Греъм Браун
Черното слънце (42)

41.

Макартър прекара почти цялата нощ и сутринта в работа върху снимките на Даниел от подводния храм. Някои бяха поразително ясни, други не толкова. Всички бяха с ниска разделителна способност, направени при слабо осветление, но му даваха достатъчно информация, за да свърже онова, което вече знаеше, в по-голямата част от легендата.

Започна да я обяснява на Лейдлоу, ала младата жена го прекъсна:

— Мисля, че и Хоукър трябва да го чуе.

Гледаше го твърдо и професорът примирено кимна. Въпреки че не му се искаше да мисли за това, пилотът можеше да се окаже по-важен от тях двамата във взимането на решение.

Засега обаче Хоукър не проявяваше особен интерес към обекта на тяхното проучване. Разбираше основните неща и ги беше разпитал за, всичко, свързано с Кан и евентуално заплашващите ги опасности, но подробностите на легендите, с които се занимаваха, явно не привличаха вниманието му. Според археолога това положение трябваше да се промени.

Даниел повика Хоукър и му каза:

— Имаме известен напредък. Трябва да чуеш всичко.

На лицето му се изписа подозрение и Макартър се почувства отново в аудиторията или на лекционна обиколка и попита:

— Спомняш ли си експедицията в Бразилия?

— Естествено. Разярени индианци, мутирали зверове, хора, които се опитваха да ни убият. Страхотна екскурзия. Трябва някой път да я повторим.

Шегата помогна на професора да се поотпусне.

— Точно така. Е, ако си спомняш, ние отидохме там да търсим Тулан-Суюа. Място, което сравняваме с християнския рай, понеже според маянските легенди там са се събрали хората и различните племена на маите са получили своите богове.

— Спомням си нещо такова — отвърна Хоукър.

— Въпросът е, че в легендата маянските племена получават свои богове покровители — продължи Макартър. — И някои от тях, например народът киче, напуснали Тулан-Суюа, носейки същността и могъществото на своите богове в специални светещи камъни.

— Като тоя, който намерихме сега.

— И като онзи, който открихме в Бразилия — прибави Даниел.

— Когато преди година и половина за пръв път разговаряхме с Мор, ние обсъждахме културата, религията и пророчествата на маите. Той искаше да обясня пророчеството за две хиляди и дванайсета, да разбера какво е означавало за маянския народ и култура като цяло.

— Трябваше да му напомня — а и на себе си също, — че няма единна маянска култура, религия и конкретни пророчества — продължи професорът. — Както няма единно християнство, ислям и каквато и да е друга религия. Има схизми, разделения и различни мнения.

Също както има католици, протестанти и източноправославни, както има шиити и сунити, така и маите са имали много секти, често разделени според границите на отделните градове-държави.

— И всяка държава има собствено тълкуване за нещата — поясни Лейдлоу.

— Точно така — потвърди Макартър. — Общо взето, почитали едни и същи богове, но всеки народ си имал свои вярвания, своя философия, различни обреди.

Трябваше напълно да изясни този въпрос, защото той щеше да се просмуква във всичко, което щеше да им разкаже по-нататък.

— Обединението на всяка религия е трудно, ако не и невъзможно. През четвърти век християнската църква свиква събор, за да реши кои книги да бъдат включени в официалния канон, останалите стават апокрифни. Но въпреки това те продължават да съществуват и някои вярват в тях. Други документи, които също са обявени за канонични, се приемат в по-малка степен от останалите. Мартин Дутер смятал посланието на Яков за ерес, защото изисква действия, а не само вяра, като средство за спасение. Източноправославната църква не е съгласна с много положения в католицизма. Виждате колко е трудно създаването на единна религия. Но в света на маите няма канонични събори и културните и религиозни различия са широко разпространени.

— Всеки за себе си — веднага схвана идеята Хоукър. — Какво значение има това за нас?

— Има, защото концепцията за две хиляди и дванайсета като край на времето, на цивилизацията или съществуванието никога не е била широко разпространена в света на маите.

Хоукър се изненада.

— Обаче явно е широко разпространена днес.

Макартър не можа да не се засмее. Наистина беше така, главно защото изглеждаше интересна, вълнуваща и мистична — и в същото време безопасна. Малцина от онези, които говореха за нея, вярваха, че изобщо ще се случи нещо.

— За нас това е нещо като история за призраци — продължи той. — Приятен разговор край лагерния огън. Но идеята не е била популярна сред тогавашните май. Нито е можела, бих могъл да прибавя да повдигне духа на войската. Кой ще работи, ако е за нищо? Кой ще строи храмове, кой ще извайва идоли и йероглифи?

