Греъм Браун
Черното слънце (38)

37.

Хоукър седеше на балкона на новия им хотел в петзвезден курортен комплекс на осемдесет километра южно от Пуерто Азул. Електричество нямаше, както и почти по цялото крайбрежие на Мексиканския залив. Факт, който се оказа в тяхна полза, тъй като рецепционистът не можеше електронно да регистрира настаняването им. С подкуп го бяха убедили да не го прави и след като възстановят захранването. С още малко пари бяха получили този апартамент, както и съседната стая. Освен това му обещаха по хиляда долара за всеки от следващите пет дни, ако запази присъствието им в тайна. Хоукър се съмняваше, че ще останат по-дълго.

Без осветление и почти без луна брегът и морето тъмнееха, ала на две места в чернотата на Залива бушуваха бури и разцепваха нощта с ослепителни мълнии. От време на време между светкавиците настъпваха продължителни паузи, но в момента ураганите вилнееха с пълна сила и облаците бяха осветени отвътре. Тук-там на хоризонта също се спускаха ярки назъбени линии.

Въпреки че бурята се приближаваше, въздухът на балкона беше абсолютно неподвижен. Не се усещаше никакъв полъх и пламъкът на свещта до него дори не потрепваше.

В тази сцена имаше някаква велика истина, някакъв урок за живота, за трудностите, за това, че като обръща внимание само на нещата в непосредствена близост, човек не придобива вярна представа за онова, което се случва в действителност. Тъкмо това безразсъдство позволява на опасността да се промъкне незабелязано. Хоукър се чудеше дали и той не допуска такава грешка.

Не се беше чувствал по-добре от много години, не в смисъл физически, понеже след травмиращите събития от последните няколко часа трябваше да избира между ибупрофен и няколко чаши твърд алкохол, но в ума му за пръв път от месеци, ако не и от повече, цареше покой. Угризенията, дори кошмарите за злодеянията в Африка го бяха напуснали, поне засега.

Отдаваше промяната на близостта до Даниел и Макартър. Не бе сигурен, че зад този камък и свързаното с него пророчество се крие някакъв по-голям смисъл. Без доказателства или недвусмислени указания за него всичко това си оставаха само догадки, ала в историята бяха замесени двама души, които искрено обичаше и те се нуждаеха от помощта му. До какъвто и резултат да се стигнеше, той щеше да защитава: приятелите си и това осмисляше живота му и му носеше покой.

И все пак предполагаше, че някъде на хоризонта се трупат облаци. Не ги виждаше, засега не ги и усещаше, но знаеше, че се приближават, също като бурята над Залива.

В опит да пропъди тази мисъл отпи глътка от чашата до себе си. Докато я оставяше, вратата зад гърба му се отвори и на балкона излезе Даниел.

— Как са пациентите? — попита той.

— Инфекцията на Макартър е по-добре и той работи по нещата, крито открихме в морето. И ако щеш вярвай, Юрий този път заспа наистина.

Хоукър повдигна: вежди.

— Дадох му приспивателно. Като че ли се оправя.

— Радвам се.

Даниел седна, взе чашата от ръката му, отпи голяма глътка и я остави на масичката между тях.

— Някакви идеи как са ни открили? — попита Хоукър. Това бе една от мислите, които го измъчваха.

— Разпитали са човека, от когото наехме лодката — уверено отговори тя.

— А защо са го разпитали? Откъде са знаели, че сме в морето?

— Релефът от Забуления остров е у тях. Макартър направи заключенията си въз основа на тези надписи.

— Нали сте го разбили?

— Направихме каквото можахме, обаче…

Той смръщи вежди. Звучеше логично.

— Безпокои ли те нещо? — попита Даниел.

— Винаги.

Тя се усмихна.

— Слушай, подозрителни ми приятелю. Всичко е наред. Камъкът е у нас, не ни хванаха и Юрий е добре. Всички сме добре.

— Нима? — Хоукър я погледна изпитателно.

Беше забелязал нещо странно в нея, характерно поведение, каквото не бе проявявала в Бразилия. Всичко отиваше по дяволите, тя се ядосваше и се затваряше в себе си. Но щом опасността отминеше, отново ставаше прекалено самоуверена. Тя беше смела и агресивна по природа, ала тук имаше нещо друго, повече напомнящо безразсъдство, сякаш нещо я изкарваше от равновесие.

