Греъм Браун
Черното слънце (7)

6.

Крясъкът се разнесе от мрака.

— Какво търсите?

Даниел напрегна очи, но не виждаше нищо. Трепереше цялата, едновременно изпитваше студ и горещина, сякаш по вените й се разливаше отрова.

Изведнъж я заслепи ярък проблясък.

— Какво търсите? — отново попита гласът.

Беше като кошмар, като несвързан ужасяващ сън. Виеше й се свят, сякаш падаше. Пресегна се да се хване за нещо, заопипва зад себе си, ала нямаше облегалка, нямаше на какво да се опре — само ръбове като на плот или маса.

Ослепителният блясък угасна. В зрителното и поле се уголеми лице с азиатски черти и тен, слабо, с фини скули. Мъжът се наведе толкова близо, че Даниел виждаше само очите му. Ръцете му я сграбчиха. Бяха студени и трепереха. Той се вгледа в очите й, като че ли диреше душата й.

— Не се безпокой — усмихна се азиатецът. — Знаем какво търсите. Артефакти като онзи, който намерихте в Бразилия. — Отдръпна се и от гърлото му се разнесе отвратителен смях.

Смееше се все по-силно и това я ужаси. Наложи си да се раздвижи и политна назад. Разтърсващият сблъсък с пода изостри сетивата й. Отново погледна своя инквизитор. Седеше на моторизирана инвалидна количка, целият разкривен и съсухрен, и тялото му леко трепереше от някаква болест.

Странно, внезапно я обзе жалост. И когато онзи разчете изражението й, лицето му се сгърчи от ярост.

— Махнете я! — извика той.

Двама едри мъже я сграбчиха, вдигнаха я и пак я хвърлиха на масата за прегледи. Приближи се трети със спринцовка. На върха на иглата искреше капчица течност.

— Не! — изкрещя Даниел и се замята.

Мъжете я натиснаха върху масата. Ослепителната светлина отново проблесна, иглата се заби в плътта й и всичко изчезна.

Събуди се свита на кълбо. Сърцето й блъскаше бясно. Това не беше само кошмар, ала нямаше представа какво е сънувала и какво се е случило наистина. Докато образите избледняваха, се мъчеше да ги подреди в разумна последователност, да отдели действителността от съня. Колкото и да се опитваше, не можеше да е сигурна къде минава границата.

Бавно се надигна и седна. Заобикаляха я бели стени и бежови мебели — бюро в стил ар деко и столове в отсрещния край на стаята. Прозорци нямаше. Нито часовници, радио или телевизор. На бюрото нямаше компютър. Все едно е заспала в някаква офис сграда и се е събудила в зоната на здрача.

Де да беше така…

Намираше се в затвор. Известно време се бяха отнасяли грубо с нея, може би няколко дни, дори седмици. Нямаше представа колко време е минало, къде се намира и какво им е казала.

Последният й ясен спомен беше професор Макартър, мъртъв на склона, превит върху онова дърво — като автомобил, паднал от скала.

Връхлетяха я угнетяващи мисли.

Чувстваше се ужасно отговорна за Макартър.

На първо място, неговата връзка с НИИ датираше отпреди две години, когато тя го бе уговорила да се включи в бразилската експедиция. Той беше цивилен и навремето дори не знаеше истината за целта на тази мисия. И все пак двамата бяха открили предшественик на маянската религия, изпреварила самата култура най-малко с хиляда години.

После ги бяха нападнали, първо група наемници, после индианско племе и накрая безпощадна глутница мутирали зверове, сякаш изскочили от подземния свят на маите.

Така и не откриха каквото търсеха — елементи, които според учените от НИИ можеха да им помогнат да създадат работещо устройство за студен ядрен синтез, — но точно преди да си тръгнат, се бяха натъкнали на нещо друго: голям, подобен на стъкло камък, излъчващ енергия по все още необясним начин.

НИИ скри камъка в подземието на главната си квартира във Вирджиния и започна да го проучва. Макартър се върна към преподавателската си работа в Ню Йорк, а Даниел видя, че колелцата на държавната машина продължават да се въртят, без да ги е грижа за хората, понесли страдания заради откритието си.

Това промени отдавна вкоренените й ценностни представи. Тя напусна Института и се посвети на каузи, в които вярваше: образование, здравеопазване и борба срещу рака. За пръв път след колежа животът й донякъде стана нормален. В него имаше мир, удовлетворение и работа, имаше служебни купони, пазаруване и сметки.

Маркъс.

Даниел задиша дълбоко, за да прогони гаденето. То мина, но очите й се напълниха със сълзи при спомена за мъжа, с когото беше прекарала дванайсетте месеца от цивилния си живот.

Да напусне НИИ се оказа по-трудно, отколкото изглеждаше. Определено се чувстваше изолирана от обикновения свят, като чужденка. Но когато беше по-стъпила в Института, Маркъс Уотсън работеше там. Познаваха се, дори имаха общо минало. Той вече бе осъществил прехода към реалния живот и й показа пътя.

След толкова много тежки периоди изтече една страхотна и спокойна година. Общите им преживявания в НИИ им дадоха основа, от която да започнат, и в много отношения й доставяше удоволствие за пръв път да повери юздите на някой друг. Ала още докато свикваше с този нов, нормален живот, обстоятелствата започнаха странно да се обръщат.

Професор Макартър проявяваше все по-силен интерес към откритите от тях артефакти. Скоро вече й досаждаше с настояването си да получи информация и когато разбра, че Лейдлоу няма достъп до такава, се обърна направо към Арнолд Мор.

Оказа се, че не само професорът мисли за артефактите. Учените от НИИ все повече се тревожеха заради усилващата се енергия, която излъчваше „бразилският камък“. Когато археологът изложи пред Мор теорията си, че освен този камък има още три, той реши, че Институтът трябва да открие останалите, преди да го е направил някой друг.

