Греъм Браун
Черното слънце (55)

54.

Въпреки леко забавената електронно криптирана сателитна връзка от гласа на Мор Даниел разбираше, че положението се е влошило. И то не само заради геополитическите новини и вашингтонските интриги.

— Имам информация за Юрий — каза той. — Отчасти от мой източник, отчасти — да не повярваш — от Стекър, благодарение на високопоставен източник в руската Научна дирекция. Според мен е вярна.

— Какво има? — опасявайки се от най-лошото, попита Даниел.

— Ще ти кача данните, за да ги разгледаш на дисплея на телефона, но ето най-същественото. Юрий е роден точно извън най-тежко облъчената зона около Чернобил. Родителите му, които и да са били, не можели да се грижат за него, тъй като се родил с нервно-дегенеративно разстройство. Конкретната диагноза не е ясна, но е известно, че болестта безпощадно поразява нервните влакна. Отначало пациентът получава тикове и треперене, но това скоро се превръща в тремор и даже в припадъци. В третата фаза човек изгубва напълно двигателния си контрол, а в четвъртата неволевите мускули като сърцето престават да функционират и настъпва смърт.

Въпреки че бе ужасена, Даниел се сети да попита:

— Колко бързо прогресира болестта?

— При нормални условия третата фаза започва до пет години, а леталният изход настъпва максимум до десет.

Тя се замисли.

— Сигурен ли си? Защото изобщо не забелязвам много симптоми и освен ако не бъркаш нещо, Юрий вече би трябвало да е умрял.

— Нищо не бъркам — възрази Мор. — Юрий е още жив, защото руснаците са го подложили на необичайно лечение. В редки случаи агресивното директно електростимулиране на нервните влакна, гръбначния стълб или мозъчната кора забавя развитието на болестта.

— В мозъчната му кора е имплантирано нещо — каза Даниел и му обясни за откритието, което бяха направили в спешното отделение.

— Да, експериментирали са с него. И освен че е допринесъл за забавянето на развитието на заболяването или дори за частична ремисия, тъкмо този имплант явно е причина за способностите, които наблюдаваш. Затова Юрий вижда или усеща електромагнитни смущения.

Когато за пръв път бе чула, че с момчето са експериментирали, тя бе изпитала единствено отвращение, но сега гледната й точка се промени.

— Опитът очевидно е бил успешен. Поне физически.

— Не всичко е розово.

— Защо?

— След като анализирахме данните и доста странния произход на устройството, стигнахме до предположението, че това, което са имплантирали в мозъка на Юрий, не е медицински уред, а късче от руския камък, който е на разположение на Научната дирекция от петдесетте години на миналия век.

— Какво?! — Даниел не вярваше на ушите си.

— Изглежда, че руснаците отдавна са открили техния камък или поне останките от него.

— Какво искаш да кажеш?

— Вчера Стекър ме свари неподготвен. Неговите хора са свързали тези камъни с постоянното отслабване на земното магнитно поле. Майсторски ме преметнаха — добави презрително. — Очевидно са прави, поне в известен смисъл. Определено има връзка между камъните и отслабващото магнитно поле.

— Майтапиш ли се?

— Не — отвърна Мор. — Всеки път щом извадим поредния камък от земята, силата на полето намалява и настъпва промяна в положението на северния магнитен полюс.

Лейдлоу изведнъж се озова отново в карцера на Кан и чу Петров да разказва как корабът му изгубил ориентация и плавал на север вместо на юг, тъй като той се ориентирал само по компас. Не беше виновен Петров — полюсът се беше изместил. Даниел си спомни за излязлата им от строя навигационна система и преследващите ги акули. Сега знаеше причината: Юрий и имплантираното в мозъка му парченце камък. Слабият импулс на 21 ноември в Берингово море трябваше да е дошъл от него. Акулите ги бяха следвали, също както рибите чук в Мексиканския залив се бяха скупчили около нея, когато носеше камъка.

— Подобно отслабване е имало през хиляда деветстотин и осма — продължи Мор. — Трябваше ми известно време, за да разбера причината.

— Да не би руснаците да са намерили камъка още тогава? — учуди се тя.

— Не точно. Според нас той се е взривил или самоунищожил в Централна Русия през юни хиляда деветстотин и осма.

Юни 1908-а. Датата й звучеше познато.

— Тунгуският метеорит? — ахна Даниел.

— Знаеш ли за него?

— Естествено. През лятото на хиляда деветстотин и осма мощен взрив разтърсил руската тундра. Огнени кълба били видени в небето на цели петстотин километра разстояние, дърветата били повалени като домино в радиус от трийсет километра. Повечето хора смятат, че става дума за метеорит, избухнал във въздуха, или може би дори за малък астероид. Експедиции са търсили останките му, но доколкото знам, не са намерили нищо. Според последните изчисления, които съм виждала, експлозията била с еквивалент на трийсетмегатонна бомба.

— Да речем петдесет — поправи я Мор. — Поне според руснаците. Две хиляди пъти помощна от Хирошима.

— И ти твърдиш, че е бил един от камъните, така ли?

— Това е единственото логично заключение. Отслабването на магнитното поле точно съвпада с този случай. Самият взрив не може да се обясни даже с теорията за метеорита. Няма кратер, няма радиация. И после, онова, което са открили руснаците.

