Греъм Браун
Черното слънце (56)

55.

Хоукър седеше на стъпалата пред къщата и гледаше процесията на улицата. Децата от селото разиграваха пътя на Богородица и Йосиф до Витлеем. Едно момченце носеше дълга синя роба, облечено в бяло и жълто момиченце яздеше магаренце след него. Останалите ги следваха. Юрий също беше в процесията.

Момчето, което играеше Йосиф, гледаше сериозно и водеше магарето от врата на врата, учтиво чукаше и питаше дали има habitaciones en la posada — „място в хана“.

И децата от групата затаяваха дъх в очакване, ала навсякъде им отговаряха отрицателно. Накрая, в една къща близо до черквата, на прага се появи жена, която погледна невръстните Мария и Йосиф, усмихна им се и каза:

— Si.

И децата обезумяха.

След няколко минути празникът вече беше в разгара си, свиреше музика, децата чупеха пинятата^[1], за всички имаше ядене и пиене. В дните преди Коледа такива сцени можеха да се видят из цяло Мексико.

В маянски села като онова, в което за кратко бе живял Макартър, празнуваха нещо друго — зимното слънцестоене и наближаващия край на маянския календар.

Сцени на радост и щастие, навсякъде. Хоукър се питаше какво ли ще си помислят, ако научат онова, което знае той.

Юрий го видя и му се усмихна. Хоукър му махна с ръка и момчето продължи да тича и да играе с другите като съвсем нормално дете.

Такова градче може би щеше да е рай за русначето. Имаше електричество, но уредите бяха малко. Няколко електрически крушки по улицата, тук-там по някое радио, телевизор и телефон, ала нищо подобно на големите градове.

Когато всичко това приключеше, навярно можеха просто да оставят Юрий тук, да позволят на семейството, което в момента се грижеше за него, да го осинови и така да му дадат възможност за пръв път да живее нормално. До известна степен самият Хоукър нямаше нищо против да остане в селото.

Прогони тази мисъл от ума си, надигна се и пресече улицата. Влезе в черквата с намерението да види как е Макартър и с изненада завари Даниел да пали свещ пред олтара.

Носеше памучна рокля на червени и черни щамповани цветя, която сякаш беше ушита специално за нея. Дългата й кестенява коса се спускаше върху раменете. Едва я позна.

— Даниел?

Тя се обърна.

— Каква си само!

Тя се изчерви, после хвърли поглед към вратата — навън бяха започнали да палят фойерверки.

— Харесва ли ти?

Хоукър не можеше да спре да се усмихва.

— Никога не съм те виждал такава.

— Взех я назаем от жената, която се грижи за Юрий — каза тя.

— Току-що го видях — каза пилотът. — Забавлява се.

Усмивката й се стопи.

— Поне веднъж.

— Какво има?

— Мор смята, че Юрий ще умре утре, когато камъните освободят енергията си.

— Какво? — смая се Хоукър. — Защо?

— Защото имплантът в мозъчната му кора не е медицинско устройство, а късче от руския камък.

И му разказа за разговора си с Мор. Хоукър се намръщи — сякаш нещо просто не им позволяваше да спечелят.

Лейдлоу отново се обърна към олтара, прошепна молитва и сложи свещичката, която държеше, при другите.

— Може пък и да не умре — каза Хоукър.

Тя го погледна през рамо.

— Избата долу — поясни пилотът. — От която нашият луд учен не ще да излезе, докато не открие тайната формула. Тя е на шест метра под земята. Може да го защити, както храмовете в Амазония и под водата изолираха камъните. По същия начин, както тунелът в Юка не позволява на бразилския камък да се свърже с нашия.

Даниел стоеше и го гледаше.

— Нали всъщност е скривалище — прибави той. — Защо да не я използваме точно като скривалище?

Очите й сияеха и го обзе усещането, че тя търси нещо в него. Че се пресяга към него.

— Не знам как можеш да твърдиш, че не ти е останала надежда — промълви Даниел. — Защото ти ми даваш надежда винаги, когато си до мен.

Тези думи го свариха неподготвен. Погледът й и гласът й го докоснаха по-дълбоко, отколкото обикновено позволяваше. За миг си помисли за начина, по който се развиваше животът му, за изгубените приятели, изгубените битки, някои от които бяха резултат от собствените му безразсъдно арогантни решения. Помисли си за срещата с Мор в африканското село на Девера, когато беше седял в черквата, неспособен да спи, да говори и да мисли.

