Греъм Браун
Черното слънце (13)

12.

В дълбините на каменния карцер, Даниел мълчаливо наблюдаваше въоръжените пазачи, които им носеха храната. Почти Дикенсова сцена: мръсни паници с вкисната супа и твърд мухлясал хляб. Седем порции за седем пленници, ала никой не посегна към тях, докато пазачите не заключиха желязната решетка и не изчезнаха в асансьора.

Пръв пристъпи Джоу — взе най-голямата паница и започна да събира всичкия хляб. В това време момчето скочи долу и грабна едно парче. Китаецът се опита да го хване, но детето се оказа прекалено бързо за него и се втурна обратно към леглото си.

— Ще ти отрежа ръката за това — закани се Джоу.

Момчето не отговори. Опитваше се да нахрани с комата умиращия мъж.

Китаецът тръгна към него.

— Дай ми хляба!

Даниел се изпречи на пътя му.

— Остави го на мира.

Джоу грубо се размина с нея, изскубна комата от ръката на детето, после силно го зашлеви. Момчето извика от болка и се разплака.

Докато другите се свиваха страхливо, Даниел гледаше Джоу в лицето: поведение, което той правилно прие за предизвикателство, защото не се върна на мястото си, а каза:

— Сигурно имаш някакви изключителни способности. — Очите му се плъзнаха по тялото й. — Иначе Кан щеше да те убие.

Тя продължи да се взира в него, вече напълно съсредоточена в това взаимно изпитание на волята.

Джоу явно се забавляваше.

— Наложница или курва — ухили се той. — Ще проверя точно какво можеш да правиш.

И се наведе към Даниел, като я гледаше свирепо в очевиден опит да я уплаши, но това движение го направи уязвим — ако го блъснеше, лесно щеше да изгуби равновесие.

Лейдлоу седна на леглото зад себе си и се дръпна към стената, като че ли наистина се страхуваше. Китаецът се захили отвратително. Тя му се усмихна плахо, после светкавично се извъртя и го изрита с пета в коляното. От ставата се разнесе страховитият звук на избухващ фойерверк. Джоу се преви и зави от болка.

Замахна към нея, но Даниел избегна юмрука му и се изправи, после го изрита в лицето и носът му избухна в пръски кръв.

Приятелят на Джоу скочи от леглото си и се втурна към нея. Опита се да я сграбчи с ръце за гърлото, ала Лейдлоу блокира атаката и като използва собствената му инерция, го запрати към стената.

Докато мъжът се блъскаше в камъка, тя хвана ръката му, изви я зад гърба му и силно го удари по лакътя. Ръката му се изви на обратно и той нададе мъчителен крясък. Даниел го хвърли на пода до Джоу, чието лице представляваше кървава смаяна маска.

— Ето какво, мога да правя, копеле гадно — озъби му се тя.

Джоу запълзя заднишком по пода. Приятелят му последва примера му и двамата се свиха в тъмния ъгъл на карцера.

Пленниците наблюдаваха случващото се с явно одобрение. Старецът се смееше на неочакваното забавление. После взе един от коматите и почна да яде.

— Вземете всичко — каза на другите. — Не им оставяйте нищо — понеже нямат зъби, днес няма да им трябва храна.

Момченцето скочи на пода, взе най-голямата паница със супа, занесе я при умиращия и поднови опитите си да го нахрани.

— Ти я изяж, Юрий — каза му мъжът. — Трябват ти сили.

Говореше с източноевропейски акцент, може би руски. Даниел се зачуди какво са направили на Кан двамата с детето, за да заслужат такова наказание. Мъжът определено не изглеждаше особено опасен.

— Сега ще се опитат да те убият — каза той, след като с огромно усилие успя да седне. — Да ти отмъстят.

Лейдлоу си спомни думите на един от инструкторите си. „Ако атакуваш, гледай да нанесеш достатъчно поражения, за да предотвратиш всякакво противодействие“. Беше сигурна, че е направила тъкмо това.

— С такива контузии ще са неподвижни седмици, даже месеци, ако не ги лекуват.

— Ще ти нападнат, докато спиш — продължи той и посочи момчето. — Юрий може да те пази нощем. Никога не спи.

Даниел погледна детето — бе кацнало като птиче на ръба на леглото.

— Син ли ти е?

— Не. Отвлякох го, за да го продам на Кан.

Това признание й се стори странно. Мъжът явно се отнасяше с огромна привързаност към момчето.

