Греъм Браун
Черното слънце (65)

64.

В сумрака на тунела в Юка Арнолд Мор скочи от бронираната кола още преди шофьорът да спре, втурна се към лабораторната каравана и влетя вътре.

Натаниал Ахига, Байрън Стекър и останалите от двата изследователски екипа сепнато го погледнаха. Оставаше само половин час и те обсъждаха процедурата за унищожаване на камъка.

— Арнолд? Къде беше, по дяволите? — разнесе се гласът на президента Хендърсън от колоните на плоскоекранния монитор.

— Съжалявам, проверявах една нова теория — отвърна Мор.

— О, я стига — изсумтя директорът на ЦРУ.

— Млъкни, Стекър — извика Мор и отново се обърна към президента.

— Малко е късно за това, Арнолд. — Хендърсън се намръщи.

— Само ме изслушайте — помоли старият му приятел. — После правете каквото решите. Застреляйте ме, ако искате. Дайте ми само две минути.

И без да си поеме дъх и да даде на президента възможност да му откаже, продължи:

— Информацията на Стекър е вярна, обаче стойностите не отговарят точно, както твърди той. Натаманили са данните, за да им излязат диаграмите, обаче по причини, които сега няма време да ви обясня, ако екстраполирате числата в която и да е от двете посоки, графиките се отклоняват от действителността.

— Стекър?

— Това се нарича „закръгляне“, господин президент. Иначе нямам представа за какво говори той.

Хендърсън изглеждаше отворен за предложения, но нервно хвърли поглед към часовника.

— Побързай, Арнолд.

Мор дълбоко си пое дъх. Беше замаян и плувнал в пот. Огледа се. Директорът на ЦРУ се мръщеше, експертите гледаха в пода, а Ахига тъжно поклати глава и се извърна. Значи нямаше приятели. Добре. Не му пукаше.

— Господин президент, според общоприетата теория земното ядро е грамадно въртящо се кълбо течен метал, главно никел и желязо. Тъй като тези елементи са добри проводници, въртеливото движение образува магнитното поле, което ни пази.

По-кратък курс по геология не беше изнасял никога.

— Проблемът е, че никой не го знае със сигурност, никой не е копал толкова надълбоко, че да провери. И никой не е в състояние да подкрепи тази теория, като обясни защо земното поле се обръща през наглед случайни интервали, веднъж през няколко милиона години, друг път през петдесет хиляди. — Прокара пръсти през косата си в опит да поприглади острата си грива, за да не прилича толкова много на побъркан.

— Причината е, че магнитното поле не е само едно… Тъй де, като цяло е едно, обаче се образува от три отделни взаимодействащи си пласта.

— О, я стига — измърмори Стекър.

Мор не му обърна внимание.

— Подобно нещо става в слънцето. Въпреки че то е един милион пъти по-голямо от Земята и магнитното му поле е милиони пъти по-силно, това поле се обръща на всеки единайсет години. И този процес не протича лесно. Екваторът на слънцето се върти по-бързо от районите около полюсите. В резултат силовите магнитни линии по слънчевата повърхност се изкривяват, все едно застилате леглото си с покривка, но я разгъвате само от средата нататък. Центърът се движи, краищата — не. Вместо успоредни, идеално прави линии, всичко се разкривява.

— Арнолд, не раз…

Мор продължаваше:

— Тези линии толкова се оплитат и разтеглят, че може да се скъсат като прекалено опънат ластик. Това предизвиква слънчевите изригвания и други явления като изхвърлянето на коронална маса. И в двата случая за миг се отделя невероятно количество енергия.

— За какво количество става дума? — попита Хендърсън.

— При силно изхвърляне на коронална маса в космоса само за един миг се изстрелват сто милиарда тона материя — отвърна Мор.

Президентът напрегнато се взираше в него.

— Ние продължаваме да си мислим, че земното ядро е еднообразна въртяща се маса, и общо взето е така, но вътрешният слой е плътен, а външният — течен. При симулацията, която проведох, можем да синхронизираме графиките на силата на полето и моментите на геомагнитна инверсия, ако приемем, че екваторът на този външен слой се върти с малко по-различна скорост от полюсите. Това е второто поле.

— Ти каза, че полетата били три.

— Да — потвърди директорът на НИИ. — Третото се образува от камъните, то съществува едва от три хиляди години. Пратили са го тук в опит да стабилизират това второ поле, да му попречат да направи каквото предстои да се случи.

— А именно?

— Да се скъса. Точно като линиите на слънцето.

Хендърсън се прокашля.

— И какво следва от скъсването на този… хмм… ластик?

Мор дълбоко си пое дъх.

— Няма да има гъбовидни облаци, ако имате предвид това, обаче може да има физически последици, земетресения например. Но главният резултат ще е мощен електромагнитен импулс.

— Колко мощен?

— Нямам всички данни, но можем да очакваме импулс около десет хиляди пъти по-мощен от предишния.

— Десет хиляди пъти… — Президентът провлачи глас, сякаш самата мисъл е невъобразима.

Мор прочисти гърлото си.

— Господин президент, става дума за електромагнитно цунами, което ще тръгне от сегашния полюс ще мине през Северна Америка и ще продължи на юг, помитайки всички електрически мрежи в западното полукълбо. Почти едновременно ще изкара от строя всички сателити в ниска околоземна орбита. Вторична вълна ще прекоси Азия, Централна Русия и североизточния ъгъл на Европа. За наше нещастие, тя ще е по-слаба, тоест Русия и Китай ще понесат тежък удар, но голямата част от военната им техника няма да пострада, особено ракетите в подземните шахти. Те най-вероятно ще са в състояние да водят война, и помежду си, и срещу нас, докато ние ще сме напълно беззащитни.

— И каква роля играят камъните?

— Тяхното предназначение е да го предотвратят, да отблъснат вълната, така че ластикът изобщо да не се скъса. Нещо се е объркало при взривяването на руския камък, но мисля, че камъните имат авариен режим, и ако ги изнесем някъде, така че да не блокираме сигнала им, те може да се открият един друг и да насочат вълната към космоса, да я отклонят като гръмоотвод. Но трябва да извадим на повърхността всички камъни, и онези в Мексико, и този тук.

Президентът мълчеше. Всички мълчаха. Накрая млъкна и Мор.

Не знаеше дали е успял да убеди главнокомандващия, но опитът напълно го беше изтощил.

— Освободете помещението — нареди Хендърсън. — Ще разговарям с директора на НИИ насаме.

Седящият до Мор Натаниал Ахига взе бутилката си с грейпфрут и тъжно се усмихна.

— Страхотно представление — каза той, сякаш утешаваше доблестен, но победен воин.

Физикът се оттегли в лабораторната част на караваната и затвори вратата, а другите учени събраха бележките си и излязоха в тунела. Стекър ги последва със самодоволна усмивка.