Греъм Браун
Черното слънце (59)

58.

На празника отец Доминго вдигна голям шум около Хоукър и Даниел. Местните жени не можеха да повярват, че тя е на повече от трийсет и още не е омъжена, и настояха да танцува с неколцина от тамошните мъже, после разбраха, че е дошла с Хоукър, и си поставиха за цел да ги карат да танцуват заедно и да пият колкото се може повече.

Към полунощ веселбата започна да утихва и двамата се озоваха сами на уличката пред къщата, в която ги бяха настанили.

Облегнаха се на стената един срещу друг.

Хоукър съзнаваше, че макар да е пленен от очарованието на Даниел, душата му е в смут. Събитията от последните дни не му даваха мира, а и появата на Арнолд Мор в Африка, кой знае защо, не излизаше от ума му.

— Давам едно песо, за да науча за какво мислиш — предизвика го Даниел.

— Просто за нещо, което Мор ми каза в Африка — отвърна той.

— Какво?

Хоукър се поколеба за миг, после каза:

— „Чувствам, палци ме сърбят“.

— „… значи злото е на път“ — довърши тя. — Бредбъри^[1]?

— Всъщност е от „Макбет“.

— Шекспир? — Даниел се усмихна. — Изненадваш ме.

— И аз поназнайвам едно-друго.

— Така изглежда. Като Макбет ли се чувстваш?

— Вещиците му казват тези думи, след като става предател и убива краля — отвърна Хоукър.

— Ти, не си нито предател, нито убиец, и Арнолд Мор със сигурност няма такова мнение за теб.

Навярно имаше право. Мор наистина го беше наел да спаси най-скъпия за него човек на този свят, — нея.

— Някои хора няма да се съгласят с тебе, обаче имам предвид друго — поясни Хоукър. — Макбет е верен воин, смазал враговете на краля, докато вещиците не разпалват амбициите и самолюбието му, като му съобщават, че скоро ще стане крал. Въпросът е дали изобщо е щял да направи нещо, ако те са си държали устите затворени.

Лейдлоу се досети накъде клони.

— Мислиш си за камъните и нас, и за пергамента на отец Доминго. Боиш се да не се подведем, така ли?

— Не вярвам в предопределението — заяви той. — Но хората могат да бъдат манипулирани да правят неща, които иначе не биха направили никога.

Даниел си пое дъх и се вгледа в очите му.

— Предопределението и съдбата не са непременно нещо лошо. Къде щях да съм аз, ако ти не се беше появил в моя живот?

Хоукър срещна погледа й. Огромна част от неговия свят тънеше в мрак, но тя някак си внасяше в него светлина. Мъждукащите отблясъци на огъня къпеха лицето й, хвърляха по него сенки и загадъчност. Над очите й падаше тъмен кичур.

Той се пресегна и го прехвърли зад ухото й. Но не отдръпна ръката си, а и тя не се отдръпна. Хоукър прокара пръсти по лицето й, нежно я погали по бузата. Даниел се притисна към дланта му, после се извъртя към него, когато той се наведе да я целуне.

Отговори на целувката му и Хоукър усети вкуса на вино по езика й, лъхна го топлината на дъха й.

Целунаха се страстно, после се отдръпнаха един от друг и за миг се погледнаха в очите. Той прокара пръсти през косата й, постави длан на тила й и я притегли към себе си. Даниел затвори очи и се подчини.

Седнаха на близката каменна пейка. Тя пак го целуна и притисна лицето си към неговото, меката й буза погали неговата, мирисът на косата й и уханието на нощта ги обгърнаха и опияниха.

Докато я прегръщаше, той се чувстваше като омагьосан. Не че цял живот я бе чакал — беше имал много жени на най-различни места. Те го утешаваха в тежки нощи, помагаха му да забрави ада, в какъвто понякога се превръщаха дните му. Но сега бе различно — чувстваше се като удавник, който си поема глътка въздух. Получаваше шанс да преоткрие онова, което осмисля живота.

Притисна я към себе си, пръстите му проследиха плавната извивка на тила й, плъзнаха се надолу към гърба й, към най-горното копче на роклята й, разкопчаха го.

