Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (38)

Глава 36

Преди години Специ се беше обадил на Антонио Винчи по телефона и се беше опитал да си уреди интервю. Антонио му отказал категорично. Имайки предвид това, ние седнахме и обсъдихме най-добрия начин да подходим към него. Решихме да не му се обаждаме предварително, за да не му дадем възможност отново да откаже. Вместо това щяхме да се появим на вратата му и да се представим с фалшиви имена, за да избегнем повторен отказ и да се предпазим от евентуално отмъщение след публикуването на материала. Аз щях да бъда американски журналист, който пише статия за Чудовището от Флоренция, а Специ щеше да е мой приятел, който ми помага с превода.

Пристигнахме в блока на Антонио в 9:40 часа вечерта, достатъчно късно, за да сме сигурни, че ще го намерим вкъщи. Той живееше в спретнат работнически квартал в западната част на Флоренция. Блокът му се издигаше край една странична уличка, скромна сграда с хоросанова мазилка, с малка цветна градина и велосипедна алея отпред. В края на уличката, зад малка борова горичка, се виждаха руините от изоставени фабрики.

Специ звънна на интеркома и се обади някаква жена.

— Кой е?

— Марио Теци — отвърна Специ.

Пуснаха ни без повече въпроси.

Антонио ни посрещна на вратата, облечен само с къси гащета. Той се вгледа в Марио.

— А, Специ, вие ли сте! — рече той, разпознавайки го на мига. — Не чух името ви добре. Отдавна искам да се срещна с вас!

Той ни настани край кухненската маса като любезен домакин и ни предложи по чаша специален сардински алкохол, наречен мирто. Партньорката му, мълчалива и невзрачна по-възрастна жена, доизми спанака в умивалника и излезе от стаята.

Антонио беше красив мъж. Като се усмихнеше, на бузите му се образуваха трапчинки; къдравата му черна коса се беше прошарила, а тялото му беше мускулесто и загоряло от слънцето. Излъчваше самоувереност и работнически чар. Докато разговаряхме за случая, той периодично раздвижваше мускулите на ръцете си или прокарваше длани по тях в несъзнателен жест на самодоволство. На лявото си рамо имаше татуировка на четирилистна детелина, а на дясното — преплетени сърца; през гърдите му минаваше голям белег. Говореше с нисък, пресипнал и покоряващ глас, който напомняше на младия Де Ниро във филма „Шофьор на такси“. Черните му очи бяха вдъхновени и спокойни, и той изглеждаше развеселен от неочакваната ни поява.

Специ започна разговора спокойно, изваждайки репортерски касетофон от джоба си.

— Мога ли да го използвам? — попита той.

Антонио раздвижи мускулите си и се усмихна.

— Не — отвърна той, — пазя си гласа. Твърде е мек и богат, за да бъде затворен в тази кутия.

Специ прибра касетофона обратно в джоба си и му обясни, че съм журналист от списание „Ню Йоркър“, който пише статия за Чудовището. Интервюто ще бъде част от цяла серия, най-обикновена, с всички, свързани със случая, които са все още живи. Антонио изглеждаше удовлетворен от обяснението и много спокоен.

Специ започна да задава въпроси от общо естество и установи приятелска, дружелюбна атмосфера, като междувременно си водеше записки. Антонио беше проследил отблизо случая на Чудовището и познаваше отлично всички факти. След серия общи въпроси, Специ започна да затваря обръча.

— Какви бяха отношенията ви с вашия чичо Франческо Винчи?

— Бяхме много близки. Приятелството ни беше желязно. — Той се спря за миг и след това каза нещо невероятно. — Специ, ще ви дам една новина. Нали се сещате, че Франческо беше арестуван за това, че е скрил колата си? Е, онази нощ аз бях с него! И досега никой не го е разбрал.

Антонио говореше за нощта на двойното убийство в Монтеспертоли, близо до замъка Попиано, през юли 1982 година. По онова време той живеел на шест километра от мястото. Точно това престъпление бе довело до арестуването на Франческо Винчи по обвинение, че е Чудовището от Флоренция, а най-важното доказателство срещу него беше, че неясно защо е скрил колата си в храстите точно по времето, когато е било извършено убийството. Това наистина беше голяма новина: ако онази нощ Антонио е бил е Франческо, това означава, че Франческо е имал алиби, което никога не е използвал — и в резултат на това е прекарал две години в затвора за нищо.

— Но това означава, че приятелят ви Франческо е имал свидетел в своя полза! — каза Специ. — Можел сте да му помогнете да избегне обвиненията, че е Чудовището и да отърве затвора! Защо не сте казали нищо?

