Греъм Браун
Черното слънце (21)

20.

Мор поведе президента и шефа на ЦРУ към асансьора с ограничен достъп. Охраната ги последва, но щом тримата се качиха, президентът вдигна ръка и каза:

— Пушпауза. Ще се позабавим известно време.

Мор въведе кода, вратата се затвори и охраната остана в коридора. За миг Мор си помисли дали да не отправи последна молба към президента, но строгото лице на Хендърсън му показа, че времето за дискусии е свършило. Хендърсън искаше ЦРУ да знае и да участва.

След секунди асансьорът спря и излязоха в сумрачна лаборатория. Жуженето на вентилационната система беше единственият шум, вградените в стената специални синьо-бели светодиодни лампи хвърляха мека светлина.

В здрачната тишина двама специалисти от НИИ следяха компютърните данни. Когато видяха кой влиза, неловко се изправиха.

— Свободно — каза президентът.

Мор отиде при стъклената стена пред тях. Наклонено напред под ъгъл от четирийсет и пет градуса, за да осигури свободно разглеждане на намиращия се долу обект, „стъклото“ всъщност представляваше петсантиметров прозрачен кевлар, достатъчно здрав, за да спре куршум.

На метър и седемдесет под тях, осветен от кръг светодиоди и повдигнат на щипци като в обков на годежен пръстен, лежеше триъгълен камък със скосени ръбове.

Беше прозрачен като стъкло. Синята светлина се отразяваше в ръбовете му и те сияеха като тънки неонови нишки, докато белите лъчи сякаш проникваха във вътрешността му и рефлектираха оттам.

— Има ли промяна? — попита Мор.

— Не, господин директор — отвърна главният специалист. — От двайсет и първи няма нищо ново.

Стекър гледаше камъка като хипнотизиран. Мор също, въпреки че го беше виждал много пъти. Дори веднъж го бе държал в ръце — беше един от малцината в НИИ, които две години го бяха правили.

Президентът го беше виждал само два пъти, но сега като че ли го наблюдаваше с ново безпокойство. Мор знаеше причината и за това: събитията и времето бяха променили ситуацията и от любопитен предмет камъкът се превръщаше в повод за загриженост.

— Какво е това? — попита Стекър.

— Наричаме го Бразилския камък — поясни Мор. — Преди две години наши агенти го донесоха от Амазония. — Кимна към Хендърсън. — Информирахме президента и ръководството на Конгреса.

Директорът на НИИ застана така, че едновременно да вижда и двамата си спътници. Трябваше да може да чете по лицата им, за да е наясно с положението.

— Какво представлява?

— Генерира енергия — отвърна Мор. — Не знаем точно как, защо и с каква цел.

— Защо е тук долу? Да не е радиоактивен?

— Не. Но тази зала е проектирана така, че да защити хората горе. — Мор посочи стените с широк жест. — Намираме се на петнайсет метра под земята. Залата е изградена от титан, облицована е с четирийсет сантиметра олово, десетсантиметров пласт силициев нитрид и трийсет сантиметра стоманобетон. Освен това сме инсталирали монитори и мощно електромагнитно поглъщащо поле.

— От какво ни предпазваш, Арнолд?

— От електромагнитни вълни, включително пикове на гама и рентгенови лъчи: високоенергийни импулси, които не само унищожават електронните уреди, но и могат да увредят човешка тъкан.

Стекър се огледа и отбеляза:

— На оборудването ви тук обаче явно му няма нищо.

— Импулсите са на точно определени интервали — седемнайсет часа и трийсет и седем минути. Преди това изключваме системата и предпазваме апаратурата със защитни покрития. После пак я включваме. Общо взето, няма нищо трудно. Поне беше така до двайсет и първи ноември.

— Двайсет и първи ноември — повтори директорът на ЦРУ. — Тази дата ми говори нещо.

