Греъм Браун
Черното слънце (58)

57.

Професор Макартър отново водеше борба. Под голите крушки в избата на черквата той установи, че не може да се съсредоточи.

Въздъхна и погледна бележките си по вече преведените йероглифи. „Това са думите на Падналия ягуар, последния от Братството. Записах ги на езика, който вече не съществува“.

Предполагаше, че става дума за автора на пергамента и че въпросният език трябва да са маянските йероглифи.

Мина на следващия ред от записките си. Виждаше, че почеркът му става нечетлив. В момента ръката му видимо трепереше, но явно беше треперила още тогава.

„Боговете в своята мъдрост дадоха четирите камъка на първите хора, дървените кукли. След страшната буря, след падането на Черния дъжд, остана само Братството да пази тайната“.

Беше сигурен, че това се отнася за маянската версия за сътворението, за създаването на човешкия род от боговете. След няколко неуспешни опита те използвали дърво и успели да направят същества, които донякъде приличали на хора, но имали уродливи тела и сухи напукани лица.

Според някои учени тези същества всъщност били маймуните, които накрая започнали да живеят по дърветата, но Макартър винаги беше отхвърлял тази теория, тъй като в описанието на дървените кукли не се споменаваше за козина и опашки, нито пък за гъвкавост и бързина. Напротив, описваха се като тромави и слаби. Както би трябвало да е изглеждал човекът, чийто скелет бяха намерили в пещерата под храма в Амазония. Скелет на човек от бъдещето.

И ако беше прав, след като дървените кукли загинали в бурята и потопа, нормалните хора, над които по-рано те, изглежда, имали власт, избягали от Амазония и поели на север. Повечето от тях се радвали на гибелта на дървените кукли. Ала Братството, навярно група жреци и техни помощници, знаели истината. Те взели достъпните им камъни и ги отнесли на пътешествие, по-точно на няколко пътешествия. И ги поставили там, където им било казано.

„Жертвоприношението на сърцето остава в Суюа“.

Това беше бразилският камък, който двамата с Даниел бяха намерили преди две години.

„Жертвоприношението на ума беше отнесено надалеч. По посока на слънцето, отвъд голямото море“.

Макартър предполагаше, че това е руският камък. Онзи, който им предстоеше да открият.

„В Храма на посвещението отнесоха Жертвоприношението на душата, а последният отиде в планините. Тук поставих главния камък, Жертвоприношението на тялото, който лежи под Огледалото в Храма на ягуара“.

Братството, съставено от хора като днешните, обхващаше времето назад чак до първия храм в Бразилия. Изглеждаше логично: пътешествениците от бъдещето на Земята бяха слаби и уродливи, беше им трябвала помощ, подкрепа. Не можеше да се очаква да са изпълнили задачата сами. Сигурно бяха привлекли последователи и така се беше появило Братството.

Макартър четеше записките си, доволен, че миналото най-после се изяснява. И в същото време съзнаваше, че новите му открития не му дават информацията, която всъщност им трябваше: какво да правят сега.

Въпреки че му се виеше свят, той продължи да работи.

Наведе се над йероглифната книга и върху пергамента падна капка пот от челото му. Той я подсуши с кърпа, избърса лицето си и се зае със следващата група символи.

Един изобразяваше Земята, сушата. Друг представляваше изцеление, а трети, вече знаеше той, означаваше камъните.

Дали камъните щяха да изцелят Земята? От какво?

Следваше йероглиф, означаващ хора, човечеството или човешкия род, после втори — природата, в известен смисъл Земята, и трети — Мрак. Познаваше тази комбинация: природата щеше да унищожи човека, като при изригване на вулкан или земетресение, но тук символите бяха в обратен ред.

Дали можеше да означава каквото си мислеше? Голяма част от пророчеството, особено както го приемаха и досега, изглежда, предполагаше, че природата ще се надигне и ще погуби човечеството, но тук ставаше дума за друго. Пергаментът пред него загатваше за обратното — че човекът ще погуби природата. Дали катастрофата щеше да е по вина на човека, а не природен катаклизъм? Или в него се обаждаха либералните му предразсъдъци? Спомни си един спор със свой приятел консерватор, който твърдеше, че Макартър поставял дърветата пред хората.

Очите му изведнъж се замъглиха, насълзиха се и започнаха да парят. Той запремигва и се отпусна назад. Болеше го цялото тяло. Записа бележките си и насочи вниманието си към следващата серия йероглифи. Сториха му се познати, всъщност беше сигурен, че ги знае, ала не можеше да проумее значението им.

Странно усещане — като да не си в състояние да си спомниш името на човек, когото познаваш добре. Професорът проследи очертанията на първия знак с показалец, като се надяваше, че така ще размърда паметта си, но не му хрумна нищо. Начерта го с треперещата си ръка, ала умът му продължаваше да е празен.

Ядоса се. Това, което се опитваше да направи, беше почти невъзможно без база данни или поне старите му тетрадки. Или каталог на известните йероглифи. Само че тук не разполагаше, с нищо друго, освен изневеряващата му памет.

Отново се облегна назад. Въпреки топлината на избата започваше да го тресе и както често се случва с болен, чиято температура бързо се покачва, имаше чувството, че замръзва.

Спусна ръка към крака си и докосна раната. Тя отново пареше от инфекцията, беше подута и болеше при пипане.

Какво бе направил?

В напразен, отчаян опит да чуе пак гласа на жена си беше престанал да взима лекарствата, които му даваше Даниел. Болестта веднъж вече му бе върнала жена му или поне така си мислеше, болестта и камъкът, проводникът във времето. Но когато постепенно започна да оздравява, лицето й изчезна, гласът й вече не звучеше в главата му. Все едно се събуждаше от сън и му се искаше пак да заспи и да сънува същото. А той не можеше да си го позволи.

Затова прекъсна антибиотиците с надеждата да я види отново. Ала резултатът беше усилваща се треска и замъглен ум — в момент, в който всички имаха нужда умът му да е максимално ясен.