Греъм Браун
Черното слънце (4)

3.

Едно денонощие след обаждането на професор Макартър и на около осем хиляди километра от острова директорът на НИИ Арнолд Мор чакаше. Днес за втори път трябваше да съобщи лоша вест.

Първата беше за неговия бивш агент Маркъс Уотсън, напуснал НИИ преди години. Сега Уотсън преподаваше в Джорджтаун и се говореше, че е сгоден за Даниел Лейдлоу.

Въпреки цялата му тактичност и обещания, срещата завърши с гневно избухване.

— Нямаше право да я привличаш пак — заяви Уотсън. — Казах ти го още преди година. Проклет да си, Арнолд. Трябва да я намериш.

Маркъс категорично се беше обявил срещу връщането на Даниел в НИИ и Мор трябваше да използва какви ли не средства, за да я убеди. Нейното място бе в Института, ала нямаше как да го обясни в такъв момент.

— Знаеш, че ще направя всичко възможно, за да я намеря — обеща той.

— Ами ако не е достатъчно?

Мор нямаше какво да му отговори. Дори не искаше да мисли за такава вероятност. Старият му приятел изхвърча от кабинета и затръшна вратата с такава сила, че направо разтърси сградата.

Сега, няколко часа по-късно, той седеше в Овалния кабинет, приглаждаше буйната си сива коса и чакаше друг свой стар приятел: президента на Съединените щати.

Настанил се зад внушителното голямо бюро, президентът известно време не му обръщаше внимание и продължаваше да подписва документ след документ.

Малко по-възрастен от Мор, с тъмна коса, която вестниците обявяваха за боядисана, преди двайсет години президент Франклин Хендърсън беше негов началник в Държавния департамент. Останаха приятели, макар и не много близки, и Мор запази доверието и уважението на Хендърсън отчасти защото никога не го разпитваше за нищо — поне досега.

Президентът грижливо подреди документите, погледнато в очите и каза:

— Не мога да кажа, че се радвам да те видя. При всяко свое идване тук ни съобщаваш неща, които не искаме да знаем. Защо просто не си стоиш във Вирджиния? Или още по-добре, да се пенсионираш?

— Аз съм пенсиониран, господин президент — отвърна Мор. — Това е наградата или пък наказанието за трийсет години държавна служба.

— Е, доколкото си спомням, и без това не те бива много за голф. — На устните му се появи същата онази спокойна, уверена усмивка, която беше въздействала на гласоподавателите по време на изборите. Изражението, което говореше: „Всичко ще бъде наред“.

За съжаление Мор знаеше истината.

— НИИ има проблем, господин президент. Всъщност два — а може би и повече. Като че ли постоянно се умножават.

— Точно затова сме само двамата, Арнолд — каза Хендърсън. — Съобщиха ми, че не можеш да ми дадеш никакви предварителни разяснения. Реших, че е сериозно. За какво става дума?

Мор извади от куфарчето си два листа и ги постави на бюрото на президента. Първият представляваше сателитна снимка на руска флотилия, напредваща в Тихия океан към Аляска. На втория имаше няколко образа с обяснителни текстове, показващи подобно придвижване на китайски флот и дори няколко търговски кораба.

— Вече го видях — осведоми го Хендърсън. — Сутринта го обсъдихме с Джон Гилис. — Гилис беше началник-щаб на флота. — Руснаците няма да нападнат Аляска с два крайцера, десетина ескадрени миноносеца и няколко разузнавателни самолета. Нито китайците.

— Това ми е ясно — отвърна Мор. — Очевидно не е нападение. Ако се вгледате внимателно, ще видите, че и двете групи са съставени само от бързи кораби и започват да се разгръщат при достигането ето на тази точка тук. — И посочи място в Берингово море близо до международната линия за смяна на датата.

— Гилис смята, че са спасителни експедиции — каза президентът.

— Съгласен съм. И това повдига следващия въпрос: какво ще спасяват, по дяволите? Във флота имат ли представа?

Хендърсън хвърли поглед към сателитната снимка, ала не отговори.