— Останките от камъка? — предположи Лейдлоу.

— Изглежда. През хиляда деветстотин петдесет и седма, по време на неочакваното затишие в Студената война, те пратили експедиция, която запазили в пълна тайна. И с помощта на най-модерната за онова време техника открили място, което приели за епицентъра на събитието. Силното магнитно излъчване ги навело на заключението, че са се натъкнали на никелово-желязното ядро на метеорит, паднал на дъното на езерото Чеко. След едногодишно търсене под водата не намерили нищо, но после магнитното поле изведнъж се променило и всички системи на най-голямата им драга излезли от строя. Докато се опитвали да ги поправят, магнитометърът ги отвел при едно-единствено парче, извадено на борда точно преди системите да изпушат.

— И руснаците го имат оттогава.

— Едно от най-ценните притежания на Научната дирекция.

— И са го използвали при експериментите с Юрий — каза Даниел. — Сега разбирам защо си искат детето.

— Искат си парчето от камъка и не желаят светът да узнае за какво са го използвали — потвърди Мор.

— А след експеримента? — попита тя.

— Трябва да го извадят. Операция, при която Юрий най-вероятно ще умре.

Лейдлоу потрепери. Не вярваше на ушите си.

— Как се е озовал при Кан?

— Някои служители в Дирекцията явно решили, че изваждането на късчето от Юрий е нехуманно решение. И го отвлекли с помощта на свои познати. Продали го на Кан, след като им обещал, че ще се отнася добре с него. Според нас всички те вече са мъртви.

— А защо му е Юрий?

— Защото Кан, който от години не се е появявал публично, страда от същото заболяване като детето. Ако се съди по момента на изчезването му, трябва да се е разболял преди пет години. Ако слуховете са верни, след около година ще е мъртъв.

Сега вече имаше логика, поне отчасти.

— Юрий беше при него — отбеляза Даниел. — Кан е можел да го оперира още тогава.

— Явно не иска само парчето — поясни директорът на НИИ. — Смятал е, че Юрий може да го отведе при останалите камъни. И че с тях може да постигне нещо повече от ремисия — да се излекува напълно.

— Значи няма четвърти камък. — Тя се зачуди какви ще са последиците от това за пророчеството.

Ако камъните бяха предназначени да им помогнат, дали щяха да имат достатъчно енергия, за да изпълнят задачата си? А ако бяха предназначени да причинят опустошения, дали сега Русия щеше да бъде пощадена, а Северна и Централна Америка щяха да понесат главния удар?

— Останало е само късче от него — каза Мор.

След като помисли няколко секунди, Лейдлоу зададе очевидния въпрос.

— Какво ще стане, когато тези камъни изпълнят мисията си? — Беше вярвала, че вървят по правилния път, но сега… Изведнъж усети, че увереността я напуска.

— Не знам — призна някогашният й партньор. — Струва ми се, че вие с Макартър би трябвало да сте по-наясно по този въпрос от мен.

— Какво ще стане с Юрий? — директно попита тя.

Мор се поколеба, после някак виновно отвърна:

— Според нас следващият импулс ще е много помощен от предишния. Може би сто пъти по-мощен. Може би хиляда. И ако въздействието му върху Юрий е пропорционално…

— Той ще умре — довърши изречението младата жена.

Мор не отговори. Нямаше нужда.

Струваше й се невъзможно. Невъобразимо несправедливо. Да преживее всичко това, само за да умре накрая. Не можеше да приеме, че детето ще свърши така. Трябваше да има начин да го спасят. Трябваше.

Чуваше, че Мор говори, ала умът й се беше вцепенил.

— Тук е заложено много повече от живота на Юрий — продължаваше той. — Трябва да се дистанцираш, да не влагаш емоции.

Някога тя се гордееше с това си качество.

— Само не ми казвай да гледам нещата в цялостна перспектива — тросна се Лейдлоу. — Да речем, че легендата е вярна, че е история, а не метафора. Ще загинат милиарди, ако допуснем грешка. Стотици милиони от тях ще са деца като Юрий.

Пое дълбоко дъх, опита се да се овладее, както можеше едно време, и попита:

— Какво искаш да направя?

— Наредено ми е да ти дам следната заповед: настройте часовниците си да отброяват оставащото време независимо един от друг. Ако не получите друго нареждане от нас преди часа нула, трябва да унищожите камъка и да заровите останките в най-дълбоката дупка, която намерите.

— Добре ясно ми е, че си получил такива инструкции. Но ти какво искаш да направим?

— Още не знам — въздъхна Мор. — Струва ми се, че всички ужасно се заблуждават, но не мога да те моля да нарушиш заповедта. Не и без категорично доказателство.

Лейдлоу разбираше и какво иска да й каже, и защо го премълчава.

— Направете си собствени заключения — прибави той. — Вземете решение, за което после няма да се разкайвате, и ми съобщете дали можете да изпълните това, за което ви моля.

Даниел мълчеше. През прозореца виждаше жителите на Сан Игнасио в спускащия се здрач. Децата се готвеха за коледна процесия. Прииска й се да отиде да види Юрий.

— Добре — каза накрая.

— Благодаря — каза Мор.

Лейдлоу прекъсна връзката, прибра телефона и примига да спре сълзите, които напираха в очите й.