Греъм Браун
Черното слънце (26)

25.

Чой стоеше в свързочния ценна частния Еърбъс А-340 на Кан. Стените бяха покрити с електронна техника, радиостанции и сателитни приемници. Тясното пространство напомняше на Чой за пилотска кабина без прозорци — но пък точно в този момент нямаха нужда от прозорци. Беше нощ и летяха на единайсет хиляди метра над Тихия океан. Навън нямаше какво да се види.

Радистът му подаде разпечатка на разшифрованото сателитно излъчване и Чой я прегледа. Остана доволен и тръгна към личния отсек на милиардера.

При други обстоятелства щеше да изчака утрото, за да информира шефа си, но знаеше, че Кан е буден и че в момента при него е един от многобройните му лекари.

Почука на вратата и му отвори медицинска сестра. Кан бе включен на по-нов, по-мощен електрически стимулатор. Вместо електроди, които просто се прикрепваха към кожата му, сега кабелите бяха хирургически имплантирани в тялото му. Лекарите ги свързваха с конкретни нерви, които смятаха, че могат да се възстановят и дори да се използват, за да управляват протези.

Това беше опасна крачка в лечението, но Кан отчаяно искаше да се измъкне от своя затвор и опитваше всяка възможност, която предлагаше медицинската наука. Стволови клетки, неврологични транспланти, неизпитани лекарства и холистична медицина.

Ала състоянието му продължаваше да се влошава.

Единствено електростимулирането забавяше развитието на болестта и милиардерът ставаше все по-зависим от него. Но той не се стремеше само да не допусне атрофиране на мускулите си. По негово настояване лекарят експериментираше с нова теория: че правилната електростимулация ще накара нервите да се възстановят.

Чой наблюдаваше как всеки електрически импулс предизвиква потреперване на част от тялото на пациента — първо ръката му, после и кракът. Пръстите му се изпънаха и напрегнаха, като трепереха неудържимо, после лекарят изключи уреда и те отново се свиха на безжизнена топка.

Кан боледуваше толкова отдавна, че тези движения сепнаха Чой. От години не беше виждал шефа си да изпъва лявата си длан, краката му не се бяха движили над десетилетие. Тази гледка го смущаваше, особено странните спазми на лицето, които придружаваха импулсите. Чой изпита почти непреодолимо желание да си тръгне.

Сеансът свърши и тялото на милиардера се отпусна неподвижно. Кан погледна доктора, който наблюдаваше данните на меко светещия монитор, и каза:

— Мълчиш прекалено дълго. Толкова ли е лошо?

— Съжалявам — отвърна лекарят. — Нервните ви реакции продължават да отслабват.

— Тогава увеличи стимулирането.

— Това ще ви причини силна болка. Все едно, кожата ви гори, сякаш пламъкът прониква във вас, а вие не можете да се отдръпнете.

— Е — каза Кан. — В моето положение човек би се зарадвал на такива усещания.

Докторът учтиво кимна.

— Само минутка да регулирам настройките.

Когато лекарят се отдръпна, Чой пристъпи напред.

Кан явно забеляза изражението му.

— Не одобряваш, а?

— Не ми е работа да одобрявам или да не одобрявам — отвърна шефът на охраната.

— Точно така. Какво ми носиш?

— Нова информация за американците. За онзи, когото смятахме за убит в планината, професора. Оказва се, че май е жив.

— Един твой провал по-малко — рече Кан.

Въпреки че присмехът на инвалида го изпълни с гняв, Чой запази самообладание. Смъртниците имат навика да оскърбяват другите и Кан го правеше непрекъснато.

— Да се надяваме — отвърна Чой. — Със сигурност ни е известно, че или той, или някой друг е използвал неговата парола, за да влезе в мрежата на университета му и да свали сателитни снимки на Юкатан.

— Знаеш ли къде се намира?

— Не точно, но е използвал компютър в градче на голямо разстояние от района, в който действаха двамата с жената. И ако тя го потърси…

— Естествено, че ще го потърси — заяви Кан. — Къде са хората ти?

— В Тулум и Пуерто Моралес. И в Антропологическия музей В Мексико Сити, където двамата са провели част от проучванията си.

— Чудесно. Нареди им да не привличат внимание. Миналия път прибързахте.

Чой кимна. Лекарят вдигна глава от уреда, който настройваше, и каза:

— Готови сме.

Кан даде знак на шефа на охраната да излезе.

Чой се поклони, и излезе и затвори вратата.

Чу тихо жужене откъм отсека на Кан, последвано от пъшкането на милиардера. Когато стигна до вратата на свързочния център, гласът на шефа му вече кънтеше по целия коридор — викове от болка и удоволствие.