Греъм Браун
Черното слънце (48)

47.

Даниел усети миризмата на дим още преди да види мъждукащите в джунглата светлини.

Обзе я страх, но тъй като не споделяше присъщата на Хоукър свръхподозрителност към всеки и всичко, тя си помисли, че има вероятност срещата с хора в тази джунгла всъщност да им е от полза. Обитателите на селото на Око бяха допринесли решително за първия им успех.

Въпреки това застана пред Юрий и зачака непознатите да се приближат.

— Казвам ти, трябва да се махаме — прошепна Хоукър.

— Всичко ще е наред — отвърна тя. — Почти съм сигурна.

Макартър включи фенерчето си и замаха с ръка.

Факелното шествие промени посоката си и се насочи право към тях.

— Някъде наблизо сигурно има селище — предположи професорът. — Ако търсим други маянски руини, местните може да знаят къде са. В джунглата са скрити стотици постройки, повечето неизвестни на чужденци. Може да извадим късмет.

Факлите се приближаваха, спуснаха се по склона на един нисък хълм и накрая от гъсталака се появиха неколцина мъже, които насочиха мощни прожектори към групата от НИИ. Блясъкът заслепи Даниел и тя вдигна ръка пред очите си.

— Nos puede ayudar usted, рог favor? — каза младата жена. „Бихте ли ни помогнали?“

Лъчите продължаваха да блестят в очите й.

— Necestamos ayuda — прибави тя. „Нуждаем се от помощ“.

Отговори й груб мъжки глас:

— Ponga los manos. — „Горе ръцете“.

Последва звук, който не се нуждаеше от превод — зареждане на пушка-помпа и изщракване на затвори на още няколко оръжия.

Даниел вдигна ръце, като си наложи да не поглежда към Хоукър.

След малко ги заобиколиха осем мъже, повечето въоръжени. Водеше ги възрастен нисък човек с дълга брада и мустаци, който носеше фенер и пистолет.

Докато един от мъжете проверяваше хидроплана, друг взе раниците на Лейдлоу и Макартър. Трети ги претърси и прибра черния пистолет на Хоукър.

Брадатият направи широк бавен кръг около тях. Като че ли ги оглеждаше — в момента вниманието му беше насочено към Юрий. Накрая отпусна оръжието си и попита:

— Какво правите тук, сеньорита?

Ако им обяснеше, щяха да ги помислят за луди.

— Катастрофирахме — отвърна Даниел. — С мъжа ми отивахме в Пуерто Ваярта, но преди да излетим, забравихме да проверим посоката на вятъра и да напълним резервоара.

Мъжът се приближи, вгледа се в лицето й, после сведе очи към ръцете й.

— Ако той ви е съпруг, къде ви е халката? — После, преди тя да успее да му отговори, прибави: — И ако не бяхте кръжили цял час във въздуха, спокойно щяхте да стигнете до крайбрежието. Затова ми се струва, че трябва да ми дадете друго обяснение. Нали?

Даниел се ядоса, че е допуснала да я хванат в толкова глупава лъжа, и се зачуди защо изобщо си е помислила, че може да мине.

Хоукър се наведе към нея.

— Нали ти казвах, че трябва да избягаме.

— Сега не е моментът.

— Просто отбелязвам.

— Отбелязвай после — сопна му се тя.

Брадатият се обърна към другарите си.

— Хмм… в края на краищата може пък наистина да са женени.

Мъжете се засмяха. Водачът им се приближи до Макартър, освети лицето му и внимателно го заоглежда.

— Бихте ли отместили лъча на фенерчето? — каза професорът. — Заболяха ме очите.

Брадатият се обърна към Хоукър и повтори същата процедура. Пилотът изтърпя „огледа“ с присвити очи, сякаш го приемаше като предизвикателство.

Мъжът, който претърсваше самолета, скочи от кабината и каза:

— Nada aqu. „Няма нищо“.

Друг мъж — ровеше в раниците им — подаде сателитния телефон и сферичния стъкловиден камък на брадатия.

Юрий се опита да се отскубне от Даниел, искаше да го докосне! Тя го задържа, но брадатият забеляза реакцията на момчето.

— Ваше ли е това дете?

— Осиновено е — отвърна Лейдлоу. — И се нуждае от специални грижи, тъй че ако нямате нищо против…

Брадатият върна камъка на онзи, който го беше намерил. Юрий го следеше с очи и се успокои едва когато отново го поставиха в пълния с пясък и изолиран с олово контейнер.

— Толкова много лъжи — въздъхна брадатият. — Струва ми се, че имате нужда от свещеник.

После се обърна, тръгна към гората и нареди на хората си:

— Водете ги.