Греъм Браун
Черното слънце (63)

62.

Цялата нощ премина в усилия да стабилизират Макартър. Даниел му постави система — закачи я на един лампион, — почисти и превърза раната му, натъпка го с антибиотици. Отец Доминго дойде да й помогне скоро след заминаването на Хоукър и някъде призори треската отслабна. Професорът продължаваше да е зле, но тя смяташе, че ще оживее и ще се възстанови.

Облекчена от подобряването му, младата жена поспа и се събуди от звъна на църковните камбани оттатък улицата. Неделя ли беше? Нямаше представа.

Погледна пациента си. Макартър изглеждаше по-добре и вече бе в съзнание.

— Буден си — отбеляза Даниел.

Той трябваше да се напрегне, за да произнесе думите.

— Кой може да спи от тези камбани?

Имаше право. Камбаните биеха доста настойчиво.

Настойчиво.

Лейдлоу скочи, разбрала, че звънът е предупреждение, грабна оръжието си и изтича навън.

И видя двама мъже, насочили автомати срещу нея. Други двама държаха неколцина местни за заложници, а един по-възрастен мъж с мърляво лице, явно техният командир, стоеше настрани.

— Пусни пистолета — нареди той.

Даниел хвърли оръжието си.

— Аз съм Иван Саравич — каза мъжът. — И ти имаш нещо, което е мое.

На трийсетина километра оттам Хоукър се насочваше към четвъртия хребет. Беше вървял цяла нощ, един час преход, десет минути почивка. Стигна до тесен каньон, отклони се от пътя си и хвърли радиоактивното топче в пропастта. Ако имаше късмет, хората на Кан щяха да го засекат и да започнат да ги търсят долу. Там обаче имаше толкова ниши и пещери, че можеше да мине доста време, докато разберат, че са били заблудени.

Оттогава бе извървял осем километра, въпреки че умората значително забавяше напредването му. Препъваше се и се дереше в бодливи храсти и тръни, потънал в прах и пот. Едва се мъкнеше от изтощение, вече не разсъждаваше, не гледаше наникъде другаде, освен към земята пред себе си.

И в това полунесъзнателно състояние пропусна да чуе предупреждението за опасност, докато звукът не стана прекалено висок. Бръмчене във въздуха, не от истински самолет или хеликоптер, а по-скоро от нещо като летяща косачка.

Той се приведе, огледа се, обходи с поглед небето. Наоколо километър и половина зад себе си забеляза малък обект, носещ се точно към него. Знаеше какво е това — дистанционно управляван самолет. Кан го беше открил.

Затича, без да се опитва да се крие в шубраците: самолетът вече го бе видял. Можеше да се надява само да намери истинско убежище. Хребетът пред него изглеждаше подходящ.

Докато се провираше през храстите, безпилотният самолет профуча толкова ниско над него, че за малко да го забърше.

Хоукър хвърли поглед към късите му криле и се благодари, че машината явно не е снабдена с оръжие. После чу, че се приближава и втори самолет; последва остър писък на неуправляема ракета.

Хоукър се хвърли на земята. Ракетата го подмина и избухна трийсетина метра нататък. Той усети ударната вълна, както и силна топлина, но се намираше достатъчно далече.

Когато и вторият самолет прелетя над него и започна да завива, Хоукър спринтира нагоре, закатери се между камъните и се прикри зад скалите под хребета.

Засега беше в безопасност. Потърси самолетите с поглед. Бяха се издигнали по-високо и лениво описваха кръг над него като механични ястреби. Това можеше да означава само едно: те бяха кучетата, пратени да не позволят на дивеча да избяга. Истинските ловци още не бяха пристигнали.