Греъм Браун
Черното слънце (71)

70.

Военноморската болница в Бетезда, щата Мериленд

Четирийсет и осем часа по-късно Хоукър, Даниел и Макартър се върнаха в Съединените щати със самолет на военновъздушните сили, Хоукър за пръв път от над десет години стъпваше на американска земя, макар че досега не бяха видели почти нищо от нея. Проблемите с очите му, секретността на операцията и плътната охрана означаваха линейки, очакващи ги във военновъздушната база „Едуардс“, последвани от няколко дни във военноморската болница в Бетезда.

През това време зрението на Хоукър се нормализира, а Даниел беше подложена на лечение за слабо радиационно облъчване. Оперираха крака на Макартър и най-после взеха адекватни мерки за инфекцията му.

След всичко това Лейдлоу постепенно започна да се изнервя. Освен лечението и дългите, многократно повтарящи се разпити, тримата бяха затворени в стаите си. Искаше й се да се срещне с Мор, да види Макартър и най-вече да разговаря с Хоукър. Но до този момент не можеше нито скришом да се промъкне покрай часовия на вратата й, нито да го убеди да си затвори очите.

Арнолд Мор дойде на четвъртия ден от нейния „плен“. Изглеждаше така, все едно петнайсет рунда се е боксирал с някой шампион.

— Какво е станало с теб, по дяволите? — попита тя.

— Не успях да взема един завой в Албакърки — пошегува се някогашният й партньор, след което й разкри истината, обясни й своята теория за изкривените магнитни линии и й разказа как едва не се е стигнало до Армагедон. — Вълната все пак засегна света. Трите камъка и енергията, останала в имплантирания в Юрий фрагмент, я притъпиха и канализираха излишъка, но из цялата страна имаше прекъсване на електрозахранването, както и отвъд океана — от Камчатка до Бомбай. Ако не бяхме успели, щеше да е много по-тежко.

— Наистина ли бяхме толкова близо до война?

— Размина се, понеже повечето сателити не бяха засегнати — отвърна Мор. — Президентът използва горещата линия и успя да ги убеди, че вълната е природно явление, обаче това едва ли щеше да подейства, ако не можеха да ни наблюдават, за да са сигурни, че не изстрелваме ракети срещу тях.

— Децата не си взимат поука — цитира Даниел. — Може би вече ще си вземат.

— Да се надяваме.

— А сега?

Лицето му грейна.

— Ами, например твоят безстрашен началник може да получи някаква награда, може би даже Нобелова, за революционната си нова теория върху действието на земното магнитно поле. Как ти звучи по-добре, теорема на Мор или аксиома на Мор?

— Първото — усмихна се тя.

— Ще го имам предвид.

— Искам да се махна оттук — каза Даниел.

— Разбира се. Но първо ще дойде да те види един човек. И си помислих, че ще искаш да облечеш нещо подходящо за срещата с президента на Съединените щати. — И й подаде пазарска торба, пълна с дрехи от апартамента й.

Тя я взе и я отвори. Нямаше да е по-развълнувана дори ако торбата беше пълна със злато.

Мор се обърна към вратата.

— Къде отиваш?

— Да намеря Макартър и да го освободя от временните му служебни задължения. После ще се видя с Хоукър. Това е дълга история, но все пак трябва да му напиша един доста голям чек.

Даниел поклати глава.

— Той няма да го приеме.

— Заслужил си го е.

— Ще се включа наполовина. Нали се отнася за моето освобождаване.

Мор кимна.

— Най-после трябва да му се случи нещо хубаво — строго каза тя.

— В най-скоро време — отвърна Мор и я остави.

Даниел насочи вниманието си към торбата и разгледа избраните от него дрехи. Беше се справил изненадващо добре.

След четири дни в болницата Хоукър започваше да свиква. Харесваше му да натиска бутона и да моли за нови възглавници, още вода с лед или допълнителна порция. Не разбираше защо толкова много хора се оплакват от болничната храна — тук беше отлична. А и е чудесно да ти я поднасят в леглото.

След петнайсетото повикване сестрата му се намръщи и той я попита:

— Да не би да имате друга работа?

— Предостатъчно — тросна се жената и му тикна в ръцете бутилка вода. — Ето — прибави и му подаде листове и клипборд. — Освобождават ви от служба. Ще се срещнете с господин Мор в заседателна зала.

Пет минути по-късно Хоукър мина покрай група агенти от Секретната служба и влезе в залата, където завари Макартър и Даниел. Тримата се прегърнаха, най-после заедно.

— Какво става? — попита пилотът.

— Ще идва президентът — съобщи му Лейдлоу.

— Трябва ли да го харесваме? — Хоукър повдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Макартър.

— Отсъствах дълго, не съм гласувал за никого след Перо през двехилядната.

— Перо не се кандидатира през двехилядната — възрази Даниел.

— Аз го вписах — поясни Хоукър. — Буш, Гор? — Поклати глава и потрепери, сякаш са го побили тръпки.

След малко вратата на заседателната зала се отвори и влязоха двама агенти от Секретната служба. Последва ги президентът, придружен от Арнолд Мор и Байрън Стекър.

Тримата пациенти се изправиха.

— Седнете — каза Хендърсън и се настани до масата.

Хоукър забеляза, че по лицето на Мор има следи от контузии. Освен това директорът на НИИ видимо накуцваше. Въпреки това изглеждаше в несравнимо по-добро настроение от Стекър.

Президентът Хендърсън им изказа благодарност — от свое име и от името на народа. После им изложи версията, публикувана постепенно и на части.

— Според нашите официални комюникета тази катастрофа е избегната в резултат на съвместните усилия на Съединените щати, Мексико, Русия и Китай. Естествено, любителите на конспиративни теории не са на себе си от този случай и съвпадението с пророчеството на маите, но ние твърдим, че системата е разработена преди единайсет години, след слънчево изригване с подобни, макар и по-слабо изразени последици, и че съвпадението с двайсет и първи декември е чиста случайност.

— Предполагам, че почти никой не вярва — каза Макартър.

Президентът сви рамене.

— Конспиративните теории са процъфтяваща индустрия. Добре поне, че не се налага да им отпускаме държавни заеми.

Археологът се засмя.

— Нямаше да е зле, ако можехме да намерим начин да отдадем дължимото на народа на маите, на тяхната религия. Те са съхранили тази легенда жива в продължение на хилядолетия. Като се има предвид какво са преживели, след като европейците стигнали до Америка, маите са запазили вярванията си, което ни помогна да избегнем катастрофата.

Хендърсън явно си отбеляза да се погрижи за това и заяви тържествено:

— Несъмнено сте прав. Непременно ще го обсъдим с нашите мексикански партньори.

Следващия въпрос зададе Даниел.

— А Саравич? Къде е той?

— След като му бе оказана медицинска помощ го освободихме.

— Къде е? — настоя тя.

— Пътува с полет на Бритиш Еъруейс до Лондон и оттам директно за Москва — отвърна президентът.

— А после?

Загрижеността и се долавяше по-ясно, отколкото възнамеряваше. Но тя беше разказала на Хоукър какво се е случило. Че Саравич я е спасил и двамата заедно са спасили него. Че брат му е спасил Юрий от руската Научна дирекция и после от ледена смърт в полярния кръг. И следователно бяха спасили всички тях. И в двата случая братята бяха нарушили дадените им заповеди. Техни хора.

— Не се тревожете за него — успокои я Хендърсън. — Иван Саравич е герой на руския народ. И също като вас тримата, герой на целия свят. Според изтеклата от нас информация неговите хора са загинали в битката с Кан и армията му, но неговите действия са били жизненоважни за унищожаването на тази армия, което си е чистата истина. И съм убеден, че Иван Саравич ще стане известна личност в родината си, ще се радва на дълъг живот и почести.

Даниел се отпусна. Изглеждаше удовлетворена и обнадеждена.

— А ние? — попита Макартър.

Този път отговори Стекър:

— Във вашия случай е съвсем просто. Първо, ще положите клетва да пазите случилото се в тайна по силата на Закона за борба с шпионажа от хиляда деветстотин четирийсет и девета година. Според него…

— О, спестете ми всичко това? — Професорът махна с ръка. — Вече ми се е случвало. Наясно съм. Нямам никакво намерение да се върна в университета от едногодишна творческа отпуска и да обявя, че съм работил като шпионин, че съм бягал от наемни убийци и съм разнасял вълшебен камък, който е спасил света.

Замълча за миг, после прибави:

— Макар че навярно би трябвало. Сигурно пак ще ме пуснат в отпуска, този път по здравословни причини, свързани с психическото ми състояние.

Хоукър едва не се засмя. Смехът толкова силно напираше в него, че трябваше да положи максимални усилия, за да се овладее. Ако човек лично не беше участвал във всичко това, истината щеше да му се стори прекалено абсурдна, за да повярва.

Седящият Насреща им Хендърсън се усмихна и се обърна към Стекър.

— Мисля, че можем да зачеркнем тази точка от дневния ред.

— А Хоукър? — атакува Даниел като опитен адвокат.

Мор реагира пръв и пилотът предположи, че има допълнителни съображения, несъмнено свързани с ЦРУ. Нямаше проблем. Ако изобщо получеше шанс да се пребори, сега беше моментът.

— Уговорена е сделка — съобщи директорът на НИИ.

Преди Хоукър да успее да отговори, Лейдлоу скочи в негова защита.

— Няма нужда от никаква сделка. Искам да кажа, Господи, какво би могъл още да ви дължи той?!

— Нищо — призна Мор. — Всъщност, доколкото разбирам, той е получил голяма сума. Достатъчно, за да не дължи нищо на никого.

Погледна Хоукър и добави:

— Ако бях на твое място, щях да взема парите и да изчезна. И нямаше да работя нито ден до края на живота си.

Хоукър се наведе напред.

— А ако случайно не искам?

Мор повдигна вежди.

— Тогава можеш да получиш пълно опрощение. Или имунитет на всички равнища, придружен от писменото извинение на ЦРУ за ситуацията, в която са те поставили преди години.

Докато той говореше, Стекър се въртеше на стола си, но не понечи да оспори казаното.

— В замяна на какво?

— На твоето съгласие да продължиш да работиш като агент на Съединените щати през следващите пет години.

— Под прикритие — доизясни Хоукър. — В ЦРУ ли?

— Не, в НИИ.

Пилотът го погледна изненадано.

— Не си длъжен да приемаш — намеси се Даниел. — Все още можеш да намериш онзи свой плаж.

Да, все още можеше. И къде щеше да го отведе това? Отново сам. Тя не беше споменала, че ще дойде с него.

— Има едно условие — продължи Мор.

„Само едно ли? — помисли си Хоукър. — Наистина страхотна сделка“.

Директорът на НИИ се прокашля и на Хоукър му се стори, че търси подходящите думи.

— Освен всичко останало, твоето особено положение на нещо като изгнаник те прави невероятно ценен. Както разговаряхме тримата при закрити врати, ти притежаваш уникално предимство в целия свят. Можеш да ходиш на места, на които никога не бихме могли да пратим агент, можеш да проникваш в организации, в които е невъзможно да се внедрим без подготвяна поне десет години легенда. За да си най-полезен за нас, трябва да запазиш това си положение.

Мор отново се прокашля.

— С други думи, трябва да се преструваш, че все още бягаш. Което означава, че се налага да напуснеш Съединените щати в рамките на двайсет и четири часа.

Думите се забиха в сърцето му като нож. Той погледна Даниел. Не беше сигурен.

— Дайте ми няколко часа да си помисля.

— Имате ги — заяви президентът.

С това срещата приключи. Стекър напусна веднага като мърмореше нещо под нос. Хендърсън се ръкува с тримата герои и замина с агентите от Секретната служба. Мор остана да поговори с Лейдлоу, преди да си тръгне.

Накрая Хоукър, Макартър и Даниел останаха сами и се спогледаха.

— Какво ще правиш? — попита Хоукър професора. — Може би и ти трябва да постъпиш в НИИ. Тъй де, щом искат да вземат мен, трябва да са съвсем отчаяни.

Археологът се засмя.

— Не, благодаря. Имам син и дъщеря, и двамата са наследили очите на майка си. Ще им отида на гости и ще остана, докато ги докарам до побъркване. Дори може пак да се направя на Черния Мойсей.

Хоукър се засмя. Даниел също се усмихна.

— Най-малкото ще мога да разказвам на внуците си страхотни истории, докато са още малки, за да ми вярват — прибави Макартър.

Лейдлоу го прегърна.

— Обаждай се.

— Непременно — обеща той.

После се ръкува с Хоукър и двамата се прегърнаха.

— Не се забърквай в неприятности — посъветва го пилотът.

— На добър час — отвърна Макартър. — Каквото и решение да вземеш.

След като професорът си тръгна, Хоукър се вгледа в очите на Даниел. И за миг потъна в тях.

— Е, какво ще правиш? — попита тя.

— Не знам. Ще ми помогнеш ли да реша?

— Да.

— Трябва да отида да си събера багажа, преди сестрата да го е изгорила — каза Хоукър.

— Имаш багаж?! — изненада се тя.

— Имам едно-друго.

Даниел се усмихна.

— Добре. Тогава ще се чакаме долу.

Даниел се върна в стаята си, радостна, че си тръгва, развълнувана от възможността да се завърне в свободния свят.

Докато си събираше вещите, вратата се отвори. С периферното си зрение тя зърна букет цветя.

