Греъм Браун
Черното слънце (2)

1.

Даниел Лейдлоу се изкачваше по склона на планината Пулимундо почти на четири крака. От умора и от редкия планински въздух я боляха краката и дробовете й пареха. Ала не можеше да си позволи да забави темпото.

Трийсет и четири годишна, привлекателна и атлетична, Даниел работеше в Националния изследователски институт, чудновата хибридна организация, често оприличавана на научноизследователски аналог на ЦРУ. В момента търсеха истината, криеща се зад древна маянска легенда, което може и да изглеждаше странно, но за това си имаше основания. Фактът, че друга въоръжена група се опитва да им попречи, показваше на Даниел, че е изтекла информация.

На десетина метра я следваше професор Майкъл Макартър.

— Хайде, професоре — подкани го Даниел. — Приближават се.

Задъханият Макартър я погледна. Почти пълното изтощение му попречи да отговори, но той продължи напред с подновена решителност.

Тя се обърна към водача им, двайсетгодишен индианец от Чиапас, казваше се Око.

— Трябва да прехвърлим билото — каза младежът още преди да го е попитала. — Точно под него е.

След няколко минути стигнаха горе и професорът се просна изнемощял на земята, Даниел извади от раницата си бинокъл.

Намираха се на ръба на вулканичен кратер. На триста метра под тях искреше планинско езеро. В средата му се извисяваше коничен остров, чиито стръмни склонове бяха гъсто обрасли с дървета, ала не можеха да скрият вулканичния му произход. Над него бе надвиснала жълтеникава мъгла, вдигаща се от вулканичните цепнатини.

— Това ли е?

Око кимна и каза:

— Isla cuberta. — Забуленият остров.

Лейдлоу го огледа с бинокъла, Ако Око не лъжеше, това място щеше да ги отведе при онова, което търсеха: маянски обект, наричан в легендите Огледалото, свързан с Тохил, бога на огъня, който носел на челото си обсидианово огледало. Огледалото беше символ на власт и могъщество, а ако Даниел, Макартър и НИИ бяха прави, символ и на нещо много повече. Но засега Огледалото оставаше скрито. Нуждаеха се от помощ, за да го намерят, помощ, която уж щяха да получат на Забуления остров.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Камъкът е там — отвърна индианецът. — Виждал съм го. Веднъж. Когато идвах с шамана. Той каза, че наближавало времето, когато всичко щяло да се промени.

Даниел огледа терена. Спускането щеше да е опасно — но пък щеше да е много по-лесно от току-що завършилото изкачване.

Тя завърза косата си на опашка, та ветрецът да разхлади тила й, и погледна Макартър. Професорът вече бе седнал, ала гърдите му продължаваха тежко да се надигат и отпускат. Широката му ленена риза беше разкопчана и се виждаше, че тениската му е подгизнала. По лицето му се стичаше пот и оставяше мръсни следи по тъмната му кожа.

Бе в добра форма за шейсетгодишен все пак. Освен това носеха само малки раници и ограничени провизии — бяха се отказали от всичко друго с оглед на бързината. Но трите дни изкачване си казваха своето.

— Готов ли си? — попита Даниел.

Макартър я погледна унило. Явно не беше готов.

— Надолу ще е по-лесно — насърчи го тя.

— Слушам тия глупости, откакто навърших четирийсет — изпъшка професорът. — А досега нищо не е станало по-лесно. — Махна с ръка. — Вие вървете, ще гледам да ви настигна.

Макартър и Даниел бяха странен екип. Бяха се сближили преди две години, когато тя го беше привлякла да участва в експедиция в Амазония. Всичко започна добре, но в дълбините на джунглата се бяха случили ужасни неща. Едва успяха да се спасят.

След тази мисия Даниел напусна НИИ, а Макартър се върна към преподавателската си работа в Ню Йорк. Отначало мислеше да даде организацията под съд, но любопитството му надделя и се беше съгласил отново да работи за нея. Въпреки собствените си основания да не го прави Лейдлоу също се включи с надеждата да го предпази от опасности. Смяташе, че му дължи поне това. Той нямаше и да чуе за НИИ, ако не го бе привлякла в експедицията. След осем месеца на терен и няколко случая, в които се бяха разминали със смъртта на косъм, например взрив в колата им и две престрелки, тя нямаше да го остави сам.

Пък и единственият й шанс да се върне към подобието на нормален живот, който се опитваше да си изгради във Вашингтон, беше да изпълни задачата и да върне Макартър жив и здрав в Ню Йорк.

— Няма да се разделяме — отсече тя. — Пък и ти си специалистът. Ти си човекът, който трябва да го види. Просто трябва да стигнем долу преди тях и да научим каквото ни трябва.

— А какво ще стане, когато ни настигнат?

— Те искат релефа. Ще научим каквото ни трябва и ще се спуснем по течението. Няма да ни преследват.

И му подаде ръка. Макартър я погледна подозрително, после я хвана.

Даниел му помогна да се изправи и тримата заедно се спуснаха по склона, като се подхлъзваха и тичаха в участъците, в които можеха. Когато наближиха дъното, Лейдлоу чу отгоре вик. Преследвачите им бяха стигнали ръба.

— Хайде — каза тя, взе последните десет метра тичешком и се хвърли в студеното планинско езеро.

Куршумите зашибаха водата още преди да чуят изстрелите и Даниел се гмурна и плува, докато не остана без дъх.

Изплува в гъстата сярна мъгла. Макартър и Око подадоха глави до нея.

