Греъм Браун
Черното слънце (17)

16.

Хоукър стоеше на носа на един пристанищен влекач под лекия дъжд и ниско надвиснали облаци.

Носеше тежко вълнено палто, ботуши и черна шапка, нахлупена над ушите. Приличаше на докер или моряк, на човек от екипажа, който наблюдава как влекачът бута товара си на юг.

Шлеповете пред тях бяха натоварени с въглища, предназначени за далечна електростанция. Така щяха да имат законен повод бавно да минат точно пред Тауър Пинакъл и тогава Хоукър щеше да скочи от влекача и да доплува под вода до подножието на небостъргача, където бяха развалините на стария британски форт.

С Иван бяха обсъдили няколко възможности за спасяването на гражданите на съответните им страни. Руснакът предпочиташе да ги отвлекат, докато ги преместват: смяташе, че Кан няма да ги държи вечно в стария карцер и че ще имат възможност да ги спасят, докато ги водят някъде — слабо звено във веригата.

Този план имаше няколко недостатъка, на първо място необходимостта от информация кога и къде ще местят затворниците. Нещо повече, това беше стандартна тактика: знаеше се, че е най-вероятно пленниците да избягат по време на прехвърляне, и затова в такива моменти ги охраняваха най-строго. Пък и планът изискваше чакане, нещо, с което Хоукър не можеше да свикне и което само щеше да донесе повече страдания на хората зад дебелите каменни стени.

След като проучиха плановете на двете сгради, откриха, че старата крепост има находчиво изградена канализационна система. Тоалетните се изливаха в съоръжение за отходни води, свързано с тунели с реката. По време на прилив британските войници бяха отваряли дървени шлюзове и речните води се бяха отклонявали по тунелите, за да пречистят системата и да отнесат отпадъците.

— Да влезеш през канализацията? — беше попитал Иван. — Като плъх?

Това изглеждаше идеалното решение, докато разузнаването им не установи, че някогашните дървени шлюзове са сменени с бетонни тапи. Оставаше им само една реална възможност и сега щяха да се възползват от нея.

Хоукър погледна небето. Нощта наближаваше и дъждът и мракът щяха да му помогнат. Той се върна в рубката, стисна ръката на Иван, взе снаряжението си и каза:

— Кажи да приготвят хеликоптера. Ще имаме само един шанс.

След малко облеченият с черен неопрен Хоукър се спусна във водата. Влекачът го скриваше от брега. Скоро щеше да стане съвсем тъмно.

Изчака влекача да отмине и заплува към скалите. Движеше се бавно и ритмично на четири-пет метра дълбочина.

Въздухът, който дишаше, се подаваше от устройство, известно като ребридер със затворен цикъл. То имаше няколко предимства пред старите кислородни бутилки. Първо, беше по-леко и с него се маневрираше по-лесно, но по-важното бе, че рециклираше издишания въздух и филтрираше кислорода, така че водолазът да може да го използва пак.

Освен това не оставяше по повърхността следа от мехурчета, показваща местонахождението на водолаза.

Честно казано, Хоукър се съмняваше, че някой очаква такава опасност, но пък се знаеше, че Кан е параноик, и може да бе поставил усилена охрана.

След минути пресече канала и стигна стръмния бряг. Водата беше толкова тъмна, че не виждаше нищо, докато не стигнеше на сантиметри от него. Заплува нагоре и след няколко метра тинята се смени с назъбена черна скала.

На половин метър от повърхността Хоукър се обърна по гръб и погледна нагоре. През водата все още се процеждаше светлина, ала не от залязващото декемврийско слънце. Идваше от града и главно от белите прожектори на Тауър Пинакъл.

Предполагаше, че няма да стане по-тъмно, но когато си погледна часовника, установи, че е избързал, затова изчака, отпуснат на скалата, вторачен в повърхността над себе си.

Вълничките от дъжда му действаха хипнотично: безкрайни концентрични пръстени, които се разширяваха един в друг в непредвидима последователност. После пръстените станаха по-отчетливи — дъждът се усилваше. Хоукър се усмихна на късмета си.

Имаше много причини да обича лошото време. В този случай дъждът щеше да ограничи видимостта и картината на охранителните камери щеше да се замъгли, а пешите патрули щяха да са разсеяни.

Тъй или иначе, всичко това навярно нямаше значение. Ако се окажеше прав, щеше да проникне вътре, без да го забележат. А на връщане щеше да тръгне в единствената посока, която нямаше да очакват.

Предпазливо изплува на повърхността.

Пред и над него тъмнееха назъбените скали. По-нагоре и на около двайсет и пет метра навътре от водата бяха основите на чудовищния небостъргач. Сто и единайсет етажа, облицовани с италиански гранит. Мощни бели прожектори в основата им осветяваха стените нагоре и правеха почти невъзможно някой да види облечен в черно човек, пълзящ по тъмните скали под сградата.

Хоукър потъна под водата, смъкна плавниците и свали ребридера. Отново изплува, свали и маската и се закатери по камъка като рак.

Откри отвора в скалите, който търсеше, и се вмъкна вътре. След три метра прескочи тясна пропаст и се притисна към стената на старата крепост. Каменните блокове бяха идеално издялани и иззидани, но с годините хоросанът се беше изронил и постройката се държеше само от тежестта си. Върху покрива на третия етаж сега имаше идеално поддържана цветна градина и алея, водеща до входа на небостъргача.

Хоукър продължи напред и скоро стигна до вдаден навътре участък, в който имаше тесен вертикален прорез. Високата трийсет и широка не повече от петнайсет сантиметра амбразура не беше предназначена за топове, а за мускети. Начупеният план на стената бе осигурявал на британските войници широка огнева линия и Хоукър възнамеряваше да се възползва от тези по-тесни участъци, за да пробие по-голям отвор с помощта на експлозив. Проектираната да отблъсква нашествениците амбразура щеше да му осигури достъп до вътрешността. Но първо трябваше да се увери, че е на нужното място.

Свали раницата от гърба си, остави я на земята и извади от нея кутийка от прозрачна пластмаса, в която се виждаха миниатюрна батерия, трансформатор, микрофон, камера и антена — като вътрешности на прозрачна риба.

Разработеното в НИИ устройство се наричаше „паяк“. Мор му го беше пратил заедно с още няколко високотехнологични продукта. При натискане на бутон устройството разтваряше осем механични крака с подвижни стави, които му позволяваха да се движи по невероятно пресечен терен. Можеше дори да скача на цели етажи височина, въпреки че — ако Хоукър можеше да вярва на показаните му от Саравич планове — точно този паяк щеше само да се спуска надолу.

Хоукър разтвори крачетата, надникна през амбразурата и пусна устройството вътре. Чу го да подскача веднъж и после да спира.

Приклекна и опря гръб във вдлъбнатината, за да се скрие от дъжда. Извади дистанционното управление от раницата си и си сложи слушалките, за да следи сигнала от микрофона на паяка. Над дясното му око имаше малък дисплей, който предаваше информацията от камерата.

Хоукър задейства уреда и фокусира камерата. Напред видя вътрешността на древна килия, мръсна и тясна, с нисък таван и ръждясали метални решетки.

Сякаш се беше пренесъл в средните векове — ако я нямаше носещата колона в отсрещния ъгъл, стоманобетонен стълб, дебел три метра, който потъваше през пода на килията в скалата отдолу. Това бяха основите на небостъргача на Кан. До колоната имаше асансьорна шахта.

Той отново натисна бутона за крачетата и гледката се разклати. Паякът тръгваше на лов.