Греъм Браун
Черното слънце (41)

40.

След кратко посещение на лазарета на военновъздушната база „Грум Лейк“ Арнолд Мор се връщаше в Юка с бронирана кола. Вече се приближаваха към зейналия вход на грамадния тунел.

Отдясно видя гигантската тунелопробивна машина: приличаше на ракетния ускорител на Сатурн V, полегнал настрани. Стотонното чудовище с лекота беше издълбало и бетонирало тунелите, пронизващи планината. И после, тъй като машината бе прекалено голяма, за да я преместят, без да я разглобят, я бяха оставили до входа, опакована с полиетилен, в случай че им потрябва отново.

Колата я подмина и влезе през огромните врати, предназначени да издържат мощна ударна вълна. Палещото слънце на Невада изведнъж се смени с мрак, само отчасти нарушен от лампите по стените и високите фарове на бронираната кола.

— Как успяхте да свикнете с това? — попита Мор.

— Свиква се — отвърна шофьорът. — Правим проверки три пъти дневно и винаги сме тук, когато идват учени като вас. Обаче обикновено не сме толкова тежковъоръжени.

Мор предположи, че военният има предвид колите с картечници пред входа, няколкото взвода и почасовите полети на хеликоптерите „Блекхок“.

Дългият двеста метра входен участък беше три пъти по-широк от отделните тунели, след което се стесняваше колкото двулентов път. Щом влязоха в дългия тесен проход, Мор отново беше обзет от клаустрофобия.

— Какво ще се случи, ако стените се срутят?

Не го каза сериозно, но шофьорът въпреки това му отговори.

— Към повърхността водят няколко шахти. Трябва да се покатерите по шейсетметрова стълба, и сте навън.

— Хм — изсумтя Мор. Не знаеше кое е по-лошо: да бъде смазан светкавично при срутване или да се катери по шейсетметрова стълба. — Няма ли асансьор?

Военният поклати глава.

След около два километра фаровете осветиха лабораторията.

Главният ръкав продължаваше още шест и половина километра. И вече бяха изразени съмнения дали са достатъчно дълбоко. Всъщност сега се намираха в централната част на „изпитателния“ тунел, в който през годините бяха провеждани множество експерименти, повечето целящи да установят дали има вероятност за нестабилност, сеизмична дейност или проблеми с подпочвените води, които могат да направят мястото неподходящо за хранилище.

По тази причина при пристигането на екипите от НИИ и ЦРУ тук вече имаше прокарани електрически кабели, но преместването навътре означаваше да разширят инфраструктурата, нещо, за което нямаха време.

Като резервен план бяха направили нещо като ракетна шейна с двигател от „Сайдуиндър“. В случай че камъкът отново изпаднеше в неравновесно състояние, щяха да го поставят на шейната и да го изстрелят в най-дълбоката част на тунела. Петсекундно пътуване към забвението.

Мор скочи от военното си такси, качи се по двете стъпала на караваната и влезе в импровизираната лаборатория. Беше готов да се хвърли в битка, но в момента вниманието на всички бе приковано в един по-непосредствен проблем.

Сесията на ООН преминаваше зле и мъжете в караваната я гледаха по сателитна връзка. Един след друг представителите на различни държави се качваха на подиума, за да заклеймят Съединените щати. За разлика от едно време, когато такива нападки можеха да се очакват само от вражески нации, сега и много приятелски страни настояваха да научат какво се е случило в пустинята — изявления, които още повече насърчаваха водачите на готовата за линч тълпа.

За разлика от британския парламент, където след всяко изказване се даваше възможност за реплика, системата в ООН позволяваше на представителите да вземат думата и да държат речи един след друг. Американският посланик можеше само да седи, вяло да си води бележки и да притиска с ръка слушалката към ухото си.

Общо Взето, Мор вярваше в Организацията на обединените нации, но това вече се превръщаше в цирк.

Нещо повече, президентът също гледаше сесията от Овалния кабинет във Вашингтон. Телеконферентната връзка позволяваше на Мор да го вижда на един екран, докато следи дебата в ООН на друг монитор. За щастие Стекър временно беше отишъл в Лангли и поне днес нямаше да е при президента.

— Много ли е зле? — попита Мор.

Натаниал Ахига се бе откъснал от работата си, за да погледа.

— Ако бях хазартен тип, нямаше да удвоя залога — отвърна физикът.

Мор се заслуша в сесията. Китайският делегат твърдеше, че някакво ново американско супероръжие унищожило един от техните „комуникационни“ сателити. Акт, който смятали за опасен и незаконен, с други думи, за първа стъпка към война. Не се даваше никакво обяснение защо китайски „комуникационен“ сателит орбитира над американска територия и всички страни, естествено, знаеха, че това е шпионски спътник, което обаче не правеше унищожаването му по-малко опасно.

— Вярно ли е? — попита Мор.

Отговори му президентът:

— Разузнаването потвърждава, че сутринта китайските военновъздушни сили отчаяно са се опитвали да възстановят връзка с един от събиращите им информация сателити.

— По дяволите — изсумтя директорът на НИИ.

— Става все по-лошо — продължи Хендърсън. — Руснаците твърдят, че и те изгубили сателит.

Мор изруга под нос. Що за късмет — шпионски спътници на други световни суперсили да се окажат на неподходящо място в неподходящ момент. Но пък военновъздушната база „Нелис“, летището до Грум Лейк и Зона 51 бяха сред най-усърдно наблюдаваните райони в Съединените щати. Навярно трябваше да се изненада, че сателитите са били само два.

— Някакво военно раздвижване?

— Тук-там, главно масови мобилизации и дислокация на части — отвърна президентът. — И повишаване на активността във всички военни пристанища.

Естествено. Всички военни доктрини смятаха унищожаването на шпионски спътници за задължителна първа стъпка към война. Руснаците и китайците реагираха параноично и в същото време съвсем логично — мобилизираха войските си и ги дислоцираха в отдалечени зони. Ако се беше случило обратното, Съединените щати щяха да постъпят аналогично.

Той разтри слепоочията си. От стреса започваше да мъчи мигрена. Може би трябваше да се върне в лазарета.

— А ние как реагираме?

— Нямах друг избор, освен да повиша степента на бойна готовност — каза Хендърсън. — Преминахме към четвърта степен и Съветът на началник-щабовете най-вероятно ще предложи да обявим трета, ако руснаците и китайците продължават по същия начин.

— Е, това би трябвало да потвърждава най-сериозните им опасения — сприхаво изръмжа Мор.

— Моля?

— Трябва да разговаряме с тях, господин президент, а не да разполагаме танкове и самолети на бойни позиции. Ескалацията води до нова ескалация, това е единственият предвидим резултат.

Хендърсън се ядоса.

— Ти твърдиш, че тези неща уж щели да ни спасят от нещо, а досега те само ни излагат на опасност. Имаме нужда от стратегия за тях и най-добре вземи да ми осигуриш стратегия, по дяволите, иначе няма да ми оставиш избор.

Мор чу заплахата в думите на президента — предупреждение, че е прекрачил границите на приятелството им. Това не беше обикновен спор между политически анализатори — той разговаряше с върховния главнокомандващ. Трябваше да си го напомни, както и факта, че Хендърсън може да нареди да унищожат бразилския камък.

— Извинявам се, господин президент — въздъхна Мор — Много съм уморен. С каква версия ще излезем?

Президентът сви рамене.

— Ти каква предлагаш? Какво бихме могли да им кажем?

Директорът на НИИ се замисли. Не му хрумваше нищо, умът му като че ли просто не работеше. Не се сещаше за никакво смислено обяснение. Сведе поглед. На пода на караваната нямаше настилка, тъй като натрупващото се в нея статично електричество можеше да повлияе на чувствителните уреди. Както беше изтощен до изнемога, хладният метален под сякаш го подканяше и Мор се зачуди какво ще си помисли президентът, ако стане от стола и легне да си подремне. Това сигурно щеше да потвърди, че не е на себе си.

Огледа лабораторията. Откакто за пръв път бе видял камъка, имаше чувството, че е важен за нещо, жизненоважен. Дали убеждението му не стигаше прекалено далеч? Имаше основания, постоянно трябваше да си напомня Мор, да се съмнява в собствената си преценка.

Въпреки двегодишните им проучвания, камъкът продължаваше да крие загадките си. Очевидно беше много мощен и поне временно се бе свързал със своя събрат, което бе увеличило мощността му десетократно. Това означаваше ли, че три камъка ще имат сто пъти повече енергия, а четири камъка — хиляда пъти? Това щеше да е еквивалент на едновременно взривяване на няколкостотин ядрени бойни глави.

Доколкото можеха да определят, радиация нямаше, липсваше и експлозивен елемент. Нищо друго, освен силна електромагнитна вълна, но как можеха да са сигурни? Камъкът вече веднъж ги бе изненадал. Може би тъкмо Мор бъркаше, може би трябваше да унищожат камъка преди положението съвсем да е излязло от контрол.

— Признайте им истината — предложи той.

Президентът само го погледна.

— Разкрийте информацията пред целия свят, вместо да я пазите в тайна. Тъй като сега са на тъмно, те са принудени сами да си правят заключенията, а такива заключения обикновено са основани на страх.

Президентът явно се изненада, обърна се настрани и размени няколко думи с някого извън кадър, най-вероятно с началника на кабинета си, предположи Мор.

— Ще го имам предвид — каза накрая президентът.

— Те може би ще разберат — каза директорът на НИИ. Изведнъж се почувства горд от себе си. — По дяволите, може даже да ни дадат идея какво да правим с този камък.

До президента се приближи секретар, сложи пред него някаква папка и му прошепна нещо в ухото. Изражението на Хендърсън ставаше все по-напрегнато. Той се обърна към Мор.

— Имаме нов проблем. Руснаците току-що са свалили два китайски шпионски самолета.

Мор отново насочи вниманието си към сесията на ООН. Последната информация го накара да потрепери. Китайският посланик явно вече знаеше, защото протестираше пред руската делегация — и още по-лошо, заплашваше с отплата.

Положението започваше да става неконтролируемо.