Греъм Браун
Черното слънце (39)

38.

Грамадният склад в покрайнините на Кампече принадлежеше на дъщерна фирма на Кан Индъстриъл, но бяха изнесли всичко оттам, за да организират щаб за търсенето на камъните.

Милиардерът следеше работата от инвалидната си количка. През прозорците в дъното на постройката виждаше хеликоптера „Скайкрейн“, с който неговите хора бяха пренесли релефа от Забуления остров и който сега неподвижно чакаше поредната си мисия заедно с още два като него. Покрай стените в сградата имаше камари оборудване: бронирани машини с грамадни гуми, контейнери с надуваеми салове, малка двуместна подводница и ято безпилотни разузнавателни самолети, подобни на военния „Предетър“.

Кан оглеждаше всичко това и сърцето му се изпълваше с гордост и увереност. Колекцията му от свръхмодерна техника растеше от години — част от новата реалност, в която живееше.

В резултат на своето влошаващо се здраве милиардерът беше възприел необикновена гледна точка, от която анализираше империята си. Принуден да разчита на други, той бе наблюдавал забавянето на нейното развитие и растящия брой провали и пропуснати шансове. Всичко това му даде урок, който Кан смяташе за истинско откровение. Границите на човешките възможности и човешката склонност към грешки бяха най-големият му враг.

Също както го предаваше и проваляше собственото му тяло, така го предаваха и проваляха хората около него. Физически Кан все повече беше принуден да разчита на машините. Те му даваха сила, лекуваха го, осигуряваха му подвижност и независимост.

За да спаси империята си, той наложи проста парадигма. Ултрамодерни наблюдателни системи покриваха всеки квадратен сантиметър от владенията му, прогнозиращ софтуер му позволяваше да реагира бързо в бизнеса и другите области, без да го забавя големият брой аналитици. Компютърни програми следяха ефективността и надеждността на всеки негов служител. Те определяха кого да уволни и кого да назначи. Нямаше заседания, емоции и приятелски връзки. Само факти, данни и алгоритми. След отстраняването на човешкия елемент бизнесът му отново процъфтя.

И сега възнамеряваше да въведе аналогични промени в търсенето на камъните. Знаеше, че въпреки усилията на Чой и неговите хора именно машините ще му позволят да открие и вземе онова, което търси. Човешка сила беше необходима само за управление или стартиране на техниката, а ако се проваляха или се забавеха, хората лесно можеха да бъдат заменени.

В неговите очи Чой и хората му бяха само резервни части, абсолютно взаимозаменяеми, но машините… Машините бяха спасението.

Един от лекарите го повика. Бяха готови да започнат последния, най-съвършен етап от лечението му. Кан обърна количката и се насочи натам. Чой покорно го последва.

Стигнаха до метална маса, върху която бяха наредени различни видове познати устройства — електростимулатори, монитори, трансформатори.

— Готов ли сте, господин Кан? — попита лекарят.

— Приключихте ли с тестовете? — отговори на въпроса с въпрос милиардерът.

— Да. Направена е пълна диагностика и са въведени данните от предишните сеанси.

Настъпваше мигът на истината.

— Тогава започвайте — каза Кан и несръчно протегна дясната си ръка.

Лекарят му помогна да я изпъне и му нахлузи нещо като ръкавица, свърза лакътя му с някаква скоба и постави система от ремъци на рамото му. Накрая докторите свързаха всичко това с множество жици.

— Ще ви оставя — каза Чой.

— Остани — заповяда Кан.

Шефът на охраната неспокойно седна на един стол.

Жълт електрокар докара няколко големи сандъка, разтовари ги и се отдалечи. Няколко души бързо отвориха сандъците. Вътре имаше механичен аналог на мулета, четирикраки машини с двигател с вътрешно горене, управлявани от съвършен компютърен мозък, които можеха да се движат по почти всякакъв терен, натоварени със стотици килограми техника.

Техниците незабавно почнаха да ги сглобяват. Ако се съдеше по изражението му, Чой имаше отрицателно отношение към тях.

— Нещо те смущава — отбеляза Кан.

Чой се поколеба.

— Не одобряваш всичко това, така ли? — Гневът на Кан се усилваше.

— Толкова много техника ще ни забави — отвърна шефът на охраната.

— Няма — възрази милиардерът. — Това е единственият начин.

Лекарят приключи със свързването на жиците, залепи ги така, че да прилепнат към ръката на Кан, и ги включи в закрепения за ремъците трансформатор.

Кан се възхити на системата. Титанови скоби, хидравлични задвижващи механизми и подвижни лакътни и раменни стави — новият му „ръкав“ приличаше на футуристична броня, но всъщност представляваше нещо много повече.

Техниците провериха системата, донастроиха я и отново стегнаха ремъците. След това се заеха да свържат по-малки механични устройства с всеки от пръстите му.

— Искам да поговорим за твоето преследване — каза милиардерът на Чой. — Онези хора продължават да ти се изплъзват.

