Греъм Браун
Черното слънце (9)

8.

Професор Макартър лежеше по гръб, вторачен в направения от прътове и слама таван. Намираше се в индианското село на Око на петдесетина километра от подножието на Пулимундо.

С помощта на младия водач успя да стигне до селото, но това отне няколко дни и състоянието му постоянно се влошаваше. Раната от куршум в крака се инфектира и не й помагаха нито молитвите на местния шаман, нито неговите отвари.

Понеже се боеше, че това лечение може да ускори смъртта му Макартър помоли Око да му доведе истински лекар или поне да му намери антибиотик. Младежът се отправи към най-близкия град, ала селото беше толкова отдалечено, че пътят щеше да му отнеме два-три дни. Професорът се питаше дали ще издържи дотогава. И когато домакините му го пренесоха в колибата на шамана, се надяваше да не е за нещо подобно на последно причастие.

Някъде отляво пращеше огън, но той не можеше да се обърне натам. След раняването и сблъсъка му с дървото тялото му се беше вдървило, сякаш му бяха нанизали метален прът в гърба. Всеки опит да се завърти или свие предизвикваше болки и ученият установи, че е най-добре да лежи неподвижно.

Опипа с лявата си ръка подутата рана на бедрото си. Поне имаше късмет, че куршумът бе излязъл от другата страна.

Още тогава, на брега на острова, заля раната с антисептик и я бинтова, ала тя въпреки това се инфектира. Подутината под превръзката се беше увеличила и мястото гореше. Макартър отдръпна ръка и замига, за да прогони капките пот от очите си.

Как се бе стигнало дотук? Тази мисъл пробяга в ума му, като че ли не знаеше отговора, като че ли всичко се дължеше на някакво непредвидено събитие. Но той отлично знаеше как се е стигнало дотук. Сам си беше виновен.

Преди година и половина, много преди отново да се свърже с Даниел и НИИ, още преди дори да е помислил за нещо подобно, през една от многото си безсънни нощи Макартър се измъкна от леглото и отиде в кабинета си. Бележките му от бразилската експедиция лежаха недокоснати на лавицата. Той ги свали и започна да ги прелиства.

Откритието им беше повдигнало страшно много въпроси. Ако имаше шанс, професорът щеше да остане в Амазония, ала след толкова много насилие, смърт и разрушения такава възможност просто не съществуваше.

Отначало търсеха Тулан-Суюа, място, свързано с маянския мит за сътворението, нещо като райската градина на маите. Нямаше представа дали са открили тъкмо него. А и в последните дни от онова безумие изобщо не му хрумна да попита. Нищо друго, освен оцеляването нямаше значение.

Но докато пиеше чай по халат в кабинета си, Макартър започна да се чуди. Проучи записките си и ги обмисли по-задълбочено. И това го доведе до нещо неочаквано.

Някои йероглифи в бразилския храм говореха за жертвоприношение. Нищо необичайно в това, имаше го навсякъде в културата на маите, ала точно тези йероглифи го описваха по друг начин — не като ритуал, а сякаш жертвоприношението е нещо материално. Един от термините гласеше „Жертвоприношение на сърцето“.

И тогава си спомни за предмета, който накрая откриха там, за камъка, който сякаш генерираше енергия. Индианците го наричаха „Сърцето на Сипакна“, митичен Маянски звяр.

Ако откритият от тях камък беше Жертвоприношението на сърцето, как трябваше да разбира другите йероглифи, които говореха за Жертвоприношението на ума, душата и тялото? Имаше ли още три такива камъка?

Заинтригуван, археологът се зае да чете записките си и продължи да работи цяла нощ. Тъй като знаеше какъв е произходът на бразилския камък, установи, че му приписва огромно значение, както и на евентуално съществуващите други като него. Така започна всичко.

Докато преглеждаше другите си бележки и дори снимките, които беше направил, Макартър стигна до заключението, че тези четири камъка са били разделени на големи разстояния един от друг: един останал в Бразилия, два били пратени по суша, а последният — по море.

Тук надписите свършваха. Изглежда, нещо бе сполетяло господарите на бразилския храм, въстание или някакво бедствие, но поданиците, майсторите и строителите бяха изчезнали. Той подозираше, че повечето са се отправили на запад и после на север към Централна Америка. И се опита да открие следата там.

Докато търсеше данни за нещо подобно, се спря на разкази за първите маи, които донесли своите богове в специални камъни. Един надпис в древен храм южно от Тикал съобщаваше, че два камъка пътували по суша, а трети — по море. Останки от стенопис в същото светилище изобразяваха в стилизиран вид света. Не че можеха да се нарекат карта или глобус, но като смяташе, че всъщност представляват тъкмо това, той направи поразяващ извод. Два камъка бяха отнесени на север към Юкатан, а един — на континент отвъд океана, на място, което можеше да е единствено Северен Китай или Южен Сибир.