Макартър предложи да започне търсенето, но скоро след това го нападнаха в Гватемала. Стана ясно, че се нуждае от защита, само че професорът нямаше доверие на НИИ. Беше сключил сделка, за да намери онова, което искаше, ала нямаше намерение да приеме да го дундурка някой въоръжен телохранител.

Тъй като се опасяваше за живота на учения и успеха на мисията, Мор се обърна към Даниел и я помоли да се върне в НИИ.

Моментът просто нямаше как да е по-неподходящ. Маркъс току-що й беше направил предложение и тя се колебаеше. Появата на Мор добави дърва в огъня и разпали безкрайни скандали. Животът й се превърна в истински ад: човекът, когото обичаше, искаше от нея да зареже приятел в беда.

Цели три дни и три нощи се опитваше да го накара да разбере и след един безкраен спор отиде на летището, купи си билет и излетя за Мексико. Качи се на самолета убедена, че е развалила всичко. И накрая все пак се провали.

— Какво направих? — попита се на глас. — Какво направих?

Отново й се пригади и й се прииска да легне. Много по-лесно щеше да е просто да се предаде и да умре. Ала тази мисъл я отвращаваше. Колкото и силни угризения да изпитваше, Лейдлоу знаеше, че всяка надежда да поправи случилото се, да види отново любимите си хора, започва с измъкването от тази стая.

Като разчиташе единствено на силната си воля, тя стана и тръгна през стаята. Босите й крака потъваха в мекия килим. Стигна до вратата и за всеки случай натисна бравата. Заключено, разбира се. От едната страна имаше електронно табло, а от другата — картов четец. Даниел отиде при бюрото и изтегли всички чекмеджета едно след друго.

Празни, всичките.

Затръшна последното и седна. Главата й се пръскаше. Или лампите бяха невероятно ярки, или й имаше нещо на очите. Сякаш зениците й бяха разширени, което предполагаше, че са я упоявали. Ужасният кошмар, разпокъсаните й спомени и липсата на представа за време го доказваха извън всякакво съмнение.

Погледна дясната си ръка. Най-малко четири следи от убождания, може би повече — синините около тях не й позволяваха да е сигурна.

Натриев пентотал, предположи тя. Или скополамин. Барбитурати, които можеха да се използват като серум на истината. Не действаха точно така, но хората бяха склонни да говорят и издават тайни, които иначе щяха да крият. Особено при по-големи дози, които бяха опасни и често водеха до амнезия.

Това може би обясняваше пресъхналата й уста и блясъка на лампите.

Вратата се отвори и в стаята влязоха двама мускулести азиатци. Носеха костюми, отлично изгладени ризи и копринени вратовръзки.

— Обуй се — нареди единият и остави обувките й на бюрото. Даниел забеляза малка рана под окото му, покрито с коричка порязване. Надяваше се, че е нейно дело.

Тя взе обувките.

— Защо?

— Защото ще ти трябват там, където ще те заведем.

Въпреки че не й прозвуча обещаващо, Даниел обу дясната обувка. Докато я завързваше, се зачуди дали да използва лявата като оръжие, ала дори да се справеше с тези мъже, къде щеше да иде?

В коридора? Къде водеше той? До друга заключена врата вероятно. А щеше да получи само един шанс — ако изобщо го получеше. Не можеше да си позволи да го изпусне.

Обу и втората обувка и мъжете я поведоха към асансьора. Влязоха в кабината и единият отвори с ключ панела под бутоните. Онзи, който й беше дал обувките, натисна най-долното копче. Индикаторът светна, вратата се затвори и кабината потегли надолу.

Даниел бързо преброи бутоните — три реда по двайсет. Но начинът, по който се движеха, и пукането в ушите й предполагаха, че асансьорът е експресен. Това означаваше, че сградата е около стоетажна. Опита се да се сети за сгради с над сто етажа в Китай. Бяха много, но си спомни един конкретен небостъргач, собственост на Кан — Тауър Пинакъл, разположен на великолепно място край пристанището Виктория.

Намираше се в Хонконг.

— Искам да говоря с американското консулство — каза тя.

— Няма — отвърна мъжът с раната. — Вече говори достатъчно. Поне с нас.

Асансьорът намали скорост и спря. Вратата се отвори, само че не към просторно фоайе, а към метален праг, зад който имаше мрак и стар почернял камък. Миришеше на боклук и урина.

— Къде ме водите, по дяволите?

Мъжът с раната слезе от кабината.

— Насам. — Извади тазер и го задейства. Между зъбците пропука електричество.

Даниел неохотно закрачи по някакъв коридор от необработени камъни и хоросан, като в зловещ средновековен замък, мрачен и влажен. Отдясно видя тежка дървена врата, увиснала на ръждиви панти. Една-единствена крушка с гола жица хвърляше оскъдна светлина.

Стигнаха до желязна решетка.

Преди да успее да реагира, мъжете я блъснаха напред. Тя се спъна в нисък праг и се просна на пода, ожули дланите си в камъка.

Моментално скочи и се втурна към решетката, но двамата я затвориха и заключиха под носа й.

— Какво правите? — извика Даниел. — Какво искате от мен?

— Нищо — отвърна мъжът с раната. — Получихме от тебе всичко, каквото ни трябваше.

Тя се, огледа в мрака. Чу движение, тътрене, пъшкане и дишане. Сякаш пристигането й беше смутило спящ звяр. Вонята изведнъж стана по-силна.

— Къде ме натикахте? — отново изкрещя тя.

Мъжете вече бяха в асансьора, вратата му се затваряше и светлината изчезваше. Преди кабината да потегли, единият отговори:

— В твоя нов дом.