Тя прокара пръст по гърдите му, наведе се към него и го целуна. Дланта му я галеше отстрани по шията, по рамото и надолу по меката кожа на гърба. И изведнъж спря.

— Какво има? — Даниел го погледна с притворени очи.

Хоукър отново прокара длан по гърба й, точно над закопчалките на сутиена й. Само че сега движенията му бяха различни, клинични, търсещи.

Стана й смешно.

— Някакъв проблем ли имаш там отзад?

— Наскоро да са те оперирали? — попита той.

— Не — малко раздразнено отвърна Даниел. — Защо?

— Защото имаш белег между лопатката и гръбначния стълб. И под кожата ти напипвам нещо твърдо.

След минута бяха в къщата. Даниел смъкна памучната рокля от раменете си и се наведе под светлината на лампите. Изведнъж си спомни болката в гърба, след като се беше свестила в Хонконг. И ярко осветеното помещение, което бе взела за стая за разпити.

Дали не беше операционна? Може би й бяха имплантирали нещо?

— Какво е това? — попита тя.

— Предполагам, че е някакво проследяващо устройство — каза Хоукър. — Сигурно няма голям обхват, обаче може да се засече с дистанционен детектор, нещо като тия, които инсталират на автомобилите.

Сега Даниел вече разбираше. Естествено, че ще й върнат обувките, естествено, че ще я оставят да избяга. Защото знаеха какво търси и бяха наясно, че ще го намери по-бързо от тях. Кан беше искал тя да е на свобода. И навярно Юрий да е с нея — заради необикновените му способности.

— Значи така са ни открили в морето!

— Възможно е.

— А и на теб ти се стори, че чуваш самолет.

— Може да е било нещо друго.

— Знаеш, че не е.

Тя се изправи, като притискаше роклята към гърдите си.

Завъртя се и се опита да види белега в огледалото, но той беше на място, което нито можеше да достигне с ръка, нито да различи ясно.

— Дълбоко ли е? — попита тя, макар да знаеше, че не е — щеше да изпитва много по-силни болки, ако бяха засегнали мускулите й.

Пръстите му опипваха гърба й.

— Точно под кожата е. Какво да направя?

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Да вземеш нож и да изрежеш това проклето нещо от мен.

— Да не си луда? Това тук прилича ли ти на стерилна стая?

— Стерилността не е проблем. — Лейдлоу носеше силни антибиотици за Макартър.

— Добре. Само че аз не съм хирург, а и три часа се наливах с алкохол — каза Хоукър.

Тя впери очи в него.

— Не те карам да ми оперираш жлъчката, нали? Това е нещо като трънче, като треска. Просто трябва да разрежеш кожата и да го извадиш.

Хоукър не изглеждаше особено зарадван, но явно разбираше, че няма избор.

— Добре, лягай.

Даниел съблече роклята и постла на леглото хавлиена кърпа. Друга уви около кръста си. Хоукър се наведе над нея с шишенце спирт и нейната аптечка за първа помощ.

Извади цитромакса, който даваха на Макартър, и Даниел изпи две таблетки.

— Ще боли — предупреди я Хоукър.

Лейдлоу едва не се засмя.

— Не чак толкова, колкото ще те заболи теб, ако не побързаш.

Той взе един скалпел от аптечката, избърса го със спирт и го вдигна над гърба й.

Даниел здраво прегърна възглавницата и затвори очи. Опита се да се съсредоточи върху нещо друго, за да не мисли за болката. Усети дланите му върху голата си кожа, топли, силни и тежки. Кракът му здраво притисна бедрото й. Усещането на тялото му върху нейното я разсейваше, караше я да мисли за друго.

Внезапен допир на нещо студено я накара да се напрегне — ледено кубче, за, да вцепени кожата и. Тя рязко си пое дъх и го задържа. По лопатката й се стекоха няколко капки вода. Едната се плъзна към хълбока й и оттам по корема й.

Настръхна. Прииска й се да му каже да почака. Да се обърне, да го притегли към себе си и да се люби с него, преди да се случи всичко това. Ала времето да се наслаждават на живота беше изтекло.

— Готова съм — каза тя.

Усети дланта му тежко да натиска рамото й и да го задържа неподвижно, после острието на скалпела направи плитък разрез в кожата й. Даниел се напрегна, за да не извика от болка.