Фактът, че това разделяне е станало тук, стотици години след описанието в бразилския храм, говореше, че е било планирано. В него имаше смисъл, причина. Не беше просто поделяне на наследство или плячка. В самия акт трябваше да има идея, по-важно намерение в общия замисъл на нещата.

И в онзи момент Макартър изпита желание… не, потребност да намери тези камъни. И отиде там, където можеха да му помогнат — при Арнолд Мор и НИИ.

Сега всичко това му се струваше глупаво — не теорията, а диренето на доказателство. За какъв се смяташе? За някакъв шпионин, за приносител на световната промяна ли? Всичко свършваше толкова зле, че му се искаше изобщо да не е започвало. И все пак дълбоко в себе си той знаеше, че ако оздравее, ще продължи.

Някой влезе в колибата и Макартър се опита да повдигне глава.

— Око?

Отговори му друг глас.

— Око още не се е върнал от Чихуа.

Видя младежа, който знаеше английски и играеше ролята на преводач между него и главния му болногледач. Зад гърба му стоеше шаманът с всичките си отличителни знаци.

— Кога ще се върне Око?

— Може би утре — отвърна преводачът. — Но не можем да чакаме. Отравянето на кръвта се разпространява.

Макартър се огледа в отчаян опит да види евентуалните приготовления.

— Какво ще правите?

— Шаманът казва, че вече разбира защо си болен.

— Болен съм, защото ме простреляха — изпъшка американецът. — Имам инфекция.

Шаманът явно изрази несъгласие.

— Той казва, че търсиш нещо — поясни преводачът. — Но не признаваш пред себе си какво искаш да откриеш. Казва, че се страхуваш да не ти бъде отнето. И духът ти се бори срещу истината.

Страхотно, помисли си Макартър. Сега един и същи човек щеше да му прави хороскоп и да го лекува. Това не беше неговата представа за пълноценно лечение.

Отпусна глава, изтощен от усилието. Твърденията на шамана му се струваха абсолютно непонятни, но нямаше сили да помоли за обяснение. При други обстоятелства щеше да му е интересно да разговаря с тези хора, да обмени мисли и идеи и да се опита да проникне в техния уникален светоглед. В момента обаче това изобщо не го вълнуваше.

Шаманът се наведе над него и каза нещо.

— Отровната кръв е примамила зли духове — преведе младежът. — Те обладават съня ти, носят кошмари. Лечителят ще ги прогони и тогава лекарството ще ти подейства.

Макартър чу, че разпалват огъня, и усети нова гореща вълна. Шаманът започна да пее. Преводачът счука някакво лекарство в чаша и го разбърка с козе мляко. След няколко секунди професорът вече го пиеше.

Беше толкова горчиво, че той стисна очи. Когато след малко ги отвори, отново му се зави свят и бързо му причерня.

Напевите продължаваха. Шаманът разпалваше огъня. Колибата започна да се върти и ученият усети, че главата му натежава. Звуците се изкривяваха, чуваше гласове. Шаманът пееше, преводачът също. А после му се стори, че чува друг глас.

— Око? — обнадеждено попита той.

Пак го чу. Женски глас, макар че не разбираше думите. Те бяха само шепот.

Шаманът мина през полезрението му и хвърли във въздуха пепел. Финият прах отрази светлината на огъня. И в него Макартър видя лице.

Опита се да фокусира очите си, ала шаманът махна с ръка през праха и той се разпръсна.

— Какво ми даде? — попита професорът.

— Отварата ще успокои тъмните духове, ще ги направи незнаещи — отвърна преводачът.

Макартър не можеше да се съсредоточи. Почти не изпитваше болка, определено, ала беше абсолютно сигурен, че е на път за отвъдното.

Помисли си за жена си, починала от рак преди няколко години. В този живот имаше хора, които осмисляха всички мъки, караха те да вярваш, че положението винаги се оправя, колкото и да е лошо. Жена му беше един от тези хора.

Като студенти в средата на 60-те години двамата заедно бяха преживели расистки обиди и заплахи. И тъкмо тя твърдеше, че мисленето ще се промени. Когато първото им дете се разболя смъртоносно от пневмония, тя му обеща, че синът им ще порасне и ще стане здрав мъж. И дори когато лежеше на смъртното си легло, тъкмо тя го утешаваше.

— Ако е дошъл последният ми час, нека те намеря — промълви той.

Шаманът пак мина покрай него. Напяваше и се въртеше като дервиш, разтърсваше някакъв жезъл. Макартър виждаше всичко замъглено и не му обръщаше внимание.

— Нека те видя отново — каза на жена си. — Ако е дошъл моментът, вземи ме при теб.

Шаманът се наведе над него, взираше се през дима в очите му. Държеше нещо.

Макартър отмести поглед й повтори:

— Вземи ме при теб.

И тогава чу женския глас. Беше жена му. Шепнеше му.

— Не — каза тя. — Ти ме вземи… при теб.

Шаманът вдигна един чугунен ръжен от тлеещите въглени, натисна нажежения връх в отворената рана на Макартър и той отметна глава и изкрещя.