Греъм Браун
Черното слънце (69)

68.

Байрън Стекър преследваше Арнолд Мор с една от бронираните коли.

— Стреляй? — извика на военния полицай до себе си. — Стреляй по това копеле!

Мъжът се наведе през прозореца и откри огън по камиона.

Втора кола се опита да се изравни с кабината на тира, за да си осигури по-удобен ъгъл за стрелба, но Мор рязко завъртя волана и задният край на камиона блъсна бронираната машина в стената на тесния тунел.

В мрака полетя дъжд от искри. Докато камионът се отдалечаваше, шофьорът на колата изгуби управление, тя се преобърна и автомобилът на Стекър едва не се блъсна в нея.

В гонитбата се включи трета кола. Мор обаче успя да увеличи дистанцията и набираше все по-голяма скорост.

— Простреляй му гумите? — нареди Стекър. — Спри го, иначе всички сме мъртви.

Сякаш по даден знак, в този момент се задействаха алармите, инсталирани в целия комплекс.

— Една минута до електромагнитния импулс — съобщи компютърен женски глас. — Изключете всички електрически системи. Повтарям, изключете всички електрически системи.

Директорът на ЦРУ хвърли поглед към монтирания в кабината на колата дигитален брояч, който смущаващо бързо отчиташе оставащото време. Гласът отново отекна в тунела.

— Петдесет и пет… петдесет и четири… петдесет и три…

Пред тях Стекър видя пословичната светлина в края на тунела. Мор не биваше да стигне до нея.

— Затворете вратите? — извика той по радиостанцията. — Затворете проклетите врати!

 

 

Хоукър бързо потъваше и усещаше усилващото се налягане в ушите си. Дланите му се влачеха по скалните стени, пръстите му търсеха да се хванат за нещо, но гранитът беше гладък и тежестта на Кан и неговата механична броня продължаваше да го тегли надолу.

Изрита надолу в опит да се откопчи и Кан посегна към другия му крак. И двамата не успяха, но най-после се удариха в дъното. Сблъсъкът разтърси ръката на милиардера и Хоукър се отскубна от хватката му, оттласна се и отчаяно заплува нагоре.

Под него Кан се мъчеше да изплува или да се изкатери по стената, ала бе прекалено тежък и отново падна на дъното на кладенеца като своеобразно жертвоприношение за боговете. До него имаше свободно място и за Хоукър, ако не успееше да изплува.

На ръба на припадъка, пилотът удвои усилията си и бясно зарита с крака и заразмахва ръце.

Накрая изригна на повърхността, издиша, пое си въздух и заплува към островчето в средата на кладенеца като за световно.

Вече усещаше шибащите го вълни енергия, нещо като статично електричество, обливащо тялото му. Водата около него кипеше и вибрираше и отдолу се надигаше толкова дълбок звук, че разтърсваше вътрешностите му.

Стигна до стълбището и запълзя нагоре към скалата, за която му беше разказал отец Доминго.

Жертвоприношението на тялото.

Вторачи се в олтара. Усилващите се вибрации му причиняваха болка, звукът в главата му се превърна в писък. С всяка следваща вълна във въздуха се вдигаха водни струи, сякаш някакъв звяр се опитваше да разкъса веригите си.

В този момент зърна движение вляво. Обърна се към брега и видя, че по склона се пързаля Юрий.

Как беше възможно? Как се бе озовал тук?

Момчето стигна до мястото, където лежеше захвърлената раница.

— Не? — извика Хоукър.

Юрий я отвори и извади оловната кутия.

— Недей. Юрий!

Детето не му обръщаше внимание. Отвори кутията и се вторачи в камъка, сякаш виждаше райските порти.

Земята се разтърси от следващия прилив на енергия, ала Хоукър не откъсваше очи от русначето, което би трябвало да е на сигурно място в черквата.

Това не беше възможно!

Въпреки писъка в главата си и хаоса наоколо някак си чу вик и вдигна очи. Даниел се спускаше по склона към Юрий.

Вдигна се нова енергийна вълна и основите на каменната колона, върху която стоеше, се разлюляха. Той се строполи на земята. От повърхността на кладенеца се надигнаха нови водни струи и се замятаха нагоре като обезумели духове.

Хоукър запълзя към центъра на островчето. Видя противотежести и въжета. Видя лоста, за който му бе казал отец Доминго.

Мор настъпваше педала до дупка, но светлината навън помръкваше. Чудовищните врати на планината Юка се затваряха.

— Двайсет и девет… двайсет и осем… двайсет и седем…

Камионът навлезе в широката част на тунела и почти в същия момент от лявата му страна изскочи втората бронирана кола. Мор рязко зави към нея.

Разнесоха се изстрели и куршумите изсвириха в кабината. Един разби огледалото и Мор потрепери. Друг го улучи в ръката и тя се свлече от волана.

Камионът изведнъж промени посоката си, едната предна гума избухна и грамадната машина тежко се стовари настрани, продължи да се пързаля към изхода и спря на пет-шест метра от вратите.

— Двайсет и три… двайсет и две… двайсет и едно…

Мор погледна през разбития преден прозорец. По лицето му се стичаше кръв, не можеше да отвори едното си око. Ала все още имаше шанс.

Грабна сакото си, измъкна се от останките и запълзя към стесняващата се ивица светлина.

Чу вой на клаксони.

— Деветнайсет… осемнайсет…

Внезапно установи, че не може да се движи. Обърна се и се напрегна да погледне с подутото си око.

Стекър беше настъпил полите на сакото му и го гледаше отгоре като собственик, хванал каишката на непокорното си куче.

— Закъсня — каза той и дръпна сакото от ръката му.

Вратите се затвориха с оглушителен металически трясък.

Директорът на ЦРУ провери сакото, но установи, че джобовете му са празни.

Петнайсет… четиринайсет.

— Тук нищо — извика един от полицаите от кабината на преобърнатия камион.

— Къде е? — изрева Стекър.

Мор го гледаше, целият окървавен и треперещ.

— Не е у мен.

На лицето на Стекър се изписа пълно объркване, но след миг, изглежда, той разбра и се обърна назад към тунела.

— Ахига!

В една далечна на част на тунела в Юка, в горния край на вентилационна шахта, която служеше за авариен изход, Натаниал Ахига чу системата да отброява последните секунди и натисна капака.

— Три…

Виеше му се свят от мрака, страхуваше се да не падне. Отново натисна тежкия капак, но едва успя да го помръдне.

— Две…

Ахига изруга и най-после успя да отвори капака. Палещото слънце на Невада го заслепи. Той се изтърколи на планинския склон и вдигна камъка нагоре.

— Едно…

Хоукър се хвърли към лоста.

— Вярвам — прошепна и го натисна.

Противотежестите се освободиха. Тежките камъни се спуснаха в тунели от двете страни на шахтата и въжетата с невероятна скорост започнаха да се навиват на метални макари. Пилотът чу как нещо се издига нагоре към него. Каменните блокове се отместиха и четвъртият камък изскочи на повърхността.

Хоукър го видя само за миг, защото светът потъна в тишина, а после всичко изчезна в ослепително бял блясък.