— Последния път, когато влязох в черква, буквално целият бях в кръв — каза той. — Знаеш ли, чувствам се като Пилат. Понякога просто не можеш да я измиеш от ръцете си.

— Това може би е единствената ни обща черта. И аз се чувствам виновна за всичко. За Макартър, за Юрий, за Маркъс… За теб.

— За мене ли?

Тя впери очи в него.

— Не знам какво те преследва толкова мъчително. Но това е минало. Днес осъзнах, че не можем да го променим. Колкото и да се опитваме. С каквото и да разполагаме. Включително тези камъни.

Имаше нещо в гласа й, частично решение на собствените й проблеми, предположи Хоукър.

— Можем само да се борим за по-добро бъдеще — Прибави Даниел.

— С камъните.

— С всичко, с което разполагаме — отвърна тя. — За всички, които обичаме.

Продължаваше да го гледа втренчено и Хоукър отново изпита усещането, че търси нещо в него. Сякаш смяташе, че той крие нещо, и искаше да го извади наяве.

— Какво решение ще вземеш, ако зависи от теб? — попита накрая Даниел.

Пилотът я гледаше, в тишината на черквата. Отдавна беше изгубил вяра в повечето неща — правителства, църква, в самия себе си. И преди не понасяше леко мисълта, че решението лежи на неговите плещи, ала след пристигането им в Сан Игнасио това чувство се бе изострило.

— Ти си единственият от нас, който не е засегнат — напомни му Даниел.

— Хайде да видим какво ще открие Макартър — отвърна той.

— Току-що говорих с него. Не върви добре. Самият той не изглежда добре, тъй че не знам какво ще получим от него.

Тази новина не беше обнадеждаваща. Без превода на археолога можеха да разчитат само на догадките си.

— Е, какво ще е решението ти? — повтори тя.

— Повечето хора, които съм срещал, са жестоки — отговори Хоукър. — Всичко е само егоизъм и алчност. Искаш от мен да вярвам в човечеството? — Погледна разпятието, образа на изтерзания, окървавен Христос. — Ето какво ще направим.

Той се вгледа в очите й.

— Да се надяваме, че Макартър ще измисли нещо, защото ако използването на тези камъни вреди на теб, на него или на Юрий… — Хоукър поклати глава. — Тогава ще счупя камъка на безброй парченца. Та ако ще и целият свят да изгори.

Очите й се бяха впили в неговите. Тя не мигаше, не помръдваше, не говореше. Просто безмълвно го гледаше. И Хоукър не знаеше дали това е добър, или лош признак.

Почувства се не на място, също като в простия дъсчен храм в Африка. И каза:

— Трябва да тръгвам.

— Ще дойда с теб — каза Даниел.

Обърна се към олтара, прекръсти се, после тръгна с него към вратата. Излязоха заедно в прохладната нощ.

В мига, в който се озоваха навън, на Хоукър му се стори, че чува приближаването на самолет. Но когато наклони глава, не долови нищо. После музикантите на улицата засвириха и Даниел го поведе към мястото, където жителите на градчето танцуваха.

В командния център на петстотин километра оттам хората на Кан обработваха постъпващата информация. Пешите патрули със свързани в мрежа камери бяха заснели близо двеста хиляди лица, без да се натъкнат на групата от НИИ, докато безпилотните самолети облитаха линията, която водеше към планините, и сканираха джунглата с инфрачервени камери, магнитометри и специални детектори, регистриращи и най-слабото радиоактивно излъчване.

Бяха открили няколко групи туристи, един разбит военен учебен самолет, чиито останки ръждясваха сред дърветата, и три вероятни обекта с неизвестни руини. Ала от американците нямаше и следа, поне до този момент.

Един от операторите на безпилотните самолети — седеше пред два големи компютърни екрана, показващи нещо, което много приличаше на кабина на модерен военен самолет, — засече сигнал. Информацията на дисплеите постъпваше от сензорите и уредите в безпилотния самолет. Намиращият се в Кампече „пилот“ го управляваше дистанционно от петстотин километра и го беше отвел до самия край на линията, когато получи сигнала.

Силата на сигнала бързо отслабна и операторът реши да рискува с още едно облитане, преди да насочи струващата един милион долара машина обратно към командния център. Този път сигналът беше по-ясен.

Операторът включи интеркома, който го свързваше с кабинета на Кан.

— Имаме сигнал от номер пет. Повтарям, имаме сигнал. В момента локализирам мястото. — Въведе координатите в компютъра и натисна ентър.

Компютърът анализира сигнала и го потвърди. — Сан Игнасио — каза операторът. — Крият се в Сан Игнасио.