Греъм Браун
Черното слънце (68)

67.

Хоукър можеше само да гадае какво се случва зад него, но когато стигна до ръба на кладенеца, се сблъска с нов проблем. Издълбаната в гранита кръгла дупка беше огромна, широка най-малко шейсет метра и дълбока поне трийсет. Отгоре приличаше на минна шахта, пълна с неподвижна вода.

— Аз да не тренирам скокове във вода? — измърмори той.

В средата видя островчето, за което му беше разказал отец Доминго. Приличаше на връх на кула, каменна колона с диаметър шест метра, чиято основа потъваше във водата като подпорен стълб на мост. В скалата бяха изсечени стъпала, но до тях не водеше нито мостче, нито поне въже.

Явно трябваше да преплува дотам и после да се качи на върха.

Забеляза тясна пътечка, която лъкатушеше надолу, но той нямаше време за толкова заобиколен път. Прехвърли се през ръба, запързаля се по склона и стигна до тесен перваз. Когато спря, над него се разнесе мощен рев.

Пилотът вдигна поглед и видя увисналия над кладенеца хеликоптер на Кан. Очакваше от отворената врата в него да се цели снайперист, ала вместо това там стоеше мъж със странна броня.

За негово огромно удивление, мъжът скочи от десет метра височина, стовари се върху гърдите му и двамата се затъркаляха надолу.

Въпреки усилията на Иван с руския Ми-24Д беше свършено. Той се удари в земята и се подхлъзна, после спря.

Сблъсъкът запрати Даниел напред, но предпазният й колан издържа и тя остана невредима. Младата жена го откопча, помогна на Саравич да се измъкне от останките и го изтегли настрани от започващия да гори вертолет.

— Добре ли си?

Иван поклати глава.

— Краката ми. — Един бърз поглед й беше достатъчен, за да разбере, че и двата му глезена са счупени. Даниел се обърна към долината, където бяха видели хората на Кан.

— Дай ми пистолета си!

Руснакът й подаде своя „Макаров“.

Тя го грабна и запълзя към ръба на хребета. Последният от китайците се отдалечаваше. Край на битката. Слава Богу!

А сега да намери Хоукър.

Върна се при Саравич и каза:

— Тук би трябвало да си в безопасност. В каква посока е линията?

— На запад.

Даниел погледна натам. На около километър от тях последният „Скайкрейн“ бавно кръжеше над нещо. От Хоукър нямаше и следа. Ала по средата на разстоянието до хеликоптера видя нещо друго: по хълма тичаше дребничка фигура.

Дете.

Юрий.

Болезненото търкаляне свърши при една скала на петнайсетина метра над водата. Хоукър скочи на крака и замахна към главата на своя нападател, но мъжът го блокира с бронираната си китка, удари го с юмрук в гърдите и го запрати на три-четири метра.

Пилотът тежко се стовари по гръб и се закашля. През живота си беше участвал в много боеве, голяма част загубени, но никога не му бяха нанасяли такъв удар.

Опита се да изпълзи настрани, ала една ръка го сграбчи за гърба на ризата и рязко го вдигна. Преди да успее да реагира, получи удар по слепоочието и отново се запремята надолу.

Когато пак спря, погледна противника си. Мъжът беше среден на ръст и хилав наглед, но покриващите тялото му хидравлични задвижващи механизми, подплънки и броня му придаваха вид на грамаден звяр.

— Ти си по-слаб — каза онзи.

Думите прозвучаха като току-що установен факт. Не самохвалство или заплаха, а обикновено наблюдение. Хоукър не можеше да възрази.

— Трябва да ми дадеш каквото искам — заяви облеченият в механизирани доспехи мъж. — И ще направя смъртта ти по-лека.

— Защо хората като тебе… — задъхано отговори пилотът — винаги си мислят… че това е… страхотна сделка?

Кан пристъпи към него. Хоукър се извъртя настрани и го изрита с всичка сила в коляното. Резултатът трябваше да е строшена става и разкъсани сухожилия, но бронята и скобите предотвратиха нанасянето на каквито и да е поражения.

В отговор китаецът заби коляно в ребрата му и отново го отхвърли назад. Хоукър се свлече от скалата и се затъркаля към най-долния перваз.

Кан го последва, разкрачи се и зловещо се изправи над него.

Замаян от последния удар и едва запазил съзнание, пилотът вдигна един камък.

Кан се пресегна, стисна ръката му като в менгеме и рязко го дръпна нагоре. Още докато Хоукър замахваше, другата ръка на китаеца се стовари върху рамото му.

Хоукър се свлече на колене.

— Дай ми камъка — заповяда Кан.

Прекалено зашеметен, за да отговори, прекалено изтощен физически, за да възрази, пилотът погледна през ръба на скалата и видя отражението си във водата. Беше целият натъртен и окървавен, победен. Видя надвесения над него Кан, грамадната победоносна машина. И си спомни думите на отец Доминго: „Огледалото ни показва такива, каквито сме“.

Изхлузи едната презрамка на раницата от рамото си.

— По-бързо — нареди китаецът.

Хоукър свали и втората презрамка, измъкна ръката си, после замахна и хвърли раницата. Тя прелетя над главата на противника му и падна в края на скалния перваз. Кан се обърна да я проследи с поглед.

И в този момент пилотът се хвърли върху него, вкопчи се в дихателните отвори на костюма му и го дръпна назад с всичките останали в тялото му сили.

Двамата политнаха заднишком и със силен плясък потънаха под спокойната повърхност на Огледалото.

Въпреки надеждите на Хоукър Кан не беше изгубил силите си. Костюмът му сигурно беше херметично изолиран.

Пилотът се оттласна от него, но едната механично подсилена ръка на китаеца го сграбчи за глезена. Хоукър заплува към повърхността с двете си ръце и свободния си крак. Кан може би правеше същото, ала петдесетината килограма броня, хидравлика и акумулатори затеглиха и двамата към дълбините на кладенеца.