Греъм Браун
Черното слънце (6)

5.

Три дни след пристигането на Хоукър в африканското селце кипеше живот, като в градина след дългоочакван дъжд. Вече имаха зърно и трябваше да разорат и засеят нивите. Децата играеха сред лекарите, които поставяха ваксини, лекуваха инфекции й вадеха куршуми и шрапнели от изненадващ брой мъже и жени.

За Хоукър жизнеността на селото едновременно беше щастие и проклятие. Ако някой друг главорез хвърлеше око на това място, за хората, които сега се смееха и танцуваха, новото робство щеше да е по-мъчително, отколкото ако изобщо не ги бяха освободили.

Угнетен от тези мисли, той отиде в черквата и седна на една проста дъсчена пейка на втория ред. Не се молеше, не четеше Евангелието, не медитираше. Просто седеше, потънал в мрак и тишина.

Някогашният пилот Хоукър беше работил в ЦРУ, но след отказа си да изпълни изрична заповед прекара следващите десетина години в бягство, живееше като бедняк. Сега бе наемник — превозваше оръжие, биеше се, летеше.

И докато дните често преминаваха в сражения, нощите бяха неговите най-мрачни улички — сънищата му лъкатушеха и се навиваха като спирали, изпълнени с грешки, предателства, приятели, доверили му живота си и после загинали в страшни мъки.

Нито наяве, нито насън не можеше да избяга от смъртта.

По пода плъзна светла ивица — някой отваряше вратата. Ивицата се разшири и бързо се сви, после по грубите дъски се разнесоха стъпки. Проблесна клечка кибрит и пламъчето й запали свещ.

— Измъчва ли те нещо? — попита го свещеникът.

— Нима с всички ни не е така? — неуспешно се опита да се пошегува Хоукър.

Отчето седна срещу него.

— Разбира се. Такова е битието ни. Но навярно ще мога да ти помогна.

Американецът се замисли. Струваше му се, че нищо не е в състояние да му помогне.

— Какво ви се е случило? — попита той и докосна челото си там, където беше белегът на лицето на свещеника.

— В ранните дни на Джумбуто един от неговите хора ме нападна с мачете.

Хоукър стисна зъби. Представяше си го.

— Е, сигурно вече го няма.

— О, не — възрази свещеникът. — Даже е много добре, слава Богу.

Американецът смутено присви очи.

— Човекът, който ме нападна, беше Девера — поясни отчето. — Беше млад и искаше да живее така, както виждаше, че живеят вождовете. Обаче не му беше в характера или, ако е било, Господ го промени. Един ден, месеци по-късно, Девера дойде и ми поиска прошка. Очите му бяха подути от плач, по лицето му имаше следи от удари, ръцете му бяха покрити с кръв — целите ги беше изпорязал в някакво самоналожено изкупление.

Свещеникът тъжно поклати глава.

— Дори след като му простих, мина много време, докато си прости сам. Но денонощно помагаше на селото и тукашните хора и постепенно отново го приехме като свой. Той стана част от нещо много по-голямо. Стана част от нас, част от живота, вместо от смъртта. И накрая мракът го напусна.

Хоукър го гледаше, без да казва нищо.

— Ако не ме беше нападнал, щеше да убие други, навярно много — продължи отчето. — Може би нямаше да намери своя път към тесния вход.

— Можело е да загинете — отбеляза американецът.

— Неведоми са пътищата Божии — отвърна свещеникът. — Промяната често настъпва след много мъка.

За втори път, откакто се бяха запознали, Хоукър нямаше какво да каже. Заби поглед в пода, после се извърна.

— Не исках да те смущавам, но навън те чака един човек — каза свещеникът.

— Мен ли?

— Бял човек. Казва, че стигнал със самолет до Дуананга и оттам дошъл с кола.

— Кога пристигна?

— Преди час. Настояваше да те види веднага, но аз го накарах да почака. Това е храм, тук никой не бива да бъде смущаван.

Преди час. Наистина ли бе останал в черквата толкова дълго?

— Каза ли ви името си?

— Не — отвърна свещеникът. — Каза, че нямало да разговаряш с него, ако знаеш кой е.

Странно признание от страна на човек, дошъл да се срещнат.

Хоукър се изправи.

— Благодаря ви, отче.

Отиде при вратата и я отвори, заменяйки сумрачния покой на черквата с яркия свят навън. Присви очи. Видя сивокос бял мъж със спортен панталон и официална риза с навити ръкави. Стоеше с гръб към него и разговаряше с Девера до помпата.

Хоукър тръгна към тях и Девера погледна към него. Белият мъж се обърна и каза високо:

— „Чувствам, палци ме сърбят, значи злото е на път“^[1].

Беше Арнолд Мор, директорът на НИИ.