Греъм Браун
Черното слънце (10)

9.

Декември 2012

Хоукър кацна на летище „Чек Лап Кок“ малко след полунощ. Пристигна с товарен полет от Найроби, облечен като член на екипажа, и надзирава разтоварването, после, вместо пак да се качи на самолета или да влезе в ярко осветения пътнически терминал, отиде с товара в грамадния склад в края на рампата.

Всичко беше предварително уредено, нощните надзиратели и един митничар надлежно си взеха подкупите и не го издадоха. Дадоха му нови дрехи, документи и подпечатан паспорт. След половин час вече бе на улицата с останалите от втората нощна смяна и се качваше на автобус, който щеше да го отведе в центъра на Хонконг.

В два през нощта градът пламтеше от светлини: едни небостъргачи бяха очертани с бяло и жълто, други бяха осветени отгоре от цветни прожектори, а вездесъщото сияние на оранжевите халогенни крушки се отразяваше в надвисналите облаци. Макар и не съвсем пусти, улиците бяха тихи, поне по хонконгските стандарти.

Хоукър обикаля двайсетина минути из квартала, за да се ориентира, като спря да си купи вестник на английски и да похапне пиле по кантонски с чаша зелен чай.

В много отношения Хонконг си оставаше същият, какъвто си го спомняше, същото неоново лице за пред света, същото подсъзнателно бръмчене на енергия, дори нощем. Даже миришеше по същия начин — миризмата на готвено и соленият въздух се смесваха с отработените газове на пълзящите в задръстванията коли.

На мнозина това се струваше невъзможно преди десет години, когато британците се готвеха да върнат територията на Китай и надвисваше комунистическата заплаха. Мнозина очакваха налагането на комунистическите данъци, закони и бюрокрация да приглуши жизнеността на Хонконг, да го превърне в по-скучно, по-сиво място. Парите определено напускаха острова години преди промяната.

Ала не се случи така. Сега Хонконг бе дори по-голям и по-бляскав. И си бе останал същият натъпкан с народ вързоп от енергия, както и преди. По скорост можеше да се мери с Ню Йорк и Лондон, иначе приличаше на по-младо и разкрепостено Токио. Вместо да се притъпи, духът му бе заразил континента чак до най-високите етажи на комунистическата партия и негови умалени версии се появиха в Джъдзян, Тиендзин и Чончин. Оказа се, че в крайна сметка не Китай е превзел Хонконг, а Хонконг — Китай.

При предишното идване на Хоукър в Китай негов противник беше държавата. Този монолитен източник на власт вече не съществуваше в стария си вид. По всяка вероятност Кан беше също такъв враг на страната си, какъвто и за Хоукър и НИИ. И това бе важно, защото, макар че впоследствие всякакви действия срещу Милиардера щяха да бъдат преследвани строго, особено ако имаше американска връзка, държавната машина междувременно си имаше по-сериозни проблеми. Ако Хоукър се окажеше прав, щеше да му се наложи да се справи единствено с охраната на Кан.

Отиде в хотел „Пенинсюла“, регистрира се под името в паспорта: господин Томас Франсис, и попита:

— Има ли съобщения за мен?

— Има едно — отговори рецепционистката и му подаде плик.

Той го разпечата. Лист с логото на хотела. Нямаше подпис, само четири думи: „Наслади се на гледката“. Хоукър го прибра в джоба си и се качи в стаята си на седемнайсетия етаж.

Там отвори лаптопа, който му беше дал Мор, и влезе в интернет. Криптира връзката и провери дали има поща. Нямаше. После влезе в откритата от директора на НИИ банкова сметка и за пръв път видя баланса: 1,4 милиона долара, спестявания от цял живот, които сега трябваше да спасят друг живот. Но пък Даниел нямаше да се изложи на опасност, ако Мор не я бе убедил отново да работи за него.

Впери очи в екрана. Всъщност щеше да дойде тук и без да му плащат. Но тези пари не бяха без значение. Бяха достатъчно, за да променят живота му, да му помогнат да избяга от света, в който живееше през последните дванайсет години. Не можеше да отрече, че тази идея има магнетично привличане.

Прехвърли половината в собствената си сметка. Останалите щяха да чакат, такава беше сделката. После излезе от сайта, затвори браузъра и изключи компютъра.

Хвърли поглед към писмото, което му бяха дали на рецепцията, изправи се и застана пред френския прозорец. Доближи лице до стъклото, издиша и то леко се замъгли. Появи се малка стрела, нарисувана с пръст и сочеща точно към павилиона за мотопеди под наем от отсрещната страна на улицата.

Хоукър вдигна ръка и избърса прозореца. Щеше да се срещне със свръзката си там на сутринта.