Даниел се отпусна назад и въздъхна.

— Виж, съжалявам за онова, което се случи в подводния храм. Трябваше повече да внимавам със сместа. Четирийсет процента беше прекалено много, като се имаше предвид състоянието ми. Просто сбърках.

Огромна светкавица разсече небето и освети хоризонта и морето. След няколко секунди до тях достигнаха далечни отгласи от гръмотевицата. Това го накара да се замисли за камъка.

— Каква според тебе беше онази ударна вълна? — попита Хоукър.

— Камъните генерират енергия — отвърна Лейдлоу. — Някакъв импулс.

— Може би защото го преместихме.

— Възможно е. Странното е, че ако не се беше случило точно тогава, щяхме да сме мъртви. Щяхме да стигнем до плажа и онези щяха да ни застрелят в гръб още преди да излезем на улицата.

Хоукър вдигна чашата.

— Извънредно щастливо съвпадение, така да се каже.

Отпи, после напълни чашата с още две от миниатюрните шишенца ром от минибара.

Даниел се бе загледала в бурята. После тихо попита:

— Защо ми се притече на помощ?

— Мор ми плати да ти помогна. Според тебе как иначе можем да си позволим този луксозен живот?

Лейдлоу взе чашата от ръката му, надигна я, после я задържа.

— Говоря сериозно. За последен път се видяхме преди две години. Тогава ти обещах да се опитам да ти помогна да изчистиш името си, но не успях да накарам никой да се размърда. И после, вместо да ти предложат да се върнеш при тях, ЦРУ ти пращат хора, за да те закарат в Щатите във вериги.

— Ти не си виновна — отвърна Хоукър. — Знаех какво ще се случи. Дори само желанието ти означава много за мен.

Даниел въздъхна, отпи глътка ром и остави чашата.

— Не съм въвлякла Макартър в тази история — каза сякаш се защитаваше. — Не исках да тръгва сам. Реших, че някой трябва да го пази.

— И това ми е известно. Кофти е да установиш, че не си в състояние да защитиш всички, колкото и да се опитваш.

Лейдлоу кимна, като че ли думите му имаха някакво по-дълбоко значение. Но не му обясни нищо. Жалко, защото за пръв път, откакто се познаваха, тя започваше да проявява искреност, която галеше душата му.

— Значи затова си ми се притекъл на помощ. — Тя се усмихна. — Да защитиш човек, когото обичаш.

— Когато се запознахме, ти беше безупречна и самоотвержена държавна служителка — каза Хоукър. — Излъчваше енергичност, каквато не си спомням да съм имал. Честно. И тогава си помислих: „Ето една разкошна жена, която може да ми помогне да получа каквото искам“.

Даниел се засмя.

— Не знам дали да се чувствам поласкана, или да се обидя.

Той кимна. Беше наясно, че признанието му може да се тълкува по много начини.

— Но после, когато се озовахме в джунглата, ти често трябваше да взимаш трудни решения. Постъпваше правилно и когато си тръгнахме, изглеждаше различно. Казах си: „Ето един човек, който може би ще ми помогне да намеря каквото ми е нужно, възможност да повярвам в нещо, отново да открия надежда“.

Тя го погледна като че ли е казал нещо странно.

— Не те познавам като човек, на когото му липсва надежда. Ти никога не се предаваш. Не се отказваш.

— Не обичам да губя. И ако трябва да падна, ще го направя с песен на уста. Но това е съвсем различно от вярата, че има какво да спечеля.

— Предизвикателство — предположи Даниел.

— Сигурно — съгласи се Хоукър. — Понякога няма нищо повече. Но това не е вяра.

Тя безмълвно впери кафявите си очи в него. Светлината на свещта окъпваше лицето й, устните й лъщяха от рома. Бяха съвсем близо един до друг и се взираха в очите си.

Той понечи да се наведе към нея, ала в този момент ги прекъсна остро пиукане. Сателитният телефон.

— Мор е — каза Лейдлоу, стана и влезе вътре.

Хоукър се отпусна на шезлонга, обезсърчено изпружи крака и за пореден път напълни чашата с ром.

— Страхотно — измърмори под нос. — В половината западно полукълбо няма ток, а аз попаднах на момиче с телефон със слънчеви батерии.

Даниел погледна през вратата Хоукър и вилнеещата на хоризонта буря, после взе телефона, отиде в съседната стая, въведе кода си и го потвърди, за да приеме обаждането.

— Извинявай, че ти се обаждам чак сега — каза Мор. — Знам, че си се опитала да се свържеш с мен преди няколко часа. Тук е малко напрегнато.

Разказа й за катастрофалното пренасяне на камъка и й обясни, че ЦРУ използва инцидента, за да им окаже натиск.

— На открито ли бяхте? — изненада се Лейдлоу.

— За съжаление.

— Да не сте се забавили?

— Не. — Стори й се ядосан от въпроса. — Движехме се по график, нямаше причина да очакваме пик още няколко часа. Просто импулсът подрани и беше много по-странен от предишните.

Мислите й се върнаха към случилото се на лодката. Явно ставаше дума за едно и също. Двата камъка бяха излъчили неочакван импулс. И сега някои уж случайни неща си идваха на мястото.

— Струва ми се, че знам какво се е случило.

— Какво?

— Намерихме втори камък. Извадихме го от подводен храм на тринайсет километра от брега.

— Чудесна новина? — зарадва се Мор. — Браво!

— Благодаря. Въпросът е, че този камък също излъчи импулс. Не знам дали имаш достъп до тукашните новини, обаче половин Юкатан е без електричество — точно като Вегас, ако може да се вярва на телевизията.

— Мислех, че ние сме причината.

— Не. Ние бяхме. И ми се струва, че двете събития са се случили едновременно.

— Какво искаш да кажеш?

Даниел се опита да обясни.

— Камъните излъчваха постоянен сигнал, да. Носеща вълна, която непрекъснато се повтаря, като морски фар или постоянно въртящ се прожектор. Само че ние не знаехме какво ще се случи, ако тази вълна се сблъска с нещо.

— Смяташ, че камъните са се намерили един друг, така ли?

— Единият камък е задал въпрос, другият е отговорил. Като нашите компютърни мрежи.

— Звучи правдоподобно — съгласи се някогашният й партньор. — Но защо не са се намерили по-рано?

— Първият камък беше скрит под сграда пет — поясни Лейдлоу. — Ние открихме втория на двайсет и пет метра дълбочина в Залива, под хиляди тонове скали и корали. Само че случайно сме го извадили на повърхността по същото време, по което вие сте пренасяли първия.

Очакваше Мор да прояви скептицизъм, но той я изненада.

— Тук има много по-голяма логика, отколкото съзнаваш. Изследвахме усилването на енергийната вълна, поне това, което успяхме да запишем. И главният сигнал е проявил неочаквано отклонение от предишния си постоянен модел. Промяна в носещата вълна, която можем да обясним само по два начина. Или има някаква вътрешна повреда в камъка, или отклонението е резултат от сливането на двете отделни вълни.

— Трябва да е второто.

— Това обяснява още някои неща — с облекчение прибави Мор. — Първо, импулсът тук беше десет пъти по-мощен от обикновено. Което може да се разбере по-лесно, ако сигналът е бил усилен от нещо ново.

— Тези камъни са създадени, за да направят нещо съгласувано — уверено заяви Лейдлоу. — Може и в момента да са свързани в някаква мрежа.

Мор се поколеба.

— Възможно е да са били свързани за кратко, но не и сега. Щом внесохме бразилския камък в тунела, носещата вълна се върна към нормалния си модел.

Явно в крайна сметка планината Юка щеше да изпълни функцията на защитен кожух.

— Ще възложа да поработят по твоята теория, но мисля, че си на прав път — завърши той.

— Какъв ще е следващият ход? — попита Даниел. — Надявам се, че имаш някакъв план за пренасянето на втория камък, защото се съмнявам, че ще мога да го прекарам през проверката на летището в ръчния си багаж.

— Изобщо не се опитвай. Просто го пази при теб. Поне засега. Намери начин да го скриеш в нещо, иначе заради теб токът ще прекъсва на всеки седемнайсет часа и трийсет и седем минути.

— Ще го направя — обеща тя. — Но искам да уредиш пътуването на Юрий.

— Защо?

— Детето пострада по време на импулса. Сега като че ли е добре, но искам да го изведа оттук. Руснаците са му направили нещо и камъкът явно му вреди.

