Греъм Браун
Черното слънце (64)

63.

Под прицела на оръжията принудиха Даниел да се върне в къщата.

Мъжът, който се представи като Саравич, я последва. Доведоха отец Доминго и още неколцина местни. Сред тях беше и Мария, жената, която се грижеше за Юрий и бе дала роклята на Даниел. Заповядаха им да коленичат.

— Пуснете ги — помоли Даниел. — Те нямат нищо общо с мен.

Иван надигна към устата си бутилка водка.

— Заблуждаваш се, госпожичке. Тези хора са тук единствено заради тебе. Те крият момчето, както го криеше ти.

Даниел погледна хората на руснака — млади, със сурови лица, същия тип мъже, каквито бяха дошли в хотела. Несъмнено щяха да искат да отмъстят за другарите си. Виждаше го в очите им.

А Иван… Иван имаше вид на човек, който е вършил тази работа и преди, който я върши от много отдавна.

За пръв път от години Даниел изпита страх, който не можеше да овладее.

Накараха я да коленичи до отец Доминго.

— Къде е момчето? — попита Саравич.

Тя не искаше да предава Юрий, но беше сигурна, че ако не го направи, руснакът ще убие всички.

— Не знам.

— Лъжеш! — извика той и яростно я удари по слепоочието с пистолета си — беше „Макаров“.

Даниел падна. Мъжът се прицели и стреля. Гърмежът разтърси стаята. Всички подскочиха. От дупката в пода, само на сантиметри от лицето на Лейдлоу, се вдигна прах.

Тя предпазливо се надигна и отново застана на колене. Саравич се отдръпна и отпи голяма глътка водка, като човек, готвещ се за нещо, което не иска да направи, ала не може да избегне.

— Вече претърсихме черквата, къщата на тази жена и всички останали на улицата. Момчето го няма.

— Той изчезна — каза Мария. — Не знаем къде е. Сигурно е избягал.

Руснакът заобиколи зад нея, приближи се до лежащия на пода Макартър, перна с пръст интравенозната система и отбеляза:

— Не изглеждаш много добре. Може би трябва да те отърва от мъките.

— Не ме е страх от вас — промълви професорът.

Даниел затаи дъх: съзнаваше, че този отговор може да разяри Саравич. Поотпусна се едва когато стъпките му се отдалечиха от Макартър.

Иван отново застана пред пленниците, впери очи в тях и размаха показалец.

— Всички твърдите едно и също — каза като че ли одобрително. — Само че и най-добре скалъпената лъжа не може да се сравнява с истината.

Лейдлоу отчаяно търсеше спасителен изход. Струваше й се невъзможно — четиримата млади руснаци стояха на изхода и макар че оръжията им бяха насочени към пода, всеки момент можеха да стрелят. Саравич се разхождаше из стаята и тя усещаше, че търпението му се изчерпва.

Стъпките му отекваха по дюшемето, бавно и тежко.

Той приклекна пред нея.

— Знаеш как ще свърши това. Ще убия всички, тебе накрая. Пощади ги. Кажи ми къде е момчето.

Даниел заби очи в пода. Не искаше да го погледне в очите и се надяваше да скрие факта, че не е способна да овладее емоциите си. Ала от чувство за пълна безизходица по лицето й започнаха да се стичат сълзи, закапаха по голия дъсчен под.

Тя стисна клепачи, силно. И когато ги отвори, сълзите бяха секнали. Борбеността й се беше върнала.

Лейдлоу вдигна глава и заяви твърдо:

— Знам кой си ти, Иван Саравич. Знаят го и онези, за които работя. Ние се грижим за своите. Човек от твоето време би трябвало да е наясно какво означава това.

— Човек от моето време — засмя се руснакът. — Да, някога бяхме професионалисти. Сега сме просто хлебарки, които обират останките.

— Ако направиш нещо на мен или на тези хора, нашите ще те открият и вдън земя. Знаеш го. Така че ме застреляй, щом искаш, обаче после можеш сам да си изкопаеш гроба.

Стори й се, че зърва тревога на обветреното му лице, но в следващия момент някъде дълбоко от него изригна отвратителен смях. Той надигна шишето с водка, протегна го към нея и след като Даниел отказа, прошепна:

— Гробът ми е изкопан много отдавна.

На лицето му само за миг се появи тъжно, разкаяно изражение. И тогава тя го позна: кръглото лице, плоската горна половина на носа му и острите очи, които сякаш не пропускаха нищо.

— Аз те познавам — каза Даниел.

Саравич се изправи и бавно вдигна пистолета, сякаш тежеше неимоверно много.

— Познаваш брат ми — поправи я той. — Човека, който отвлече Юрий.

— Той се опитваше да го спаси!

— Да — като че ли с отвращение потвърди Иван. — И се провали.

После се обърна и се прицели в тила на отец Доминго.

— Не — помоли го Даниел.

— Боя се, че е време.

— Бог да ти прости — тихо каза свещеникът.

— Можем само да се надяваме — отвърна руснакът, премести оръжието надясно и два пъти бързо натисна спусъка. Двама от руснаците паднаха. Светкавично завъртане наляво и в стаята отекнаха още три гърмежа.

Бам, бам, бам.

И другите двама руснаци се строполиха на пода. Единият известно време се гърчи и мята, докато Саравич го довърши с изстрел в главата.

Мария запълзя към вратата. Даниел притисна гръб към стената и се вцепени до Макартър, когато Иван насочи пистолета си към нея.

— Не разбирам — промълви тя.

— Всъщност е съвсем просто — поясни Саравич. — Не ми се умира днес.

— И на мен.

— Няма да умреш. — Той отпусна оръжието си. — Поне не от моята ръка. Но тези хора щяха да ни погребат всичките.

Преди младата жена да успее да попита нещо, Иван се обърна към отец Доминго.

— Юрий при вас ли е?

— Кълна се, не знаем къде е — отвърна свещеникът.

— За негово добро се надявам, че лъжеш. Надявам се, че сте го скрили добре и просто ми нямаш доверие. Но не се бой, нямам намерение да го връщам в Русия.

Отец Доминго поклати глава.

— Не знам къде е.

— Хмм… — изсумтя руснакът. — Тогава трябва да го потърсите; Ако го намерите или ако той сам се върне след нашето заминаване, моля те, погрижете се да е в безопасност. Ще излъжа хората, крито ме пратиха, че е мъртъв.

Даниел впери очи в лицето му и й се стори, че вижда там разкаяние.

— Все пак не разбирам…

— През цялото това време си мислех, че брат ми ме е опозорил — отговори Саравич — Че тъкмо той е опетнил името ни. Всъщност обаче го опозорих аз.

— А сега? — попита тя.

— Сега ли? — повтори Иван. — Сега цяла армия от хора и машини се насочва към твоя храбър приятел, оня, когото наричат Хоукър. И въпреки че явно е изключително находчив, той скоро ще влезе в битка, която няма как да спечели.

Руснакът й подаде ръка.

— Освен ако не му помогнем.

— Хоукър е много далече оттук — рече Даниел.

— Знам. Освен това другарят Кан има хеликоптери. Обаче ти гарантирам, че те изобщо не могат да се сравняват с моя.

Макар и зашеметена от този внезапен обрат, Лейдлоу и за миг не искаше да мисли, че Кан може да убие Хоукър. Храна ръката на Саравич и се изправи.

— Тогава да му се притечем на помощ.