— Защото не исках да се замесвам в тези работи.

— И го оставихте да прекара две години в затвора?

— Той искаше да ме защити. А аз вярвах в системата.

Вярвал в системата. Това прозвуча невероятно от неговите уста. Специ продължи.

— А какви бяха отношенията с баща ви Салваторе?

Леката му усмивка замръзна за миг, но той бързо се окопити.

— Не сме се виждали. Да речем, че имаме несходство в характерите.

— Но сигурно има някаква причина да не се разбирате? Може би сте обвинявал Салваторе Винчи за смъртта на майка си?

— Всъщност не. Чух нещо за това.

— Баща ви е имал странни сексуални навици. Може би това е причината да го намразите?

— В онези години не знаех нищо за това. Едва по-късно научил за неговите… — Той направи пауза. — Разстройства.

— Но двамата сте имали доста сериозни сблъсъци. Още като сте били дете. През 1974 година например, баща ви подал жалба срещу вас за това, че сте обрал къщата му… — Специ спря за миг и го погледна равнодушно. Това беше решаващият въпрос: той можеше да потвърди съществуването на липсващия документ — ако Салваторе Винчи наистина беше подал жалба срещу Антонио точно преди да започнат убийствата на Чудовището.

— Не беше точно така — възрази Антонио. — Тъй като не можеше да докаже, че съм взел нещо, получих само обвинение за хулиганство. Друг път се скарахме и аз го намушках, опрях водолазния си нож до гърлото му, но той успя да се измъкне и аз се заключих в банята.

Получихме потвърждение за една важна подробност: разбиването на вратата и нахлуването в къщата през 1974 година. Но Антонио беше добавил, по собствено решение друг важен факт: че е заплашил Винчи с „водолазен нож“. Съдебният патолог Морио Маури, който работеше по случая на Чудовището, беше вписал в доклада си, че инструментът, използван от убиеца, може да е водолазен нож.

Специ продължи да задава въпроси, доближавайки се до нашата цел.

— Според вас кой е извършил двойното убийство през 1968 година?

— Стефано Меле.

— Но пистолетът така и не беше открит.

— Меле го е продал или го е дал на някой друг, след като излезе от затвора.

— Невъзможно. Пистолетът беше използван отново през 1974 година, докато Меле все още е в затвора.

— Сигурен ли сте? Не се бях замислял за това.

— Казват, че баща ви е стрелецът от 1968 година — продължи Специ.

— Той е твърде страхлив, за да го направи.

— Кога напуснахте Флоренция? — попита Специ.

— През 74 година. Първо отидох в Сардиния, после до езерото Комо.

— След това се върнахте и се оженихте.

— Точно така. Ожених се за детската си любов, но не се получи. Сключихме брак през 1982 година и се разделихме през 1985.

— Какво не се получи?

— Тя не можеше да има деца.

Това беше бракът, който беше анулиран заради неконсумация: impotentia coeundi.

— И се оженихте пак?

— Живея с една жена.

Специ промени тона на гласа си така, сякаш се канеше да приключва интервюто.

— Мога ли да ви задам един доста провокиращ въпрос?

— Разбира се. Аз може и да не отговоря.

— Въпросът е следният: ако баща ви е притежавал берета двайсет и втори калибър, вие сте били човекът, който е имал най-добрата възможност да го вземе. Може би по време на нахлуването в дома му през 1974 година.

Антонио не отговори веднага. Като че ли размишляваше.

— Имам доказателство, че не съм го взел.

— Което е?

— Ако го бях взел — усмихна се той, — щях веднага да пръсна главата на баща си.

— В този ред на мисли — продължи Специ, — вие не сте били във Флоренция от 1975 до 1980 година, точно по времето, когато е нямало убийства. След като сте се завърнали, са започнали отново.

Антонио не отговори веднага. Облегна се назад и усмивката му се разшири.

— Това бяха най-добрите години от живота ми. Имах къща, хранех се добре и всичките онези момичета… — Той подсвирна и направи италианския жест за секс.

— В такъв случай… — каза равнодушно Специ, — вие не сте… Чудовището от Флоренция?

Забеляза се само миг колебание. Антонио не спря да се усмихва.

— Не — отвърна той. — Обичам моите котенца живи.

Изправихме се, за да си ходим. Антонио ни изпрати до вратата. Когато я отвори, той се наведе към Специ. Заговори с нисък глас, сърдечно и премина на „ти“.

— А, Специ, без малко да забравя нещо. — Гласът му придоби пресипнал, заплашителен тон. — Чуй ме внимателно: аз не си играя игрички.