Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (2)

Въведение

През 1969-та, годината, в която първият човек стъпи на Луната, аз прекарах едно незабравимо лято в Италия. Бях на тринайсет. Семейството ми нае вила на тосканското крайбрежие, кацнала върху един от многобройните варовикови носове над Средиземно море. Заедно с двамата ми братя прекарахме цялото лято, обикаляйки археологическите разкопки и плувайки в малкия залив под сенките на замъка от петнайсети век, наречен Кулата на Пучини, където прочутият композитор е написал операта „Турандот“. Готвехме си октоподи на плажа, гмуркахме се покрай рифовете и събирахме древни римски тесери от рушащата се брегова линия. В един близък курник намерих чиреп с дръжки от римска амфора на две хиляди години, с печат „СЕС“ и рисунка на тризъбец. Археолозите ми казаха, че е била произведена от семейство Сестиус, една от най-богатите търговски фамилии в ранната римска република. В един миризлив бар, на фона на блещукащата откъм стар чернобял телевизор светлина, ние гледахме как Нийл Армстронг стъпва на Луната — и изведнъж в салона избухна адска врява, докери и рибари се прегръщаха и целуваха, сълзи се стичаха по грубоватите им лица, крещяха „Вива л’Америка! Вива л’Америка!“.

След онова лято аз знаех, че искам да живея в Италия.

Пораснах, станах журналист и писател на криминални трилъри. През 1999 година се завърнах в Италия по поръчка на списание „Ню Йоркър“ със задачата да напиша материал за загадъчния художник Мазачо, който поставил началото на Ренесанса със своите внушителни фрески в параклиса Бранкачи във Флоренция и после умрял на двайсет и шестгодишна възраст, като се предполага, че е бил отровен. Една студена февруарска нощ се обадих от хотелската си стая с изглед към река Арно във Флоренция на съпругата си Кристин и я попитах какво мисли за идеята да се преместим във Флоренция. Тя отвърна „да“. На следващата сутрин звъннах в една агенция за недвижими имоти и започнах да търся апартамент. След два дни вече бях наел горния етаж в един палацо от петнайсети век и внесох депозит. Тъй като бях писател, можех да живея навсякъде — защо не във Флоренция?

Докато се разхождах из Флоренция през онази студена февруарска седмица, в главата ми започна да се оформя фабулата на детективски трилър, който щях да напиша, след като се заселим тук. Действието щеше да се развива във Флоренция и щеше да е свързано с изчезнала картина на Мазачо.

Преместихме се в Италия. Пристигнахме на 1 август 2000-та година — Кристин и аз, заедно с двете ни деца Айзък и Алетея, на пет и шест години. Първо се настанихме в наетия апартамент с изглед към площад „Санто Спирито“, а след това се преместихме в провинцията, в малък град на име Джоголи, който се намираше сред хълмовете на юг от Флоренция. Там наехме каменен чифлик, заобиколен от маслинови горички, построен в подножието на един от хълмовете в края на черен път.

Аз започнах да правя проучвания за новия си роман. Тъй като той щеше да представлява детективски трилър, трябваше да науча колкото се може повече за процедурите в италианската полиция при разследването на убийства. Един приятел от Италия ми даде името на легендарен криминален репортер от Тоскана на име Марио Специ, който работил повече от двайсет години върху черните страници на „Ла Национе“, ежедневникът на Тоскана и централна Италия. Беше ми казано, че „той знае повече за полицията от самата полиция“.

Така се озовах в задната стаичка без прозорци в кафене „Ричи“ на площад „Санто Спирито“, седнал срещу самия Марио Специ.

Специ беше журналист от старата гвардия, сух, остроумен и циничен, с изключително добре развит усет за абсурдното. Не съществуваше нищо, дори най-извратеното, извършено от човек, което би го изненадало. Рошав облак от гъста сива коса стърчеше над иронично, привлекателно лице, а зад очилата с позлатени рамки проблясваха кафявите му предпазливи очи. Беше облечен с тренчкот и носеше филцова шапка като на Богарт, приличаше на герой от роман на Реймънд Чандлър и беше голям почитател на американския блус, филм ноар и Филип Марлоу.

Сервитьорката донесе на таблата си две черни кафета еспресо и две чаши с минерална вода. Специ издиша дима от цигарата си, остави я в пепелника, пресуши на един дъх кафето си, поръча второ и отново лапна цигарата.

Започнахме да разговаряме. Специ говореше бавно, за да мога аз, с моя ужасен италиански, да го разбера. Описах му фабулата на бъдещата ми книга. Единият от главните герои щеше да бъде полицай-карабинер и аз го помолих да ми обясни метода на работа на карабинерите. Специ ми описа структурата на карабинерите, по какво се различават от редовната полиция и как провеждат разследванията, а аз си водех записки. Той ми обеща да ме запознае с един полковник от карабинерите, стар негов приятел. Най-накрая започнахме да говорим общо за Италия и той ме попита къде живея.

— В едно малко градче на име Джоголи.

Специ повдигна вежди.

— Джоголи? Знам го. Къде точно?

Казах му адреса.

— Джоголи… прекрасно градче с древна история. То има три забележителности. Сигурно вече ги знаете?