Хоукър кимна разбиращо.

— Затова са загърбили идеята — включи се Даниел.

— Почти до пълното й изчезване — допълни професорът.

— Но не е изчезнала съвсем — настоя Хоукър.

— Точно така — потвърди Макартър. — И тъкмо тук става интересно. Ние открихме бледа следа от доказателства, свързваща камъните и пророчеството. Изглежда, че е оставена нарочно, най-вероятно от група вярващи, които са били достатъчно разумни, за да не допуснат да ги разкрият, и достатъчно стабилни, за да предадат знанието, без да се самоунищожат, опитвайки се да докажат своята правота.

— Да се самоунищожат ли?

— Апокалиптичните секти рядко просъществуват повече от няколко години — поясни ученият. — Първо, трудно се привличат привърженици на такава идея, поне стабилни, и второ, даже да успееш да ги привлечеш, ужасно трудно можеш да ги задържиш заедно за повече време, без да се самоунищожиш.

— Логично — съгласи се Хоукър. — Предполагам, че не сте се натъкнали на такова нещо.

— Не. Ето какво открихме обаче. — Докато обясняваше, Макартър посочваше съответните места на разгънатата пред него карта. — На един камък в паметника на Тохил, най-древната постройка в град Каракол, се споменава за пророчеството и за група, наречена Братството зад дима, което означава тайно братство. Оттам ги проследихме до Ек Балам, Града на ягуара, където се наричали Братството на ягуара. Открихме йероглифи, които разказват, че Братството строяло храмове и сгради, за да запази там Жертвоприношенията — според мен така са наричали камъните. Това ни отведе на Забуления остров в планината, където са добивали вулканичната пепел за строежа на подводния храм.

— Добре — каза Хоукър. — Дотук ми е ясно.

Макартър кимна одобрително.

— В края на тази следа има обект, известен като Огледалото. Отначало предполагахме, че пак става дума за бога на огъня Тохил, тъй като често го изобразяват с огледало на челото. Само че след онази първа сграда не открихме нищо за него, сякаш маите са заменили традиционната иконография с нещо ново.

— А именно?

— Ами, преди да ни нападнат, намерихме паметник, който явно споменава за Братството и може би за неговия водач, ахау Балам, царя ягуар. Йероглифите на този релеф ни насочиха към подводния храм. А ето какво научих от снимките, които Даниел блестящо е заснела с доста примитивен фотоапарат.

Макартър погледна бележките си и зачете:

— „Тук се събира Братството, тайно и невидимо. Останали сме само неколцина. За да продължим, трябва да намерим други, които ще разберат. Други трябва да бъдат подложени на изпитание и щом бъдат намерени за достойни, трябва да пуснат кръв от ръцете и устните си. И да останат, докато кръвта престане да тече“.

Той вдигна глава.

— Ако се съди по релефите, явно отивали с лодка до храма, до който само те знаели как да стигнат, после се гмуркали долу с новия член на Братството, който бил издържал изпитанията и бил намерен за достоен. Спускането под водата било последното изпитание — да рискува да се гмурне на такава дълбочина, да мине през подводната пещера и да си нареже дланите и устните, за да направи кръвно жертвоприношение.

— Да не споменаваме за акулите — отбеляза Хоукър.

Макартър трябваше да се съгласи — всъщност смяташе, че това е изключително важен фактор.

— Да, а сега си ги представи в храма, с рани, от които тече кръв, навярно със съвсем малко храна и вода. Оставали там до заздравяването на раните си иначе акулите щели да ги разкъсат. И докато били в храма, постепенно отслабвали, изпадали в транс и се отправяли на някакъв въображаем поход. И после им позволявали да поставят ръце върху камъка — Жертвоприношението на душата.

— Вид посвещение — обобщи Хоукър. — Ясно. След като бъде подложен на всичко това, човек се чувства част от нещо. И ти смяташ, че така са съхранили решителността си през вековете, така ли?

— Донякъде — отвърна Макартър. — Но има още нещо. — Погледна Даниел и й предаде щафетата.

— Когато се спуснахме долу, аз се държах странно — започна тя. — Отчасти се дължеше на кислородната наркоза, обаче не беше само това. Тогава те спрях, казах ти да не докосваш камъка.

— Да, всеки момент очаквах да го наречеш „милото ми“.

