Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (55)

Глава 53

Спомних си думите на Николо — че Италия ще бъде засрамена пред целия свят. Бях решен да направя всичко, за да стане точно така. Надявах се да вдигна шум в Америка, който да смути италианското правителство и да го принуди да сложи край на това съдебно недоразумение.

Обадих се на всяка организация, която имаше някаква връзка със свободата на печата. Написах обръщение, което публикувах в интернет. То завършваше така: „Умолявам всички ви, заради истината и свободата на печата помогнете на Специ. Подобно нещо не може да се случва в тази красива и цивилизована страна, която аз обичам, страната, дала на света Ренесанса“. Обръщението включваше имената, адресите и електронните пощи на премиера на Италия Силвио Берлускони, вътрешния министър и министъра на правосъдието. Обръщението беше взето и качено в много други уебстраници, преведено на италиански и японски, обсъдено от много блогъри.

Бостънският клон на ПЕН подхвана активна кампания за разпращане на писма. Един мой приятел, писателят Дейвид Морел (създателят на Рамбо), написа протестно писмо до италианското правителство, също както много други писатели, които членуваха в организацията International Thriller Writers (ITW)^[1], в чието създаване аз активно участвах. Много от тези писатели бяха автори на бестселъри в Италия и имаха голям авторитет. Списание „Атлантик мантли“ ми поръча да напиша статия за Чудовището и ареста на Специ.

Най-лоша бе неизвестността. Изчезването на Специ създаде празнота, запълнена със зловещи спекулации и ужасни слухове. Той беше оставен на милостта на областния прокурор в Перуджа, човек с голяма власт, и на главен инспектор Джутари, когото вестниците бяха нарекли il superpolizi-otto, супер полицай, защото действаше безнаказано. В онези пет дни на неизвестност се събуждах с мисълта за Специ в затвора, без да зная какво му причиняват там, и това ме подлудяваше. Всички ние имаме своята точка на пречупване и аз се питах дали те са намерили неговата — защото целта им определено беше да го пречупят.

Всяка сутрин сядах в дървената си барачка в Мейн, след като се бях обадил на всеки, за когото се сетех, и изпълнен с чувство за безизходица и безсилие чаках ответните обаждания и организациите, с които се бях свързал, да предприемат някакво действие.

Главният редактор на „Ню Йоркър“ ме беше свързал с Ан Купър, изпълнителен директор на Комитета за защита на журналистите (CPJ), базирана в Ню Йорк организация. Тази организация най-добре разбираше неотложността на ситуацията и нуждата от бързи действия. Комитетът веднага започна независимо разследване на случая на Специ в Италия, ръководено от Нина Огнянова, програмен координатор за Европа, включващо срещи с журналисти, полиция, съдии и колеги на Специ.

В първите дни след ареста на Специ повечето големи ежедневници в Италия — особено в Тоскана и Умбрия, а най-вече вестникът на Марио, „Ла Национе“ — се въздържаха от отразяването на цялата история. Те съобщиха за ареста на Специ и за обвиненията срещу него, но го отразиха като най-обикновена криминална история. Повечето се въздържаха от коментар по въпросите за свободата на печата, повдигнати при ареста. Почти не се чуха протести. Малцина коментираха едно от най-коварните обвинения срещу Специ, онова за „възпрепятстване на официално разследване с помощта на средствата за масова информация.“ (По-късно щяхме да научим, че колегите на Специ в „Да Национе“ са се изправили срещу ръководството на вестника заради малодушното им поведение.)

Бях изненадан да открия при разговорите си с приятели и журналисти от Италия, че доста от тях смятаха, че поне част от обвиненията са истина. Може би, колебаеха се някои от италианските ни колеги, аз все пак не разбирам Италия толкова добре и това са неща, които са типични за италианските журналисти. Приемаха обидата ми като нещо наивно и нетактично. Да си обиден означава да си сериозен, искрен — и будала. Някои италианци побързаха да заемат позата на циници, които не вярват на нищо и са твърде умни, за да се вържат на моите и на Специ твърдения, че сме невинни.

— А! — каза граф Николо в един от честите ни разговори. — Разбира се, че двамата със Специ не сте отишли във вилата току-така! Диетрологията го твърди! Само някой лековерен човек ще повярва, че вие, двама журналисти, сте отишли във вилата „само за да хвърлите едно око“. Полицията няма да арестува Специ без причина! Разбираш ли, Дъглас, италианецът винаги трябва да е furbo. В английския няма еквивалент на тази прекрасна дума. Тя означава човек, който е хитър и смел, който усеща откъде духа вятърът, който може да баламоса всекиго, но него самия никой не може. Всички в Италия предпочитат да си мислят най-лошото за другите, за да не изглеждат лековерни. Все пак всички искат да изглеждат furbo.

Като американец срещах трудности в разбирането на атмосферата на страх и уплах, която обграждаше случая. В Италия не съществува истинска свобода на печата, особено след като човек от властта може да повдигне криминални обвинения срещу журналист за „diffamazione a mezzo stampa“ — клевета в средствата за масова информация.

Страхът на пресата стана особено очевиден след отказа на нашия издател „RCS Libri“, част от най-големия издателски конгломерат в света, да направи изявление в подкрепа на Специ. При срещата си с репортера на „Бостън глоуб“, нашата редакторка усърдно избягваше споменаването на пресата:

— Журналистът Специ и главният полицейски инспектор се мразят — каза тя пред „Глоуб“. — Защо ли? Не знам… Ако те [Престън и Специ] смятат, че са намерили нещо полезно за полицията и закона, трябва да го кажат, без да обиждат полицията и съдиите.

Междувременно нямаше никакви новини за съдбата на Специ в затвора „Капане“ край Перуджа.