Гърмежите бяха стихнали, но се чу друг звук, грохот, отекващ над планината — насечен рев на хеликоптерни витла, идваше от изток. Враговете им вадеха от ръкава си скрит коз.

— Къде е? — попита Даниел.

Око посочи върха.

— Там горе, сред дърветата.

Покатериха се по стръмния склон на острова, като се хващаха за дърветата. Откриха релефа точно в центъра — огромен каменен блок, на който беше изсечена човешка фигура, маянски цар с всички владетелски инсигнии. В дясната си ръка държеше нещо, което приличаше на мрежа с четири камъка, а в лявата някакво кълбо. Под него имаше йероглифен надпис, а отгоре — грамадна змия с разтворена паст, сякаш готвеща се да погълне царя.

— Ахау Балам — прочете титулните йероглифи Макартър. — Царят ягуар. Духът-водач на Братството.

Око, който подобно на мнозина от жителите на Чиапас беше от маянски произход, благоговейно мълчеше.

Даниел повече се безпокоеше от приближаващата се опасност. Ако се съдеше по рева на хеликоптера, той бе на не повече от три минути от тях, а преследвачите им несъмнено вече се спускаха по склона.

— Трябва да вземем информацията и да изчезваме — каза Лейдлоу. — Какво виждаш?

Макартър местеше поглед от символ на символ. Докосна един от йероглифите, после друг. Изглеждаше объркан.

— Професоре?

— Не съм сигурен.

Вертолетният грохот бързо се приближаваше.

— Имаме две минути — каза Даниел. — Може би даже по-малко.

Макартър смаяно поклати глава.

— Тук няма разказ. Няма обяснение. Само цифри.

— Дати ли?

— Не. Просто случайни цифри. Може би ако…

— Няма време — прекъсна го тя.

Извади фотоапарата си, снима релефа и погледна дисплея. Камъкът беше толкова изтъркан, че йероглифите не се различаваха ясно. Направи нова снимка от друг ъгъл, с почти същия резултат.

Хеликоптерът вече беше съвсем близо. Чуваха се и виковете на мъжете, които се спускаха по склона.

— Не излиза достатъчно ясно.

Макартър се вторачи в нея за миг, после смъкна ризата си, хвърли я върху камъка, притисна я към релефните йероглифи и започна да я търка с шепи вулканична почва. Око почна да му помага.

Хеликоптерът вече бучеше точно над тях. Намаляваше скоростта и завиваше. Търсеше място за кацане.

Даниел клекна до двамата, за да помогне. Формата на релефа започваше да се очертава, линиите, детайлите. Приличаше на замъглена скица с въглен, но щеше да свърши работа.

Около тях захвърчаха борови иглички, листа и изсъхнали треви. Вертолетът вече бе над главите им и вдигаше мощен вихър.

— Край — каза Даниел. — Няма време.

Макартър нави ризата си на руло и я пъхна в раницата си, а Лейдлоу вдигна един голям камък и почна да троши релефа.

Между дърветата се спуснаха въжета с тежести, развиваха се във въздуха като змии.

— Бягайте! — извика Даниел.

Макартър и Око отпрашиха. По въжетата се спуснаха мъже с тъмносини униформи.

Даниел извади деветмилиметровия си глок, но преди да успее да натисне спусъка, два метални шипа я улучиха в гърба, пробиха ризата й и тялото й се разтърси от електрически удар. Тя се строполи, неспособна да помръдне и дори да извика, поразена от тазера.

Видя Око да тича към езерото, следван по петите от Макартър — зад професора се точеха тънките жици на изстрелваните подире му тазери. Проехтяха изстрели, във въздуха полетяха пръски кръв и професорът падна от стръмната скала.

Следващите мигове минаха като в мъгла. Даниел се опита да помръдне и повторно беше разтърсена от тазер. Двама мъже дотичаха и вързаха ръцете й зад гърба. Оглушителната вертолетна симфония не спираше.

Даниел погледна нагоре. Тъмният силует на хеликоптера запълваше пролуката между дърветата. Беше „Сикорски Скайкрейн“, грамаден звяр с форма на надвиснала лапа и огромен търбух, в който можеше да носи невероятен товар. Можеше да повдигне дори камион или малък танк, тъй че изобщо нямаше да се затрудни с каменния релеф.

От чудовището се спуснаха вериги и след малко витлата зареваха още по-силно, веригите се опънаха и паметникът, издигал се на върха на тази вулканична скала цели три хиляди години, се люшна във въздуха.

Единият мъж до нея каза по радиостанцията си:

— Хванахме жената. Индианецът се измъкна. Ама другият е мъртъв.

Сърцето на Даниел се сви от мъка.

— Изкарайте я от мъглата — каза гласът по радиостанцията. — Ще спуснат кош.

Изправиха я и я повлякоха. Докато минаваха покрай мястото, от което беше паднал Макартър, краката й се подкосиха. Професорът лежеше неподвижно на десетина метра надолу по склона, превит върху дънера на едно дърво. Гърбът му изглеждаше огънат под ужасен ъгъл, отворените му очи безжизнено се взираха в далечината. Тениската му бе подгизнала от кръв.

Лейдлоу се поколеба. Краката й всеки момент щяха да откажат да й се подчиняват. Някой я блъсна да продължи и след пет минути вече беше в кабината на гигантския хеликоптер. Релефът, увенчавал тази вулканична скала цели три хилядолетия, вече беше в товарния отсек.