Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (14)

Глава 12

За да стигнат Джоголи, Специ и Торини поеха по пътя, който се изкачваше по стръмния хълм зад големия манастир „Ла Чертоза“. Пътят се наричаше Виа Волтерана и беше един от най-древните в Европа, построен от етруските преди три хиляди години. На върха Виа Волтерана правеше лек завой и продължаваше право по билото. Веднага вдясно започваше втори път, Виа ди Джоголи, тясна пътека, която криволичеше между обраслите с мъх каменни стени. Стената отдясно ограждаше земите на Вила Сфачата, която принадлежеше на благородното семейство Мартели. Сфачата означава „нахална“ или „дръзка“ на италиански, и това странно наименование произлизаше отпреди пет хиляди години, поне от времето, когато вилата е била дом на мъжа, дал името си на Америка.

Лявата стена на Виа ди Джоголи ограждаше голяма маслинова гора. На около петдесет метра от началото на пътя, някъде срещу вилата, част от стената беше разрушена, което позволи на снимачния екип да влезе в гората. През дупката се стигаше до едно равно място, откъдето се разкриваше вълшебен изглед към южните флорентински хълмове, осеяни с древни замъци, кули, църкви и вили. На няколкостотин метра оттам, върху най-близкия хълм, се издигаше прочутата римска кула, известна като „Сан Алесандро а Джоголи“. На съседния хълм се виждаше изящна вила от шестнайсети век, наречена „И колаци“, скрита наполовина зад група кипариси и чадъровидни борове. Тя принадлежеше на семейство Марчи, една от наследниците на което чрез брака си беше станала маркиза Фрескобалди. Тя беше близка приятелка на принц Чарлз и лейди Даяна и скоро след сватбата им ги беше поканила във вилата.

Отвъд великолепния изглед Виа ди Джоголи започваше да се спуска надолу, криволичейки шеметно през селца и малки ферми, достигайки до монолитното работническо предградие на Флоренция в долината. През нощта сивите квартални сгради се превръщаха в блещукащ килим от светлини.

Едва ли можеше да се намери по-красиво място в цяла Тоскана.

По-късно — твърде късно — Флоренция щеше да постави знак на това място, на който на немски, английски, френски и италиански щеше да пише: „Паркирането забранено от 19.00 часа до 7.00 часа. Летуването на палатки забранено от съображения за сигурност“. В онази нощ на 10 септември 1983 година там нямаше никаква табела и някой беше избрал да къмпингува точно на това място.

Когато Специ и Торини пристигнаха, те се озоваха пред пълния комплект участници в разследването на Чудовището. Тук бяха прокурорът Силвия дела Моника, заедно с главния обвинител Пиеро Луиджи Виня, чието привлекателно лице беше толкова сгърчено и посивяло, сякаш всеки момент щеше да припадне. Съдебният лекар Морио Маури, чиито сини очи блестяха, работеше върху двата трупа. Главният инспектор Сандро Федерико също беше тук и крачеше нервно напред-назад.

Голям прожектор, застопорен върху една от полицейските коли, осветяваше с призрачна светлина терена и групата хора, събрани в полукръг около синия фолксваген с немски регистрационни номера, хвърляха дълги сенки върху земята. Ярката светлина подчертаваше грозотата на сцената, драскотините върху очуканата стара каравана, изпитите лица на следователите, кривите клони на маслиновите дървета, очертани на фона на черното небе. Вляво от караваната полето преминаваше в склон, спускащ се в мрака към група каменни къщи, където, двайсет години по-късно, аз щях да се нанеса временно заедно с моето семейство.

Когато Специ и Торини пристигнаха, лявата врата на караваната зееше отворена и от вътрешността можеше да се чуе финалът на саундтрака към филма „Ловец на андроиди“^[1]. Музиката беше свирила безспирно цял ден, тъй като касетофонът автоматично превърташе касетата отначало. Инспектор Сандро Федерико се приближи до тях и им показа шепата си, в която държеше две гилзи двайсет и втори калибър. В основата им се виждаше характерният белег, който оставаше от пистолета на Чудовището.

То отново беше нанесло своя удар и броят на жертвите се беше увеличил до десет. Франческо Винчи, който все още беше в затвора, нямаше как да го е извършил.