— Как така си го отвлякъл?

— Взех го от хората, които познаваше, въпреки че не му бяха роднини. Отведох го от единственото място, което познаваше, въпреки че не му беше дом.

— Той е руснак. Като тебе — предположи Даниел.

Мъжът кимна и каза:

— За Юрий се грижеше Научната дирекция. Правеха експерименти с него.

Тя настръхна.

— Какви експерименти?

Руснакът понечи да отговори, ала го разтърси пристъп на кашлица.

— Ще ми се да можех да кажа, че сме се опитвали да го спасим, обаче това не е цялата истина. Кан го искаше. Обеща ни, че ще го пази и ще се отнася добре с него. Но всъщност го направихме за пари.

— Какво се случи? Как се озовахте тук?

Мъжът пак се закашля мъчително, овладя пристъпа и продължи:

— Всичко се обърка по време на пътуването ни. Навигационната система, радиостанциите, всичко се развали и корабът ми се изгуби в Северния ледовит океан. Моряците ми смятаха, че сме прокълнати. И може би имаха право.

— Не разбирам. — Даниел повдигна вежди.

— През нощта плавахме на юг, като се ориентирахме по компаса. Но когато съмна, разбрахме, че сме се движили в обратната посока. Следваха ни акули и косатки, сякаш знаеха, че скоро ще потънем. Изхвърлиха ни върху леда, след като дълго се блъскаха в кораба. По три-четири. Моряците спуснаха спасителната лодка, но акулите ги нападнаха и ги избиха. Корабът потъна, а аз се спасих на леда с Юрий.

Даниел го огледа внимателно. Миришеше на разлагаща се плът. Едното му ходило липсваше и чуканчето беше увито с парцали. Дланите, носът и други части на лицето му бяха почернели от напредваща гангрена. От друга страна, детето явно не бе пострадало.

— Как така Юрий не е измръзнал?

— С ножа си изкопах яма и го защитих, доколкото можах — обясни Петров. — Останахме там три дни. Почти без слънце. Бях сигурен, че на четвъртия ще умрем, но дойде хеликоптер. Хората на Кан ни откриха.

— Защо ви е затворил тук?

— Много се бяхме отклонили от курса и той реши, че сме искали да го измамим.

Даниел погледна Юрий и попита учудено:

— И всичко това заради едно дете?! Защо? Кой е той?

— Никой. Няма роднини или поне аз не знам да има, обаче е необикновен — отвърна умиращият. — Роден е с нервно-дегенеративно разстройство. Родителите му не можели да се грижат за него и го дали на Научната дирекция. Там го използвали за експерименти и някак си спрели развитието на болестта. Само че имало странен резултат — страничен ефект. Казват, че усещал разни неща, виждал ги.

Мъжът говореше колебливо и Лейдлоу не беше сигурна, че информацията е много по-сигурна от гласа му. Определено звучеше шантаво.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Че има парапсихични способности ли?

Петров поклати глава.

— Не. Физични неща. Магнитни аномалии, електро-магнитни смущения. Твърдят, че виждал извън нормалния човешки спектър.

— Наистина ли може да го прави?

— Не знам — отвърна той и пак се закашля. — Кан смяташе, че може.

— Тогава защо е тук? Кан вече не смята ли така? — Миналото време й направи впечатление.

Мъжът поклати глава.

— Юрий отказа да направи онова, което искаха от него. Въпреки побоите и поощренията. Въпреки заплахите. Или си говори сам, или си пее. И не се откъсва от мене. Затова Кан ни прати тук и хората му казаха на Юрий, че след като умра, няма да има друг избор, освен да се вкопчи в новия си господар.

Лейдлоу погледна момченцето, което сърбаше супата си.

— Той изобщо разбира ли какво иска от него Кан?

— Струва ми се, че да. Просто не реагира.

Детето изведнъж вдигна глава и впери очи във вратата на асансьора. Не се случи нищо, не се чуваше нито звук, но след няколко секунди кабината спря на техния етаж и вратата се отвори.

Отвътре излязоха пазачи с тазери в ръце.

— Как се казваш? — попита Даниел.

— Петров — отвърна умиращият. — Александър Петров.

Отново го връхлетя пристъп на кашлица. В продължение на двайсет безкрайни секунди тялото му се разтърсваше от спазми и когато смъкна парцала от лицето си, той беше напоен с кръв.