— Да. Денят, в който руснаците и китайците пратиха спасителните си експедиции. Същия ден регистрирахме излъчване от място близо до полярния кръг, което извади от строя няколко наши навигационни сателита.

Стекър изглеждаше ядосан — плуваше в мътни води и не знаеше кой факти да свърже. Според Мор не можеше да се ориентира в ситуацията и в момента навярно изпитваше едновременно гняв, любопитство и смут.

— Същия ден, в който с Арнолд обсъдихме операцията в Хонконг, имахме друг разговор за действията на руснаците и китайците — каза президентът. — Също като теб и началник-щабовете той смяташе, че това са спасителни експедиции, само че НИИ разполагаше с информация, каквато нямаше никой друг. Запис на този енергиен импулс. Отначало предположихме, че една от двете страни е създала някакъв нов вид насочено енергийно оръжие и е станал някакъв инцидент.

Но не открихме доказателства за това и после един от неговите специалисти тук свърза характеристиките на енергийния импулс с незначителна промяна в излъчването на този предмет.

— Искате да кажете, че причината е този камък, така ли? — попита Стекър.

— Не. Но може да е нещо, свързано с него — отвърна Мор.

Шефът на ЦРУ откъсна очи от сияещия камък и ги насочи към двамата си събеседници, сякаш за да се увери, че всичко наоколо е истинско и не го заблуждават.

— Това някакъв експеримент ли е?

— Не — каза Мор. — Ние не сме създали камъка, намерихме го. В момента го проучваме и още не сме сигурни какво означават резултатите от анализите ни.

— А именно?

— Казах ти. Този камък явно генерира енергия. Произвежда я по непонятен за нас начин. Начин, който нарушава първия закон на физиката.

— Аз не съм от твоите учени, Арнолд. Ама не съм и идиот. Говори ми така, че да те разбирам.

Тъкмо по тази причина Мор се боеше от включването на ЦРУ в проекта. НИИ беше главно научноизследователска организация, въпреки че едното й крило се занимаваше с кражба на научни открития от други държави. Управлението събираше информация с по-тактически цели. „Ако ние направим това, те ще направят онова“. Нито Стекър, нито който и да било от хората му можеше адекватно да проумее заключенията, до които бяха стигнали в НИИ.

— Първият закон на физиката гласи, че енергията нито се създава, нито се унищожава. За да върви колата ти, гориш бензин, горенето образува топлина, топлината образува налягане, което разширява газовете, и това бързо разширяване задейства буталата. Енергията идва от нарушаването на химическите връзки в петролните дестилати. Химически връзки, които бавно са се създавали в продължение на хиляди години, докато бедните мъртви динозаври са се превръщали в суров петрол.

Замълча за миг, за да се увери, че Стекър го разбира.

— Когато караш колата си, ти освобождаваш съхранена енергия, а не я генерираш. Атомната електростанция прави същото по друг начин: разцепва атоми и нарушаването на тази връзка води до абсолютно същия резултат като нарушаването на химическата връзка в петрола — освобождава се енергия, но в много по-голям мащаб. И в двата случая обаче енергията винаги е налична и потенциалът й може да се изчисли, преди да бъде използвана.

Мор посочи камъка.

— Но това нещо тук е различно. То отделя енергия чрез процес, който не сме в състояние да разберем, понякога огромни количества енергия. Най-многото, което можем да кажем, е, че камъкът някак си генерира енергия или може би я извлича от квантов фон.

Стекър се намръщи, но все пак не реагира толкова арогантно, колкото очакваше Мор.

— Аха. Ясно какво прави този ваш камък. Произвежда енергия. Страхотно. Дайте да го включим в мрежата и да спрем глобалното затопляне, от което ги е страх всички. Обаче това не обяснява защо е толкова важен, защо толкова малко хора знаят за него и защо ми съобщавате чак сега.

Мор погледна президента и той му кимна. Беше време за цялата истина.

