Греъм Браун
Черното слънце (70)

69.

Хоукър осъзна, че е дошъл на себе си и че следователно е жив, когато кънтенето в главата му стана прекалено силно, за да може да го понася. Свести се проснат по гръб на каменистата земя, с някаква кърпа върху очите.

Тишината му се струваше пълна — тъкмо обратното на онова, което си спомняше.

Опита се да помръдне, но установи, че е прекалено болезнено.

— Хоукър? — повика го някой. — Чуваш ли ме? — Гласът беше нежен, но тревожен. Гласът на Даниел.

Успя да раздвижи ръка и се опита да я вдигне към кърпата, ала силите му не стигнаха дори за това.

Даниел смъкна кърпата от очите му.

Отначало видя само сенки, светли петна и очертанието на лицето й. Постепенно погледът му се фокусира и се появиха детайли. Тя беше мръсна, но Господи, колко бе красива!

— Какво стана? — Думите застъргаха в гърлото му, сухи като пясък.

— Успя да извадиш камъка — каза Даниел. — Импулсът те запрати на трийсет метра и ти падна във водата.

Хоукър я погледна — дрехите й бяха мокри и кални.

— И ти ме извади, така ли?

— Не исках да се удавиш.

Беше й задължен. Опита се да се надигне и Даниел му помогна.

— Колко време бях безсъзнание?

— Два часа. Вече си мислех, че сме те изгубили.

Намираха се на хълма. Наоколо цареше тъмнина.

— Освен че съм цопнал във водата, случи ли се нещо?

Лейдлоу се усмихна, но в очите й имаше тъга.

— Виж сам.

И му помогна да се обърне.

От кладенеца се издигаха призрачни нишки, светлеещи на черния фон на нощта. Струяха от островчето и се извиваха, едва забележим стълб светлина.

Хоукър ги проследи с поглед нагоре в нощния мрак, където те се разпростираха като искряща бяло-синя пелена. Тя се движеше странно, стичаше се и се огъваше върху себе си. От време на време проблясваше и избледняваше, сякаш е мираж, но после светлината отново се засилваше и цветовете придобиваха по-голяма наситеност.

— Какво е това? — попита той.

— Поляризирани частици в атмосферата. Отвеждат се по магнитните линии и безопасно се изхвърлят в космоса — отвърна Даниел.

— Откъде знаеш?

— Това е полярно сияние. Виждала съм го. Макар че обикновено частиците се спускат към планетата.

— Щитът на ягуара — каза Хоукър.

Тя кимна, ала на лицето й отново се появи предишното тъжно изражение.

Изведнъж пилотът си спомни за Юрий.

Огледа се и видя някакъв мъж. Мъжът седеше и наблюдаваше светлинната пелена в небето. До него лежеше мъничко тяло, завито под сако.

— Той… — започна Хоукър.

Даниел поклати глава.

— Беше прекалено много за него.

Хоукър затвори очи и потисна обзелите го емоции.

— Строполи се на земята в мига, в който се случи — продължи младата жена. — Камъкът на душата изхвърча от ръцете му към кладенеца в същия момент, в който ти политаше в обратната посока.

Даниел замълча, за да овладее скръбта си.

— В основата на черепа му имаше струйка кръв. Дупчица, все едно е улучен със стреличка. Мисля, че късчето камък е било изтръгнато от него по същия начин.

Обзе го пълно вцепенение. Знаеше го още преди да освободи противотежестите. Знаеше какво ще се случи с Юрий, но в този момент осъзна, че ако не го бе направил, е щяло да се случи нещо много по-ужасно. Утешаваше го единствено мисълта, че Юрий е дал живота си за много хора, навярно милиарди по целия свят.

Жертвоприношението на тялото.

Тази вяра изповядваха маите, християните, юдеите и мюсюлманите. Невинна кръв, пролята за всички. За да идват дъждовете, да расте житото. За да се спаси светът.

Четири дни преди Коледа, в повратната точка на маянския календар, в деня, известен като 4 ахау, 3 канкин, историята отново откриваше истината.