— Защо този път е нападнал двама мъже? — попита Специ.

— Погледни вътре в караваната — отвърна Федерико, кимвайки с глава.

Специ се приближи до колата. Минавайки покрай караваната, той забеляза, че в горната част на страничните малки прозорчета, където стъклото беше прозрачно, се забелязваха дупки от куршуми. За да погледне вътре, той трябваше да се надигне на пръсти. За да се прицели както трябва, убиецът би трябвало да е бил по-висок от Специ, поне метър и осемдесет. Освен това той забеляза дупки от куршуми и в металната стена на караваната.

До отворената й врата се бяха събрали няколко души; полицаи в цивилни дрехи, карабинери и криминалисти; стъпките им се виждаха навсякъде по росната трева, заличавайки всички следи, оставени от убиеца. Поредният пример за некадърно свършена работа, помисли си Специ.

Но преди да погледне вътре в караваната, погледът му беше привлечен от пръснати по тревата страници от лъскаво порнографско списание, озаглавено „Голдън гей“.

Мъждива светлина осветяваше вътрешността. Двете седалки отпред бяха празни: точно зад тях лежеше тялото на млад мъж с тънки мустачки, с втренчен поглед, проснат по гръб върху двоен матрак, с крака към задната част на караваната. Второто тяло се намираше отзад, в ъгъла. То все още беше свито на кълбо, сякаш за да стане колкото се може по-малко, вкочанено от страх, със сгърчени ръце и лице, скрито зад водопад от руса коса. Косата беше прошарена от кървави струи, черни и съсирени.

— Прилича на момиче, не мислиш ли? — разнесе се гласът на Сандро Федерико, който отърси Специ от изненадата му. — Първоначално и ние се заблудихме. Но е мъж. Изглежда нашият приятел е направил същата грешка. Представяш ли си как се е почувствал, след като го е разбрал?

В понеделник, 12 септември, вестниците разпространиха новината:

УЖАС ВЪВ ФЛОРЕНЦИЯ

Чудовището избира жертвите си напосоки

Двете жертви, Хорст Майер и Уве Рюш, и двамата на по двайсет и четири години, пътували из Италия заедно и паркирали фолксвагена на мястото на 8 септември. Почти голите им тела бяха открити около седем часа вечерта на 10 септември.

Франческо Винчи вече беше излежал около тринайсет месеца в затвора и обществото бе започнало да вярва, че той е Чудовището от Флоренция. И отново, също както в случая с Енцо Спалети, самото Чудовище доказа невинността на обвинения.

Чудовището от Флоренция вече беше международна новина. Лондонският вестник „Таймс“ посвети цяла страница от неделния си брой на случая. Пристигнаха телевизионни екипи чак от Австралия.

„Макар жертвите вече да наброяват дванайсет, единственото което знаем е, че Чудовището все още е на свобода и неговата берета двайсет и втори калибър може отново да убие“, написа „Ла Национе“.

Тъй като Чудовището извърши убийство, докато Франческо Винчи беше в затвора, освобождаването му бе неизбежно. Но дните минаваха, а Винчи все още не излизаше навън. Следователите заподозряха, че двойното убийство е било „поръчково“. Може би, теоретизираха те, някой, близък с Винчи, е решил да покаже, че той не може да е убиецът. Престъплението в Джоголи беше неправилно, импровизирано, различно. Беше странно, че Чудовището може да направи такава съдбовна грешка, предвид предположенията, че той отделя време да наблюдава двойките, докато правят секс, преди да ги убие. Освен това беше нанесъл удара в петък вечерта, а не в събота, както правеше обикновено.

Скоро след това във Флоренция пристигна нов разследващ магистрат, който пое случая. Името му беше Марио Ротела. Още първото му публично изявление смрази обществото. Той заяви:

— Никога не сме идентифицирали така нареченото Чудовище от Флоренция с Франческо Винчи. За престъпленията, извършени след убийството от 1968 година, той е единствено заподозрян. — А следващите му думи предизвикаха фурор: — И той не е единственият заподозрян.

Единият от прокурорите, Силвия дела Моника, предизвика още по-голямо объркване и спекулации, заявявайки:

— Винчи не е Чудовището. Но не е и невинен.