Греъм Браун
Черното слънце (28)

27.

Иван Саравич слезе на станция „Парк култури“ в центъра на Москва. Разкошната обстановка приличаше на музей или бална зала в дворец. Големите квадратни плочи на пода бяха черно-бели като гигантска шахматна дъска, стените бяха облицовани с мрамор и украсени с релефи. Цялата метростанция сияеше от меката светлина на редици полилеи.

За разлика от метростанциите в Съединените щати, обикновено построени от функционалните бетон и стомана, руското метро не беше просто транспортно средство, а източник на гордост сега за Русия, а по-рано за Съветския съюз, тъй като го бяха проектирали и построили през 50-те и 60-те години на XX век. За страна, която се бе обявявала за рай за работниците, метрото трябваше да е работническият дворец.

Саравич помнеше първото си идване на тази станция. Двайсетгодишен новобранец от Урал, той беше дошъл в Москва, за да се включи във великата борба, да постъпи в КГБ. И когато бе попаднал на това място, бе изпитал точно това, което искаше Партията: гордост от съветското могъщество и господство. За него започваше нова ера, през която идеологията на обикновените хора щеше да премахне потисничеството на елита.

Трийсет години по-късно Съюзът на съветските социалистически републики се разпадна и с него си отидоха илюзиите за обикновените хора и елита.

Саравич стигна до заключението, че всяка форма на управление неизбежно еволюира във власт на елита. Това беше естествено развитие: хората, които се стремят към властта, да я заграбват за себе си. Онези, които жадуваха за равенство, не притежаваха нужната амбиция, самолюбие или егоизъм. Оттук и промяната.

След настъпването на новата епоха в Русия той започна да разбира, че дори цивилизованият живот означава всеки за себе си. И затова свикна с капитализма много по-лесно, отколкото очакваше, въпреки че обикновено работеше за същите хора, които по-рано му бяха плащали държавна заплата.

Сега беше по-богат, достатъчно, за да се пенсионира, ако иска, ала нямаше такова желание. Като вдовец без деца и приятели и почти без странични интереси, той не виждаше смисъл в това. За него тъкмо в работата се изразяваше истинската същност на капитализма: работата се отплащаше като почти нищо друго и в сравнение с нея всичко останало изглеждаше маловажно.

Не изпитваше нищо от онази гордост, която някога събуждаше в него тази станция. Крачеше енергично, с наведена глава и ръце в джобовете. Перонът изглеждаше разкошен, както винаги, но той вече го възприемаше просто като перон.

— Другарю — разнесе се зад него дрезгав глас. — Като че ли бързате?

Саравич забави ход, но продължи да върви. Позна гласа и въпроса, или поне типа му: стар кагебистки навик да зададеш насочващ въпрос с отворен край, за да стреснеш някой, който може би има какво да крие.

Настигна го едър мъж, петдесетина килограма по-тежък от него — не дебел, просто грамаден, с огромни ръце, плещи, глава. Знаеше името му, но никой не го използваше. Наричаха го просто Гора-Планината.

— Защо ме чакаш тук? — попита Саравич. — Трябва да докладвам утре сутринта. Или не е достатъчно рано?

— Боя се, че не е. Вече знаем какво се е случило в Хонконг. Задава се буря. Скоро някой трябва да изгори.

— Аз ли?

— Или всички ние.

„Всички ние“. Саравич не можеше да си представи, че Гора и другите, които го бяха наели, ще усетят бурята. Най-вероятно ураганът щеше да помете само него.

— Какво си мислеше, като привлече оня американец? — попита Гора.

Иван се обърна към него.

— Стори ми се добър начин да останем в сянка. И стана точно така. Няма последици, ако си забелязал.

Гора се засмя и Саравич се зачуди дали го е развеселил опитът му да оправдае провала си, или нещо друго, по-дълбоко. Каквато и да беше истината, тази вечер се чувстваше прекалено уморен, за да мисли за това.

Обърна се и продължи напред. Скоро стигна до стълбището.

Гора го следваше само на крачка. Иван изпита отчетливото усещане, че го водят някъде.

Излязоха в ледената московска вечер. Валеше сняг — сияеше на светлината на уличните лампи. Беше вече цяла педя. Слаб сняг, по руските стандарти.

Чакаше ги черно мазерати. Преди двайсет години щеше да е недодялан зил, руският вариант на американски кадилак или линкълн. Но в новозабогатяла Русия бяха на мода мерцедеси и беемвета. Винаги стремящият се да надхвърли другите Гора беше отишъл още по-далеч.

Мазерати с огромни гуми с грайфери за сняг. „Какво биха си помислили италианците? Че прилича на топмодел с гумени галоши“.

— Идваш с нас — каза Гора.

— Къде?

— Да обясниш поведението си.

Сложи тежката си длан върху рамото на Саравич и го насочи към задната врата на колата.

„Ето значи как ще свърши“, помисли си Иван. Щеше да изчезне в снежната московска нощ. И може би нямаше да го намерят, докато снегът не се стопи през пролетта.

Мазератито се вля в трафика и прекоси Москва река. След малко спряха в самия център на Червения площад.

Наистина ли щяха да го направят тук? Сигурно, ако искаха да пратят послание на някого.

До тях спря друга кола, идваща от обратната посока. Спря толкова близо, че вратите и на двата автомобила не можеха да се отворят.

Гора отвори прозореца си, каза нещо и бързо взе нещо, подадено му от пътника в другата кола. После нареди на шофьора:

— Карай.

Щом мазератито потегли, Гора се обърна към Саравич и му връчи плик с въздушни мехурчета.

— Имаш още един шанс. Заповедта идва направо от ФСС.

— И каква е?

— Намери момчето и го върни в Научната дирекция. Ако не можеш да го заловиш, убий и него, и всички, които са се докосвали до него.

Саравич отвори плика. Паспорт, пари, инструкции.

— Вече не се занимавам с такива неща — каза той. — Предай им да пратят някой от техните.

— Ти се опозори — гневно заяви Гора. — Петров ти е брат.

— Природен — поправи го Иван.

— Няма значение. Провалът все пак се дължи на твой роднина. Така че ще платиш ти.

Саравич погледна през прозореца. Знаеше, че е направил много, че се е отказал от много за Съветския съюз. Но въпреки че беше посветил живота си на работата, сега името му бе опозорено. От друга страна, вече не му пукаше за неща като чест и достойнство. Какво изобщо му бяха донесли те?

— В Мексико Сити ще те чакат — продължи Гора. — Момчетата ще се подчиняват на нарежданията ти, но нямаш право да ги напускаш. Разбра ли ме?

Разбираше, естествено. „Момчетата“ щяха да са от девети отдел на ФСС — убийци, получили заповед да ликвидират всеки, когото им посочи. После щяха да очистят самия него, ако не върнеха момчето в Русия. А и даже да го върнеха.

— Може би си мислиш, че няма какво да губиш, обаче не забравяй за племенниците си — продължи Гора. — Ако не направиш необходимото, ще пострадат те.

Саравич впери очи в Гора, но той дори не мигна. Не се шегуваше. Иван пъхна плика в джоба си и отново се обърна към прозореца. Наближаваха международното летище. Щяха да го качат на самолета, без дори да му позволят да се отбие вкъщи.

Явно нямаше мира за нечестивците^[1].