— За какво точно става дума?

— В мозъка му е имплантирано нещо — поясни Даниел. — Той припадна и остана в безсъзнание трийсетина минути след импулса. Закарах го в болница и му направиха ядрено-магнитен резонанс. — Пое си дъх и продължи: — Изводът е, че Юрий се нуждае от повече грижи, отколкото мога да му осигуря, и че го излагаме на риск, като го водим със себе си. Веднъж вече ни нападнаха и въпреки че се преместихме, в никакъв случай не сме в безопасност.

Мор запази ужасяващо мълчание.

— Можеш ли дискретно да уредиш нещо? — попита Лейдлоу.

— Вече ти казах, има вероятност Управлението да се докопа до него. Предполагам, че ако им се удаде, ще вземат Юрий под свое попечителство и не знам дали това ще е по-добре, отколкото да го предадем на Саравич.

Изведнъж я обзе ярост.

— Нямаме право да го излагаме на опасност — гневно възкликна тя. — Той е още дете, при това дете със специални потребности.

— Разбирам те, но тук положението е извън моя контрол.

— И тук не е по-добре — тросна се Даниел.

— За момчето ще е по-безопасно да остане при теб.

Мор всъщност имаше само две състояния: самодоволна увереност и едва завоалирано отвращение. Нервността не беше присъща за него, ала Лейдлоу долавяше в гласа му някакво напрежение и загриженост, които й се струваха странни.

— Какво става?

— Руснаците и китайците са на нокти заради това събитие. Обвиняват ни, че разработваме и изпитваме ново оръжие, което не можем да контролираме. Това налива вода в мелницата на Стекър и президентът, когото смятах за по-умен, ще се хване в неговия капан.

— С други думи?

— С други думи, неочакваната поява на русначе, отвлечено от китайците, а после отмъкнато от американски агенти в Мексико, може би не е най-разумният ход в момента.

— Тогава ми намери скривалище — настоя тя.

— В Мексико ли? Наистина ли смяташ, че разполагаме с такова?

Даниел изруга под нос. Започваше да й се струва, че рискува живота на детето заради нечия изгода. Тъкмо необходимостта да прави подобни компромиси беше главната причина да напусне НИИ.

— Да не се опитваш да ме убедиш, че най-безопасното място за него е тук при нас?!

— Не — съгласи се Мор. — Само ти обяснявам, че ако положението се влоши, може би никой няма да е в безопасност. Никъде.

Гласът му звучеше студено и категорично. Прииска й се изобщо да не е вдигала телефона. От балкона повя ветрец. Бурята приближаваше.

— Разполагаш с деветдесет и два часа — каза директорът на НИИ. — Използвай ги.

Лейдлоу нямаше друг избор, освен да се довери на неговата преценка за ситуацията.

— Разбери каквото можеш за Юрий — помоли го тя — Ще ти съобщя, преди да направим следващия си ход.

Мор прекъсна връзката. Даниел остави телефона и се обърна към терасата. Вятърът се усилваше, захладняваше и по стената вече трополяха дъждовни капки. Мълниите осветяваха дъждовните талази на плажа.

Хоукър беше станал от шезлонга и неподвижно наблюдаваше бурята, облегнат на стената в защитената под навес част от балкона, точно пред вратата.

Тя се зачуди дали си мисли за предишната буря, в която бяха заедно — макар и с двегодишна давност, тази история беше толкова жива в спомените и, все едно се е случила вчера. Искаше й се да отиде при него, да сложи ръка на рамото му и да го изчака да се обърне към нея, ала знаеше, че нещата не са толкова прости.

Помисли си за Маркъс и отново я обзеха угризения. Представи си го как я чака в Щатите, принуден да вярва на Мор, навярно ужасно разтревожен за участта й. Сега й се искаше да беше разговаряла с него.

Дълбоко си пое дъх. Това ней харесваше. Не обичаше обърканите положения.

Спомни си думите на Мор: „Може би никой няма да е в безопасност. Никъде“. Трябваше да се съсредоточи. Да престане да мисли за Хоукър, да престане да мисли за Маркъс. Да престане да мисли за всичко друго, освен за възложената й задача.

Погледа Хоукър още няколко секунди, пребори се с изкушението, отиде в спалнята си и затвори вратата.