— За момента. Съвсем скоро ще ги намерим.

— Но онзи ден бяхте съвсем близо. И пак ви избягаха.

Един от техниците се вмъкна между Чой и масата, като извиваше и свързваше тънки жички със задвижващите механизми на пръстите на Кан.

— Избягаха, но само заради електромагнитния импулс — ядосано отвърна шефът на охраната. — Обаче преди това ни отведоха право при подводния обект. В момента нашите хора го проучват. Открили са храм с йероглифни надписи, които скоро ще преведем. Тази информация ще ни насочи към следващата ни цел.

Тази новина очевидно не беше достатъчна за Кан.

— Ако действахте по-бързо, щяхте да вземете онова, което са намерили под водата. И вторият камък щеше да е в ръцете ни.

— Да, разбира се — съгласи се Чой. — Но ние знаем тяхната теория. Камъните общо са четири. Това означава, че някъде има още два.

— Не — категорично отсече инвалидът. — Остава само още един.

Чой се озадачи.

Гласът на Кан омекна — тон, запазен за глупаво, но вярно куче.

— Разбира се, не мога да очаквам да знаеш тези неща. Ти не си способен да ги усетиш и да ги проумееш напълно. Ти си обикновен инструмент, който е най-добре да използвам за елементарни задачи.

Кимна към техниците, които свързваха тънките жици с различни нервни центрове в ръцете му — след всяко, свързване пръстите му леко потреперваха, — и продължи:

— Ако използва чук, когато са нужни фини пинцети, работникът не може да вини чука за собствената си грешка. И ако ти бъдеш подложен на изпитание, с което не можеш да се справиш, кой друг е виновен, ако не аз, задето съм те подложил на него?

— С информацията, с която разполагаме, когато следващия път ги засечем, ще ги заловим — заяви Чой. — Когато пристигнат, ще сме овладели всички важни позиции. И ще можем да им заложим капан, от който не е възможно да избягат.

— Готови сме — съобщи техникът.

— Започвайте — нареди Кан. Когато включиха системата, ръката му се раздвижи и изви, после се отпусна на подлакътника.

— Обезпокоен съм — каза шефът на охраната, явно ядосан, че трябва да води този разговор пред техниците.

— От какво? — попита инвалидът, без да откъсва очи от устройството, което позволяваше на ръката му да се движи.

— Разбирам защо искате камъните — предпазливо започна Чой. — Но техните способности…

— Руснаците са използвали камъка, за да лекуват момчето — рязко го прекъсна Кан, разгневен, че някой си позволява да оспорва решенията му.

— Да. Но вие видяхте какво се случи тук. Може би не е безопасно да ги вземем.

— Ще получа онова, което искам!

— И аз ще ви го осигуря. Но смятам, че трябва да внимаваме.

Каза го почтително, ала Кан видя в думите му нещо друго. Видя алчност зад загрижеността, видя вероломство. Сега разбираше провалите на Чой. Гневът му изригна.

— Ти не желаеш да ги получа? — кипнал от ярост, изръмжа той.

— Не е вярно — възрази шефът на охраната.

„Ама разбира се“, помисли Кан. Ако той умреше, Чой щеше да заеме мястото му. И той беше предател като всички останали.

— Ти ми пречиш да ги намеря — изрева милиардерът. — Искаш да умра!

— Не. Грешно сте ме разбрали. Искам да ги получите. Просто…

Чой не довърши. Очите му се насочиха към ръката на Кан и прикрепеното към нея странно устройство. Ръката му се сгъваше и разгъваше, все едно се раздвижваше след дълъг сън. Задвижващите устройства на пръстите му бяха свили ръката му в юмрук и сега я разтваряха.

Един от техниците отвори с лост поредния сандък. Вътре имаше устройства, подобни на това на ръката на Кан — два крака, още една ръка и тяло, всички с хидравлични задвижващи механизми, целите оплетени в жици, както и подставка с литиеви батерии Г4.

Милиардерът се зачерви от удоволствие, като гледаше как на лицето на Чой се изписва смут, а после страх.

— Дълги години разчитах на теб — каза Кан. — Преглъщах провалите ти, кражбите ти, твоето презрение. Но вече няма нужда да те търпя.

Дланта му висеше над една голяма отвертка. Хидравликата на пръстите му се задейства светкавично, Кан стисна инструмента и го вдигна, после ръката му се протегна и се стрелна напред толкова бързо и силно, че Чой се смая.

Той политна назад, столът, на който седеше, изтрополи на пода и шефът на охраната се свлече на бетона зад него. Чой вдигна ръка към гърдите си, стисна пронизалото го оръжие, ала не успя да го изтръгне от плътта си.

Вдигна очи и погледна своя господар.

— Аз съм ви верен — успя да произнесе. — Щях да ги накажа… заради… вас.

Очите му се подбелиха.

— Когато ги открия, сам ще ги накажа — отвърна Кан на умиращия си помощник.