Мор продължи да го притиска. Нуждаеше се от информация.

— Господин президент, не успях да открия никакви данни нещо да е потънало в тази част на Берингово море. По каналите, които следим, не са засечени призиви за помощ. На разузнавателните снимки не се забелязва изтичане на петрол или отломки от корабокрушение. Постоянното инфрачервено сканиране не е регистрирало топлинни пикове, които предполагат експлозии. Буквално нищо не показва, че някоя от двете страни е изгубила какъвто и да е въздушен или плавателен съд. И все пак руснаците и китайците едни след други в рамките на час са пратили големи спасителни експедиции.

— Какъв е конкретният ти въпрос, Арнолд? — директно го попита Хендърсън.

— Имаме ли подводници в района? Разполагаме ли със сонарни данни, че руснаците или китайците са имали там подводница по онова време?

— Не, за съжаление — отвърна президентът. — Но какво значение има това? Освен ако не смяташ, че търсят подводница.

— Не съм сигурен какво търсят — призна Мор.

— Но имаш подозрение. Иначе нямаше да си тук.

Когато имаха някаква идея, разузнавателните служби се обръщаха към президента или Националния съвет за сигурност, а когато нямаха представа какво се е случило, се скриваха в офисите си и отчаяно търсеха отговори, докато президентът или някой от кабинета му не ги потърсеше.

Мор му изложи известната им информация.

— Няколко часа преди да потегли руският флот регистрирахме гама-излъчване точно на това място. Не може да се каже, че беше особено силно, но типът енергия е необичаен, определено.

— Гама-излъчване? Аз съм завършил право, Арнолд. Главно защото не обичах естествените науки. Би ли ми обяснил какво означава това на прост език?

— Гама-лъчите са високоенергийни електромагнитни вълни — поясни Мор. — Използват се за най-различни неща, например в един вид лазерна хирургия или като свръхмощни рентгенови лъчи, които виждат през стени и стоманени контейнери. Правят се проучвания и за използването им като оръжие срещу ракети и жива сила.

Президентът се впечатли.

— Защо Гилис не ми спомена за това?

— Защото няма откъде да знае — отвърна директорът на НИИ. — Неговите сателити не регистрират такива неща. Данните, които ви показвам, идват от спътник на НИИ, изстрелян тази година.

Докато Хендърсън смилаше тази информация, Мор продължи:

— Почти в същия момент навигационните сателити от ен ка петнайсет до ен ка деветнайсет, всички в геосинхронна орбита над полярния кръг, временно са излезли от строя и се е наложило да бъдат задействани от автоматичните им рестартиращи системи. Прекъсването на услугата е продължило по-малко от минута, но събитието е регистрирано.

Подаде на президента друга разпечатка.

— Както знаете, глобалната система за позициониране функционира, като праща кодирани сигнали до атомните часовници на всеки спътник, и това позволява абсолютно точно измерване на времето и разстоянието. Според записите сателитите са се изключили почти едновременно — в рамките на една милионна от секундата. Никоя наземна система не може да бъде разчетена толкова прецизно за пет различни точки.

— Което означава?

— Че всички са се изключили в резултат на едно и също събитие.

Хендърсън погледна листа, после отново насочи вниманието си към Мор.

— Смяташ, че това е някакво оръжие, базирано на подводница, и нещо се е объркало, може би претоварване. Такова събитие най-вероятно е унищожило самата платформа и спасителните експедиции бързат към останките.

— Това е една от възможностите — потвърди директорът на НИИ, въпреки че имаше друга, която не искаше да излага. — Русия и Китай разработват енергийни оръжия, също като нас. Една от двете страни може да е провела изпитание в полярния кръг.

Президентът плъзна листовете към него.

— Добре, Арнолд. Какво ти е нужно, за да провериш тази версия?

— Трябва ми време и достъп. Искам ключовете за база данните на НАСА и контрол върху наблюдателните постове и тихоокеанската сонарна линия. Налага се и да блокираме информационния обмен, за да няма тъпи въпроси от страна на Националното управление за сигурност, ЦРУ и който и да е друг.