— Това не е много далеч от истината — усмихна се тя. — Един от фактите, които установихме при проучването на бразилския камък, е, че: част от сигнала му резонира в честотата на човешките мозъчни вълни. Мозъкът всъщност е изключително сложен електрохимичен процесор. Мисленето, емоциите и взимането на решения са резултат от освобождаването на електрически импулси от синапсите. Като студентка по медицина присъствах на мозъчна операция, при която в мозъка на пациента пускаха слаб електрически ток. Той беше буден през цялото време и не си спомняше някои неща, например името си. Или когато му показаха снимки на куче, не знаеше как се нарича това животно. Стимулирането на други участъци от мозъка предизвикваше различни емоции веднъж страх, друг път гняв.

Заинтригуваното изражение на Хоукър премина в безпокойство.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Според нас този последен етап от посвещението, при който позволявали на кандидатите да държат камъка, е целял да програмира мозъците на издържалите изпитанията.

Макартър почти виждаше как умът на Хоукър прещраква и прави връзката. Археологът беше движещата сила зад търсенето на камъните, въпреки всички основания за противното. Макар че едва не бе загинал заради коварството на НИИ, макар да знаеше, че не е създаден да се бори с хора като Кан и Саравич, той не се бе отказал дори след като го раниха и отвлякоха Даниел.

— Ти държа камъка в Бразилия — каза Хоукър.

Макартър кимна.

— И аз също — прибави Лейдлоу. — Но не и ти. Не исках да докосваш и този.

— Как ви е въздействал?

— Когато се върнах в Ню Йорк, нощем не можех да спя — обясни професорът. — Мислех, че е някаква закъсняла реакция към стреса от всичко, което преживяхме, но след няколко месеца проблемът с безсънието се задълбочи. Започнах да пия сънотворни и известно време ми помагаха, докато една нощ през лятото ме събуди силна буря. В първия момент си помислих, че съм в Амазония. И оттогава не можех да престана да мисля за камъка. Когато накрая се чух с Мор, той спомена, че двамата с Даниел и някакъв техник, който бил пипал камъка, имали същите симптоми. Безсъние, обсебващи мисли, неконтролируемо желание да се направи нещо по отношение на камъка.

— Искаш да кажеш, че това нещо ви е програмирало.

— Не е чак толкова невероятно, колкото звучи — каза Даниел. — Много неща деликатно програмират човешкия мозък. Проучванията с ядрено-магнитен резонанс показват, че бебешкият плач оказва въздействие върху женските мисловни модели, особено гласът на собственото им дете. Зависимостите имат подобен механизъм. Наркотиците и алкохолът до такава степен се отразяват на мозъчната химия и мисловните модели, че мозъкът на зависимия е препрограмиран да поставя наркотика над всичко останало, включително храна, вода и секс.

Макартър посочи картата.

— Неотслабващата преданост на Братството към камъните и тяхното апокалиптично послание, без да създадат собствен фалшив апокалипсис, просто няма аналог. Според нас камъните са проектирани така, че да внушават такава преданост.

— Добре де, но защо?

Отговори му Даниел:

— Ако искаш да пратиш някакви изключително важни неща на хора, които може и да си нямат представа какво представляват, няма ли да ги опаковаш така, че да ги приемат?

Хоукър присви очи.

— Искаш да кажеш, че освен всичко останало, камъните генерират този съответстващ на мозъчните вълни импулс и той води до образуване на ендорфини или нещо подобно в ума на човека, който ги докосва. За това ли става дума?

Макартър кимна.

— Значи те просто обичат камъка и са готови да умрат за него — заключи пилотът.

Професорът откри едва забележима промяна в поведението му. Предпазливост, известна напрегнатост. Изглеждаше по-скоро отвратен, отколкото зарадван от тяхната искреност.

— В Африка човек може да види цели села с деца без пръсти, ръце или крака — каза той. — Понеже през последните десетина години масово са използвали вид противопехотни мини, така наречените „пеперуди“ — експлозиви, които приличат на играчки и се пръскат около градовете и селата на противника. Теоретично е по-лесно да убедиш човек да се самовзриви, ако си, мисли, че находката му всъщност е нещо ценно или дори само интересно.

Макартър погледна Даниел. Подобна идея им беше хрумнала преди няколко месеца. Звучеше правдоподобно.

— Та затова те спрях да вземеш камъка — каза Лейдлоу. — Все още не знаем какво е предназначението на тези неща. Колкото и силно да вярвам, че са създадени, за да направят нещо добро, нямам представа до каква степен това се дължи на собственото ми убеждение и съответно на тяхното внушение. Реших, че поне един от нас не бива да се подлага на въздействието им.