— Можете да ги дадете на друг пациент — весело каза Лейдлоу. — Аз си отивам.

— Чудесно — отвърна мъжки глас.

Глас, който не можеше да сбърка.

— Маркъс? — Тя рязко се обърна към бившия си годеник. — Какво… Какво правиш тук?

Изглеждаше добре, в страхотна форма. Сериозен, както винаги.

— Изнудих Арнолд — отвърна той. — Исках непременно да те видя.

— Защо? Не, не исках да кажа това. Просто… Тъкмо си тръгвах. Щях да дойда да те видя утре.

Усещаше, че равновесието й е нарушено. Беше имала намерение да се срещне с него веднага щом я изпишат от болницата, но не го очакваше да дойде. Колебаеше се как да реагира. Не се чувстваше готова. Единственото, което успя да каже, беше:

— Подстригал си се.

— Няколко пъти. Минаха осем месеца.

Маркъс се приближи и се прегърнаха. Даниел все още не знаеше какво да каже.

 

 

Хоукър благодари на сестрата, че не е изхвърлила часовника и химикалката му, с които се изчерпваше багажът му.

— Той не работи — каза тя и посочи часовника.

Хоукър знаеше. Циферблатът беше напукан, стрелките бяха замръзнали в точния момент на импулса. По причини, които се затрудняваше да обясни, той не искаше да се раздели с него. Часовникът бе доказателство за случилото се. Доказателство, че човек може да направи добро за другите въпреки ужасяващата цена.

— За мене работи — отвърна пилотът.

Сестрата му отправи поглед, който загатваше, че се е оказал още по-луд, отколкото си е мислила. Хоукър излезе от стаята и закрачи по коридора.

Даниел седеше на леглото. Маркъс седеше до нея и я държеше за ръка. Толкова познато и в същото време толкова странно усещане.

— Случиха се толкова много неща — каза тя. — Не знам откъде да започна.

— Кои те отвлякоха? — попита Маркъс.

Тя понечи да му отговори, но думите заседнаха в гърлото й. Той вече не работеше в Института, нямаше право да знае.

— Ясно — въздъхна Маркъс. — Пак старата песен.

Даниел го погледна с очи, молещи за разбиране.

Той явно разбра посланието.

— Нося ти нещо. Знам, че не се държах добре, когато замина, но нали сега си тук…

И извади от джоба си кутийка за пръстен.

Даниел не протегна ръка да я вземе.

— Знам, че се карахме за работата ти и за това, че пак се връщаш — продължи той. — Но сега, след като всичко приключи, каквото и да си правила, няма да допуснем пак да се стигне до онези скандали.

Маркъс беше прав, но тя имаше нужда от малко време.

— Марк, тогава ти казах много жестоки неща — започна Даниел. — Сърдех ти се, че не ме подкрепяш.

— Не исках да отиваш, защото се тревожех за теб и не ми харесваше, че ме изоставяш. Тъй че и аз имам също толкова голяма вина.

Може би времето наистина променяше нещата и най-после казваха нужните думи, а не се стремяха просто да спечелят спора.

— Знаеш, че може да се получи — прибави той. — Знаеш, че беше хубаво, преди да се поддадем на самолюбието си.

Маркъс отвори кутийката. Естествено, диамантът бе съвършен.

 

 

По пътя за асансьора Хоукър мина покрай сестринския пункт и получи цял куп усмивки.

— Хубав ден, а? — попита той.

— Ами да, тръгвате си — отвърна една от сестрите. — Готвим се да го отпразнуваме.

Хоукър не можа да не се засмее.

Кочи се на асансьора и слезе на първия етаж. Оттам отиде в стаята на Даниел. Чу я да разговаря с някого и надникна вътре. Седяха на леглото и се държаха за ръце.

Изненадан, той бързо се отдръпна. Почувства се като натрапник и заотстъпва. За да се блъсне право в Арнолд Мор.

Мор го погледна, подмина го и погледна през открехнатата врата, после се обърна.

— Кофти момент — отбеляза Хоукър.

— Нещата имат дълга предистория. Ако бях на твое място, щях много да внимавам — посъветва го директорът на НИИ.

Пилотът стисна зъби. Когато хората са под напрежение далеч от дома си, понякога се случват разни неща, но в нормалния свят е различно. Отчаяно му се искаше да поговори с Даниел, да й каже какво изпитва, въпреки че тя и без това знаеше или се досещаше за повечето. Ала до какво щеше да доведе това? Даниел си тръгваше от болницата и се готвеше за последен заход към нормалния живот, живот без кръв, смърт и опустошения на всеки ъгъл. Точно както я бе посъветвал. Как сега да я помоли да не го прави, по дяволите?