Хендърсън реагира така, сякаш го е ударил.

— По дяволите, Арнолд, защо не поискаш и първородния ми син, като си почнал?!

Мор не отговори. В миналото двамата с президента бяха разговаряли за уникалната роля на НИИ в разузнавателната система. И дали заради приятелството им, или заради важността на Института, Хендърсън го поддържаше винаги, щом се налагаше.

— Мога да ти дам всичко, освен сонарната линия — заяви президентът. — С тези руски кораби Гилис ще се побърка, ако го блокираме, обаче ще наредя флотът да ти препраща информацията. Имаш четирийсет и осем часа. И да не се изненадаш, ако ти скъся каишката или ако събитията наложат да променя решението си.

Мор кимна. Това му стигаше за начало.

— А сега по втория проблем — каза той, като сгъна листовете и ги прибра. — Трябва да помоля за услуга.

— Лична ли?

— В известен смисъл. Отвлякоха една моя агентка. Имам сигурни сведения, че става въпрос за група, която работи за китайския милиардер Чен Ли Кан. Искам да й помогна.

Хендърсън се навъси.

— Точно сега ли? Докато се случва всичко това?!

— Да, господин президент.

— Защо?

Въпросът изненада Мор. Смяташе, че е очевидно.

— Как така защо?

— Тя разполага ли с информация, която могат да използват срещу нас? — поясни президентът.

— Не. Само откъслечни данни. Но не заслужава да я оставим на Кан. В неговите ръце тя все едно е мъртва… или още по-лошо.

Мрачното изражение на Хендърсън ясно говореше за мнението му.

— И двамата с тебе сме поемали такъв риск през живота си — напомни му президентът. — Това е една от опасностите на оперативната работа.

— Тя не е обикновена агентка — неохотно призна Мор. — Аз лично я привлякох отново.

Хендърсън не отговори веднага.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Става дума за Даниел Лейдлоу.

Президентът потрепери. Мор знаеше, че името й му е известно, че той ще разбере какво означава за него Даниел: дъщерята, каквато никога не е имал, протежето, чрез което косвено продължава да живее. Надяваше се, че така ще повлияе на решението на стария си приятел, но дори това да наклони везните, явно не беше достатъчно.

— Арнолд, ти си знаел отговора на въпроса си още преди да влезеш тук. Отношенията с Китай са напрегнати от години. Новото хлапе в квартала надува мускули и чака възможност да покаже на стария тартор, че дните му са преброени. Сега не е моментът да мътим водата.

— Кан не е представител на властта — отбеляза Мор. — Той е частно лице, китайски гражданин, който е отвлякъл американска гражданка.

— Когато става дума за хора с такъв статут, няма частни лица — рязко отсече Хендърсън. — Знаеш го.

— Можем да го направим тихичко — настоя директорът на НИИ.

— Точка по въпроса — изсумтя президентът.

Мор дълбоко си пое дъх. Знаеше, че не бива да упорства за нещо, за което не може да спечели.

Накрая обаче Хендърсън омекна и му подхвърли спасителен пояс.

— Ще действаме по заобиколни пътища. Ще поговорим с някои хора.

Мор кимна, макар да знаеше, че това няма да е достатъчно. Изправи се и каза:

— Ще ви държа в течение за гама-лъчите.

И понечи да си тръгне, а президентът отново насочи вниманието си към купчината документи. После заговори, без да откъсва очи от тях:

— Нали не смяташ, че между тези две неща има връзка?

Мор участваше в разузнавателната игра достатъчно отдавна и спестяването на информация му беше втора природа. Човек не издава доброволно нищо, дори на президента на Съединените щати.

Сега вече Хендърсън го погледна.

— Китайски флот в Берингово море. Китайски милиардер отвлича твоя агентка от Мексико. Има ли някаква връзка?

— Да се надяваме, че няма.

— Защо? А и върху какво са работили там на юг твоите хора?

Отговорът на Мор прозвуча едновременно нехайно и абсолютно сериозно:

— В известен смисъл, господин президент, върху края на света.