Не ги знаех.

С леко развеселена усмивка той започна да ми разказва. Първата е вила Сфачата, където някога е живял един от неговите предци, Америго Веспучи. Веспучи бил флорентински мореплавател, картограф и изследовател, който пръв осъзнал, че неговият приятел Христофор Колумб е открил съвсем нов континент, а не просто някакъв непознат индийски бряг; същият, който дал името си Америго (Америкус на латински) на този нов свят. Втората забележителност, продължи Специ, е една друга вила, наречена И Колаци, за която се смята, че е проектирана от Микеланджело. В нея са отсядали принц Чарлс и Даяна и там принцът е нарисувал много от прочутите си акварели с тоскански пейзажи.

— А третата забележителност?

Усмивката на Специ стана още по-широка.

— Най-интересната от всички. Намира се точно пред прага ви.

— Там няма нищо друго, освен маслинова горичка.

— Точно така. В тази горичка са извършени едни от най-ужасяващите убийства в историята на Италия. Двойно убийство, извършено от нашия Джак Изкормвача.

Като писател на детективски романи бях повече заинтригуван, отколкото стреснат.

— Аз съм му кръстникът — каза Специ. — Нарекох го il Mostro di Firenze, Чудовището от Флоренция. Отразявам историята му от самото начало. Останалите репортери в „Ла Национе“ ме наричат „монстролога“ на вестника. — Той се засмя с рязък непочтителен смях и изпусна дим през зъби.

— Разкажете ми за това Чудовище от Флоренция.

— Не сте ли чували за него?

— Никога.

— Тази история не е ли известна в Америка?

— Напълно непозната е.

— Изненадан съм. Тя ми се струва почти като… американска. Дори вашето ФБР се намеси — онзи отдел, който се прочу покрай Томас Харис, отделът за поведенческа психология на серийните убийства. Видях самия него на един от процесите. Водеше си записки в един жълт дебел тефтер. Казват, че за основа на неговия Ханибал Лектър е било използвано Чудовището.

Сега вече бях наистина заинтригуван.

— Разкажете ми тази история.

Специ допи второто си кафе, запали нова цигара „Голоаз“ и започна да разказва. Когато напредна с разказа, той извади една тетрадка и изписан молив от джоба си и започна да рисува диаграма на повествованието. Моливът се стрелкаше по хартията, чертаеше стрелки и кръгове, кубове и пунктири, илюстрирайки сложните връзки между заподозрените, убийствата, арестите, съдебните процеси и множеството прекъснати линии на разследване. Историята беше дълга и той говореше тихо, като постепенно запълваше празните страници на тетрадката.

Аз го слушах първоначално с учудване, а след това с изумление. Като писател на криминални романи, аз се считах за почитател на мрачните истории. Със сигурност бях чувал доста. Но колкото повече навлизах в историята на Чудовището от Флоренция, толкова повече осъзнавах, че тя е нещо специално. Попадаше в съвсем отделна категория. Не преувеличавам, когато твърдя, че случаят с Чудовището от Флоренция може би — само може би — е най-невероятната история за престъпление и разследването му, която е чувал светът.

Между 1974 и 1985 година седем любовни двойки — общо четиринайсет души — са били убити, докато правели любов в автомобилите си, паркирани из красивите хълмове, заобикалящи Флоренция. Случаят довел до най-продължителното и най-скъпоструващо криминално разследване в италианската история. Били проучени близо сто хиляди души и повече от десет били арестувани. Много от тях са били освобождавани веднага, след като Чудовището нанасяло новия си удар. Десетки животи били съсипани от слухове и фалшиви обвинения. Поколението флорентинци, израснали по време на убийствата, твърдят, че те са променили града и собствения им живот. Последвали самоубийства, ексхумации, предполагаеми отравяния, телесни части, изпратени по пощата, сеанси в гробищата, съдебни процеси, подхвърляне на фалшиви улики и злобни прокурорски вендети. Разследването наподобявало злокачествен тумор, който се простирал назад във времето и напред в пространството, разпръсквал своите метастази из различни градове и се разширявал в нови разследвания с нови съдии, полицаи и прокурори, нови заподозрени, нови арести и още съсипани животи.

Макар това да е най-продължителната полицейска хайка в съвременната история на Италия, Чудовището от Флоренция така и не било открито. Когато през 2000-та година аз пристигнах в страната, случаят още не беше разрешен и за Чудовището се смяташе, че е все още на свобода.

Двамата със Специ бързо се сприятелихме още на тази първа среща и скоро аз също бях обсебен от странното очарование на този случай. През пролетта на 2001 година двамата със Специ се заехме да открием истината и да намерим истинския убиец. Тази книга разказва историята на това търсене и срещата ни с човека, за който смятаме, че може би е истинското Чудовище.

Междувременно Специ и аз станахме част от историята. Аз бях обвинен в съучастие в убийство, подхвърляне на фалшиви улики, лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието, и бях заплашен от арест, ако отново стъпя на италианска земя. Специ пострада още повече: той беше обвинен, че е Чудовището от Флоренция.

Това е историята, която Специ ми разказа.