Хоукър явно разбираше мотивите й. Поотпусна се и погледна Макартър.

— Успяхте ли да установите каква е целта на цялата тази преданост? Тъй де, нали това е крайната цел — да откриете какво ще направят камъните?

— Сам си прави изводите — отвърна археологът. — В книгите на Чилам Балам се говори за спускащия се мрак. Паметник шест от Тортугеро съобщава, че богът на промяната ще слезе от място, което според нас е наречено Черното слънце, и ще предизвика някакъв катаклизъм. А сега и тези надписи от Храма на посвещението.

Пак погледна бележките си.

— Тук пише: „В края на катуна очите на небето бяха ослепени и царете на сушата поведоха война, царете на морето направиха същото и се развихри цялото зло на времето, и децата ще бъдат наказани за греховете на бащите си“. Предполагаме, че „очите на небето“ са сателити. Като онези, които излязоха от строя след импулса преди няколко дни.

— Има само една причина да унищожиш сателитите на една страна — прибави Лейдлоу. — За да я ослепиш. Военната доктрина съветва в такъв случай да използваш оръжията си за масово унищожение, иначе ще ги изгубиш.

— Значи настъпва мрак и всички натискат спусъка — резюмира Хоукър.

— Ако настъпи мрак — поправи го професорът. — Възможно е камъните да го предотвратят.

— Да го предотвратят ли? — Пилотът повдигна вежди. — Та нали точно камъните са причината сателитите да излязат от строя.

Макартър си пое дъх. Възражението звучеше логично, но според него само защото разполагаха с ограничена информация. Като човек, който се блъска в крак на слон и си мисли, че е намерил дърво.

— Не ми се мисли какво ще се случи, ако едновременно бъдат унищожени всички спътници в света — каза той. — Но не мога да си представя, че целта на камъните е такава.

Ако се съдеше по изражението му, Хоукър си представяше тъкмо това.

— Какъвто и да е случаят, имаме нужда от още факти — заяви Даниел. — Е, разказвай какво си открил.

Макартър отново се наведе над записките си.

— Йероглифите във вашия подводен храм ни насочват към следващия камък, Главния, ако правилно ги разчитам.

— Къде?

— В Храма на ягуара, някъде в планината.

Ученият разгъна картата на Южно Мексико и прокара права линия, започваща от точката на подводния храм. Беше изчислил ъгъла й въз основа на друга поредица числа. Тя пресичаше страната и стигаше до планините на Гватемала.

— Ако следваме тези указания, ще стигнем до следващия камък, Жертвоприношението на тялото.

— Къде точно трябва да стигнем? — попита Лейдлоу.

Макартър впери очи в картата. Пътят минаваше през джунгли и мангрови блата, после се изкачваше към предпланините, минаваше по хребетите на Сиера Мадре Оксидентал и излизаше в Тихия океан.

За да проследят линията, трябваше да пресекат джунглата и да преодолеят няколко високи почти по две хиляди метра планински вериги. Щеше да им отнеме месеци.

Професорът се почеса по главата и призна:

— Не съм съвсем сигурен, но ето какво разчетох: „Братството ще следва пътя на онези, които бяха като богове, но вървяха като хора. Слаби и смъртни, само късчета от боговете, поредният опит за създаване на човешкия род като дървените кукли от миналото. В края на Сияйния път по стъпките на боговете бяха построени Огледалото и Храмът на ягуара“.

— Не виждам с какво ни помага това — отбеляза Даниел.

— Съжалявам — въздъхна професорът.

— Какъв е този Сияен път? — измърмори Лейдлоу. — Дали не е Млечният път? Маите са били прочути астрономи.

— Вече мислих за това — отвърна Макартър. — Но йероглифите не посочват времето или дори поне сезона. Всички съзвездия през едни сезони са разположени по-ниско на хоризонта, а през други — по-високо. Не могат да се използват за ориентир, ако не е посочен денят, месецът или поне най-общо времето на годината.

— Тогава какво? — попита тя.

Ученият поклати глава, ала с периферното си зрение забеляза, че Хоукър се усмихва широко.

— Струва ми се, че знам какво е — каза пилотът. — Или поне знам как можем да го открием. Трябва ни само…

Телефонът иззвъня и го прекъсна. Хоукър моментално вдигна слушалката.

Всички чуха уплашения вик на рецепциониста:

— Бягайте, сеньор! Бягайте бързо! Идват!