Греъм Браун
Черното слънце (73)

Епилог

Пустинята на Невада, три месеца по-късно

Арнолд Мор слезе от сивата бронирана кола с герб на военновъздушните сили на САЩ на вратата и отправи поглед към откритото пространство пред него. Същата гола пустош, каквато беше видял по време на пътуването от военновъздушната база „Грум Лейк“ до Юка. С една малка разлика. Тук естественият вид на пустинята не се нарушаваше от кратери на бомби, камари останки или безкрайни изпитания на нови оръжия.

Над белезникавите солни равнини в далечината се вдигаше мараня, зад тях се извисяваха скалисти планини с шоколадовокафяви склонове, сякаш потъмнели от парещото слънце.

За негова изненада гледката му се стори красива, величествена, внушаваща благоговение.

Докато й се възхищаваше, от колата слезе още един мъж. Натаниал Ахига.

— Готов ли сте да се поразходим? — попита Мор.

— Всъщност мисля, че се катерих достатъчно — отвърна физикът.

— Този път няма да има стълби — обеща Мор.

Следван от Ахига, той тръгна по лъкатушна пътека, която се виеше по ерозиралия склон и се изкачваше на петдесетина метра.

— Реших, че няма да е зле да го видите — отбеляза директорът на НИИ. — В известен смисъл идеята е ваша.

— Моя ли? — учуди се ученият.

Мор кимна.

— Да. Трябваше да реша какво да правим въз основа на онова, което са ни пратили от бъдещето. Вие ми казахте, че било обратното. Че не нашите потомци са искали да направим нещо, а са се отзовавали на наша молба. Затова реших, че е най-добре да им пратим послание. За всеки случай.

Стигнаха до билото. Пред тях зееше кръгъл изкоп, дълбок трийсет метра, на чието дъно се издигаше висок тънък обелиск, лъщящ като полирано сребро.

— Оставяте им знак — каза Ахига.

— Маите ги наричали стели — поясни Мор. — Според Макартър те извайвали такива релефи около повечето си по-големи паметници. Нашият е направен от подсилен титан, покрит с пласт прозрачен кевлар за защита, но принципите са същите.

Посочи обелиска. Знаците по повърхността се виждаха ясно.

— На стените с лазер са гравирани по-важните подробности от случилото се. На четири езика — английски, руски, китайски и от уважение към онези, които са съхранили легендата жива, с маянски йероглифи.

— Братството на ягуара — отбеляза Ахига.

Мор кимна. Членовете на малката секта бяха пренесли истината от Южна Америка в джунглите на Юкатан и съседните райони. Бяха запазили тайната за камъните, предавайки я по възможно най-добрия начин, тласкани от чувствата, внушени им от самите камъни.

В известен смисъл Мор, Даниел и Макартър също бяха станали членове на Братството. Докато мислеше за това, Мор намираше много от собствените си решения за ирационални, въпреки че в крайна сметка се бяха оказали отчаяно необходими.

Кой знае защо, бе изпитвал удовлетворение и облекчение, докато бе гледал как лазерът гравира йероглифите в стените на обелиска: знаеше, че прави всичко възможно да предаде посланието.

Дали се дължеше на влиянието на камъните и тяхното въздействие върху мозъчната му химия, или просто на собственото му чувство за дълг?

Не знаеше. И накрая реши, че няма значение. Други определено бяха помогнали и без такава намеса, например Хоукър и вождът Ахига.

Тази мисъл го подсети и Мор се обърна към учения и каза:

— Благодаря ви. За онова, което направихте.

Възрастният индианец поклати глава.

— Аз би трябвало да ви благодаря, че ми дадохте шанс да помогна на света.

Мор виждаше нещата по друг начин, ала разбираше какво иска да каже физикът.

Големият кран до изкопа завъртя пълната си с пръст кофа над него и я изсипа вътре.

— Защо го заравят? — попита Ахига.

— По същата причина, по която пазим всичко в тайна — отвърна Мор. — Не сме сигурни, че светът е готов да го разбере. Но по този начин хората, които се нуждаят от тази информация, ще трябва да я открият стотина години преди да решат да направят нещо по въпроса.

Ученият го погледна въпросително.

— Деветдесет и пет процента от ерозията в тази долина се дължат на вятъра — поясни директорът на НИИ. — Тя напредва с изключително постоянни темпове. След около хиляда години по-голямата част от хълма ще бъде отнесена й обелискът ще започне да се показва на повърхността.

Ахига погледна към голата равнина.

— А ако няма кой да го види?

— Има още три такива, по един в Русия, Китай и Мексико. Освен това всеки обелиск има атомен часовник с предавател като онези на космическата сонда „Вояджър“. Ако никой не ги открие в необходимия срок, обелиските ще започнат да излъчват сигнал, за да привлекат някого. Вътре в най-различни формати е записано всичко, което знаем за камъните.

Физикът пъхна ръце в джобовете си и отново се загледа към пустинята. Изглеждаше доволен.

— Симетрия — каза той. — Те ни пращат четири камъка, които излъчват сигнали. Ние им пращаме четири, които правят същото. Харесва ми.

И на Мор му харесваше.

— Някакви притеснения? — попита Ахига.

— Хиляди — отвърна Мор. — Тревожа се за всичко, което правя. Но това тук… — Той посочи с ръка изкопа и бавно потъващия под пръстта обелиск. — Натаниал, това е първото послание, което пращам и за което съм сигурен, че ще бъде получено.