Греъм Браун
Черното слънце (66)

65.

Приклещен от кръжащите над него безпилотни самолети, Хоукър се прикриваше зад скалите.

След малко в небето се появиха три тежки хеликоптера. Два кацнаха в равния участък между хълмовете и от тях се изсипа малка армия.

Пилотът преброи двайсет души, които се разгърнаха от водещата машина, докато, вторият вертолет разтовари нещо като мулета, движещи се със зловеща прецизност. През бинокъла си Хоукър видя, че „мулетата“ всъщност са някакви механични ходещи машини, напомнящи на магарета с картечници вместо глави.

— Не може да бъде — измърмори той.

Мъжете изостанаха и оставиха странните ходещи машини да ги изпреварят. Шест на брой, те се придвижваха на хидравлични крака и картечниците им се въртяха насам-натам. Хоукър никога не беше виждал такива машини, но със сигурност нямаше желание да ги разгледа отблизо.

Провря дулото на автомата между скалите, прицели се в първата машина и откри огън. Куршумите улучиха механичния звяр и той се олюля, ала някак си успя да възстанови равновесие и продължи да се изкачва по склона. Хоукър стреля по друг и след като постигна същия резултат, превключи на автоматична стрелба.

Едната машина се стовари на земята с повредени предни крака — задните напразно продължаваха да я тласкат напред. Другите се обърнаха към пилота и откриха огън.

Скалите пред него избухнаха от масираната стрелба. Той се хвърли на земята, изпълзя пет метра и се опита да надникне от другата страна. Машините като не ли само това чакаха. В момента, в който подаде глава, по камъните се посипа град от куршуми. С каквито и сензори да регистрираха присъствието му, топлинни, за движение, софтуер за разпознаване на форма, каквито и да бяха, сега машините неотклонно се насочваха към него.

Под продължаващия обстрел Хоукър се притисна зад най-голямата скала, заслушан в странния звук от приближаващите се механични чудовища.

Даниел седеше на мястото на стрелеца оператор в грамадния руски щурмови вертолет Ми-24Д, въоръжен с трийсетмилиметрова картечница и ракети въздух-земя. Невероятно мощният турбодвигател му позволяваше да лети с четиристотин и шейсет километра в час. Скоростта, силните вибрации и интуитивното усещане за могъщество, което се излъчваше от фюзелажа, й действаха опияняващо и Лейдлоу за пръв път в кариерата си имаше чувството, че отива на бой, яхнала жребец с неотразима мощ.

Докато Иван пилотираше, тя се запозна с въоръжението на хеликоптера. И с приближаването на целта им изпитваше все по-силно нетърпение да сее опустошения.

Как успя да го вкараш в страната, по дяволите? — попита Даниел по интеркома.

Официално вертолетът е част от реквизита на филмова продукция — поясни Саравич. — Прилична легенда, как смяташ?

— Никак не е зле — съгласи се тя. — Стига да не стреля с халосни.

Руснакът се засмя — искрен смях, чиято топлота се долавяше дори по интеркома.

— Не съм дошъл толкова отдалече, за да стрелям с халосни.

С тези думи той прелетя над третия хребет и пред тях се появиха хеликоптерите, които досега се регистрираха само на радара.

Един от трите скайкрейна беше останал във въздуха и Иван се насочи към него и съобщи:

— Три секунди до влизане в обхват.

Жълтата светлина на дисплея се смени със зелена и Даниел натисна спусъка. Силен грохот разтърси кабината, докато въртящата се картечница изригваше стотици куршуми.

Те се врязаха в ниско висящия хеликоптер — десет експлозивни между всеки два трасиращи. Скайкрейнът се възпламени, вдигна се дим и той избухна.

Изпаднала в еуфория, Даниел потърси с поглед следващата цел.

Под обстрела на приличащите на мулета машини Хоукър пълзеше към задния край на укритието си. Тъкмо се канеше да скочи и да се втурне натам, когато над хълмовете се разнесе страхотна експлозия.

С периферното си зрение зърна огнено кълбо на изток. Един от хеликоптерите „Скайкрейн“. Как, защо — нямаше представа. Но когато видя, че безпилотните самолети губят контрол, спускат се по спирала и се разбиват в стената на един каньон, не си губи времето да размишлява за причините.

Затича. Имаше десет минути.

Мор гледаше в пода. На влизане беше видял отвън ракетната шейна, средството за изстрелване на камъните в самите недра на планината. Беше готова и чакаше.

— В какво ни забърка, по дяволите? — извика му президентът.

— За какво говорите?

— Появяваш се със закъснение на брифинг за истински Армагедон, при това имаш такъв вид, все едно цяла нощ си пил, и ми развиваш някаква шантава теория за земното ядро!

Мор напълно съзнаваше ужасния си вид. Не се беше бръснал и преобличал, лицето му беше подпухнало.

— Работих цяла нощ, не съм мигнал…

— Както научих, това е един от проблемите: че почти не спиш — прекъсна го Хендърсън.

Мор се смая.

— След като не дойде навреме, разпитах твоите хора за поведението ти — поясни президентът. — Те бяха напълно откровени. Според тях е трябвало да отстъпиш още преди няколко месеца, вместо да излагаш страната на опасност.

— Никога нарочно не бих…

— Ти донесе това проклето нещо тук, прати хората си за другите камъни, даже организира незаконна операция, за да освободиш Даниел, макар че ти забраних. И аз те прикрих. И въпреки това не можеш да бъдеш честен с мен?!

— Опитах се да…

— Стига си лъгал, Арнолд! Ти ни изложи на риск, и може би не само нас, но и целия свят! Искам да знам защо!

— Господин президент…

— Защо? — изрева Хендърсън. — Какво криеш? Някаква част от това пророчество, за която не си съобщил, нещо друго, което сте намерили в Бразилия, или някакви данни, които не искаш да споделиш? Какво те кара толкова сляпо да вярваш в това нещо?

Мор извърна очи. Старият му приятел го познаваше, разбираше, че не е съвсем откровен с него. Той зърна синия часовник, отброяващ времето до часа нула: оставаха седем минути.

— Хайде, Арнолд? — изкрещя президентът.

— Аз го докоснах — призна Мор. И въпреки че се почувства като глупак, от плещите му се смъкна огромна тежест. — Държах го в ръцете си, когато Даниел го донесе от Амазония. И оттогава, точно от онзи момент, изпитвам непоколебимото усещане, че това нещо, този камък, е пратен да ни помогне. Не да ни навреди, а да ни спаси от нещо. Може би от самите нас. Камъкът въздейства така на всеки, който се допре до него.

За миг му се прииска да е оставил президента да го докосне. Сега изобщо нямаше да водят този разговор. Но навремето му се беше сторило по-добре да не го прави.

— В сигнала има модели, които отразяват мозъчните вълни — поясни той. — Според нас това е направено умишлено, за да ни изпратят послание, да ни манипулират и да ни научат как да реагираме.

Докато Мор говореше, гневът на лицето на Хендърсън се сменяше с отчаяние и пълно отвращение. Това стана толкова очевидно, че директорът на НИИ повече не можеше да издържи да гледа стария си приятел в очите.

— Свободен си — заяви президентът. — Кажи на Стекър да влезе.