— Защото камъкът не е нещо, което се е образувало естествено — каза директорът на НИИ. — Не е скален къс или екзотичен нов елемент, открит в земните недра. Той е машина, конструирана от човешки ръце, която нашите хора са намерили до скелет на ужасяващо мутирал човек, наред с пророчество, предсказващо гибелта на цивилизацията. Милиарди, загинали във война, епидемии и глад, наказание за греховната човешка гордост. И всичко това в резултат на събитие, което ще се случи на двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета.

Тези думи накараха Стекър да се усмихне презрително.

— Пророчеството на маите. Чувам го всеки път щом включа телевизора. За това ли става дума?

— Да. Откритите от Макартър йероглифи го наричат Деня на Черното слънце.

— Черно слънце ли? Като при слънчево затъмнение? Или слънчево изригване?

— Не знаем — призна Мор.

— Не знаете ли?

— Да, Байрън — кипна директорът на НИИ. — Не знаем. Ако случайно не ти е известно, йероглифите не вървят с бележки под линия и коментар. Така че го изследваме в движение.

Стекър не изглеждаше убеден.

— Я стига, Арнолд. Светът е пълен с побъркани, които твърдят, че краят наближава. Висят на всеки ъгъл. Защо да обръщаме внимание на това пророчество, по дяволите?

— Защото в нашия случай побърканият не е пророк, а историк — отвърна Мор.

— Моля?

В този момент се намеси президентът и спусна чука на истината.

— Трябва да обърнем внимание на това пророчество заради неговия произход, Байрън. Защото в НИИ му вярват и защото този камък не е създаден преди хиляди години, а след единайсет века — от нашите потомци след триста поколения.

Думите на Хендърсън накараха Стекър да се ококори.

Мор се опита да му ги разясни.

— В скелета, за който ти споменах имаше останки от съвършени протези — имплантирани или развити от живата кост. Въз основа на описанието и контекста му на откриване заключихме, че този човек е преживял силна мутация или дори умишлена генетична модификацията да оцелее в среда, съдържаща сярна киселина.

— Не мога да повярвам, че ти…

— Това не е шега — прекъсна го президентът. Говореше съвсем сериозно.

Шефът на ЦРУ изпуфтя. Мор не можеше да прецени дали им вярва, но поне престана да спори.

— Значи това нещо е проблем, така ли? — попита с въздишка.

— Да — потвърди директорът на НИИ. — И не е единственият. Един от моите хора, професор Макартър, изследва йероглифните сведения, които донесохме от Бразилия, и стигна до извода, че освен този камък има още три.

— Къде?

— Два в Централна Америка, един някъде в Централна Русия.

— Съобщили ли сме им за това? — попита Стекър президента.

Хендърсън поклати глава.

— Е, поне това е нещо. Пратил ли си някой да ги търси? — обърна се Стекър към колегата си.

— Сещаш ли се за начин да го направим тайно?

— Не. Правилен ход. — За пръв път се държеше дружелюбно. Това обаче не продължи много. — Добре, да речем, че вярвам във всичко това. Какво е заключението?

— Не сме сигурни — рече Мор. — Но стигнахме до един възможен извод: след хиляда години светът няма да е като този, в който живеем днес. Нашето предположение: радиоактивен фон, киселинни дъждове, атмосфера с въглерод и сяра.

— И този… камък… прави нещо по въпроса, така ли?

— Изглежда логично — сложи край на обясненията си Мор.

— Тогава защо ми го казвате?

Мор Погледна президента.

— Защото искам двамата да работите по това, двете организации — отвърна Хендърсън. — Привлечете най-големите умове, които сте в състояние да намерите.

— Защо точно сега?

Този път отговори Мор.

— Защото камъкът натрупва енергия, готви се за нещо голямо и праща сигнал, който се скъсява с всеки следващ импулс. И ще стигне до нула след единайсет дни. На двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета.