Греъм Браун
Черното слънце (40)

39.

Беше ден. Юрий обичаше деня. Денем имаше по-малко острота, не като нощем. Денем нещата общо взето спяха, макар и не всички.

Седеше на пода и наблюдаваше едно от тях, което беше будно — светлината около него сякаш трептеше, носеше се като призрак сред въртящите се перки на вентилатора на тавана. Вятърът се спускаше надолу, но светлината оставаше около оста му, вихреше се наоколо. Поведението й се променяше, тя се местеше и огъваше, от време на време леко се издуваше. Юрий установи, че тя му харесва. Беше мека и спокойна.

Тъмнокожият мъж работеше на масата в другия край на стаята. Този мъж бе важен — знаеше разни неща, неща, който другите двама не знаеха. Освен това виждаше и чуваше разни неща. Юрий не ги виждаше и чуваше, но важният човек можеше да го прави. Понякога се колебаеше, друг път изглеждаше сигурен. Случваше се даже да им отвръща.

Юрий го харесваше. Важният мъж се държеше мило. Когато говореше, гласът му беше тежък. Обичаше хартията и химикалката, не машината, с която работеше — натискаше клавишите й и я ругаеше.

Виждаше, че машината е гореща. Може би го пареше. Определено пареше очите на Юрий, когато я погледнеше. Той реши, че не я харесва — също като важния мъж. Искаше му се тя да си иде. Така щеше да е най-добре. Трябваше просто да иде другаде.

Вратата на стаята се отвори и влезе жената. Юрий ги чу да си приказват, но не ги разбираше, думите им не бяха като неговите.

— Някакъв напредък? — попита тя.

— Засега не, но продължавам да опитвам — отговори мъжът.

Жената се приближи до Юрий. Лицето й беше топло — тя им носеше топлина. Не беше сигурен как, просто го правеше. Когато жената го докосваше, Юрий не се страхуваше. Другите, които го докосваха, му причиняваха болка, караха го да се бои, но тази жена караше другите да се чувстват по-добре.

Двамата с важния мъж се опитваха да открият нещо, търсеха нещо изгубено. Тя беше нервна, опасяваше се, че може да не го намерят. Той не, изпитваше увереност, очакваше да го намери. Толкова голяма разлика. Юрий реши, че не търси едно и също нещо.

На слънчевия балкон стоеше другият мъж. Той се различаваше от другите двама, не искаше да открият каквото търсеха, но въпреки това им помагаше и бдеше за разни неща. Мъжът навън винаги бдеше, очите му постоянно се движеха. Не виждаше светлините и цветовете като Юрий и не чуваше думи като важния мъж, обаче бдеше и сякаш знаеше, че нещо се приближава.

Това трябваше да е, помисли си Юрий. Другите двама търсеха нещо и този мъж им помагаше, обаче го виждаше по друг начин. Те очакваха да открият някакви неща, а този мъж бдеше за нещо, което можеше да открие самите тях.

Жената отново заговори. Опитваше се да помогне на важния мъж.

— А ако се свържем с посолството и помолим да се обърнат към някой твой колега?

— Едва ли ще помогне — отвърна той. — А и така ще се издадем.

— Добре. — Тя отвори найлоновата торба, която носеше, и извади няколко шишенца. Юрий познаваше тези шишенца, в тях имаше лекарства. Понякога другите му бяха давали лекарства. Не тази жена, а онези, които говореха с неговите думи. Някои лекарства правеха светлините по-тъмни, докато не престанеше да вижда как танцуват.

Не знаеше защо, но понякога това му харесваше, защото понякога те бяха прекалено ярки. Друг път обаче лекарствата изобщо не му харесваха. Пригаждаше му се, заболяваше го глава. Пък и не искаше светлините да угасват.

Тя извади по две таблетки от всяко шишенце.

— Изпий ги.

— Какво е това?

— Нови антибиотици. Треската ти почти премина и това би трябвало да ликвидира инфекцията окончателно. Може би ще те излекуваме почти напълно.

Той протегна ръка и жената пусна таблетките в шепата му.

— Благодаря — каза мъжът.

Тя му кимна, обърна се и се отдалечи.

Важният мъж посегна към чаша с вода, после спря. Погледна лекарствата, после мушна ръката си в джоба си и я извади без таблетките. Жената не го видя. Тя не знаеше. Мъжът въпреки това отпи глътка вода и продължи да работи с горещата машина.

Лекарствата караха нещата да изчезват, Юрий го знаеше. Важният мъж искаше да се върнат нещата, които виждаше.