— Добре че не си на мое място.

Мор кимна, пъхна ръце в джобовете си и огледа коридора. После попита:

— Взе ли решение?

— Да, съгласен съм — реши точно в този момент Хоукър. — Пращай ме където трябва.

Мор бръкна в джоба на сакото си и извади портфейл.

— Вътре има инструкции, както и нови документи. Навън те чака кола и билет за международното летище в Маями, откъдето ще вземеш друг самолет.

Хоукър впери очи в него. Променяше си мнението за този човек. Предполагаше, че през следващите пет години ще водят много спорове, но поне знаеше, че може да му има доверие.

— Ще ти върна парите — каза той — Когато изтекат тези пет години.

— С лихва ли? — попита Мор.

— Едва ли.

Мор сви рамене.

— Струваше си да опитам.

Хоукър взе документите и го предупреди:

— И гледай да не я замесиш пак в нещо.

— Един път стига — увери го Мор.

Пилотът кимна и неохотно тръгна към вратата в дъното на коридора.

— Предай й сбогом от мен.

— Непременно — обеща директорът на НИИ.

 

 

Даниел извади пръстена от кутийката. Фасетите отразиха светлината и заискриха почти като бразилския камък. Беше ужасно красив. Ала красивите неща вече не й въздействаха. Всъщност никога не й бяха въздействали. Тя му го подаде.

— Не ми се сърди.

Сърдеше й се, разбира се. Но това нямаше значение — тя беше решила нещо в Сан Игнасио, още преди да целуне Хоукър, нещо, свързано с това, че трябва да се живее за бъдещето.

— Върнах се в НИИ, защото трябваше — продължи предишната тема тя. — Но и защото исках.

— Защо? — попита Маркъс.

— Ти харесваш своя живот. Обичаш да преподаваш, обичаш приятелите си и университета. Допада ти консултантската работа, лобистката фирма. Но за мен тези неща не означават нищо.

— Ще свикнеш с тях.

— Не искам с нищо да свиквам.

Маркъс дълбоко си пое дъх и извърна поглед, сякаш се опитваше да се овладее.

— Не те съжалявам — рече Даниел. — Ти имаш почти всичко, което искаш. Раниха те и едва не умря, и вместо да се завреш в някоя дупка, продължаваш да живееш и да строиш своя империя. Единственото, което ти носи болка, съм аз.

— Невинаги е така — убедено заяви той.

— Да, невинаги. Но изобщо не бива да е така. Ако остана и живея твоя живот, вечно ще негодувам, защото мястото ми не е там. А ако продължа да работя в НИИ, ти вечно ще се тревожиш за мен и ще си спомняш за случилото се с теб. Не искам нито едното, нито другото.

— А какво искаш?

— Не знам — откровено призна Даниел. — Но няма да се откажа да търся, докато не открия.

Видът му показваше, че е готов да премине към преса по цялото игрище, да положи всички усилия, за да промени решението й, ала не го направи. Прибра пръстена, затвори кутийката и се изправи. Последва дълго мълчание.

— Печелиш — каза накрая той.

— Никой не печели — възрази Даниел.

Маркъс се наведе към нея, тя го прегърна и той си тръгна.

Тя го проследи с поглед. Знаеше, че пак го е наранила, но имаше чувството, че най-после е постъпила правилно за всички, включително за себе си. След малко събра останалия си багаж и излезе в коридора, където завари Мор.

— Добре ли си? — попита той.

— Да. — За пръв път от доста време беше сигурна в това. — Добре съм.

— Видях Маркъс да си отива. Няма ли да се прибираш вкъщи?

— НИИ е моят дом.

Мор се усмихна.

— Къде е Хоукър? — Даниел се огледа.

— Замина.

Сърцето й сякаш спря. Това бе невъзможно. Ако Хоукър потънеше в мъглата, можеше никога повече да не го намери.

— Майтапиш се. Спомена ли къде отива?

— Не — отвърна Мор. — Но ще се обади, когато пристигне.

— Какво искаш да кажеш?

— Той прие сделката — поясни директорът на НИИ.

— Сериозно?

— Аха. Виж сега, трябва ми някой, който да осъществява връзката с него. Някой, който може да го контролира или да гледа да не се забърка в нещо. Мислех си за Карсън, Паломино или…

Даниел го изгледа свирепо.

— Само да си дал тази работа на друг! Направо ще те убия!

— Ами… — престори се на уплашен той. — Понеже не мога да си позволя разходите около погребението… Ще я възложа на теб.