Греъм Браун
Черното слънце (50)

49.

В Кризисния център на Белия дом се бяха събрали повече хора, отколкото някога беше виждал там президентът. Около масата седяха членовете на Съвета на началник-щабовете, директорът на ЦРУ, държавният секретар и министърът на отбраната, всички със своите съветници. Наоколо стояха други членове на кабинета.

През последното денонощие международното положение бързо се влошаваше. В отговор на свалянето на шпионските самолети китайците бяха заловили в спорни води два руски кораба и сега двете страни трупаха войски по общата си граница.

Тъй като един американски кораб се намираше в същия район, но успя да избяга, руснаците обвиняваха Съединените щати в двуличие и силеха нападки срещу двете държави по всички възможни канали.

От друга страна, китайците искаха да знаят защо американски и руски шпионски съдове са били в техни води и са действали заедно. Вторият рунд на сочене с показалци и параноя беше в пълен разгар.

Президентът седеше на стола си и преглеждаше доклада за положението, докато председателят на Съвета на началник-щабовете обясняваше подробностите на плоскоекранен монитор:

— … Освен това китайците дислоцираха четирийсет дивизии на руската граница. На сто и петдесет километра от границата са приведени в готовност огромен брой стратегически ракети.

Той щракна с мишката и на екрана се появи нова сателитна снимка: руска пускова установка голям, странен наглед бензовоз. От свързаните с него маркучи като че ли излизаше пара.

— Руснаците правят аналогични приготовления, но действията им са балансирани — едната половина в Азия, другата в Европа.

Следващата снимка показваше подвижни установки СС-20, дислоцирани сред полята. Ново щракване с мишката: руското пристанище Мурманск. Кейовете пустееха, а каналът, обикновено замръзнал по това време на годината, беше разчистен от флотилия огромни ледоразбивачи.

— От наша гледна точка това е по-големият проблем — продължи докладчикът. — Само за двайсет и четири часа те изкараха в морето всичките си въоръжени с балистични ракети кораби, при това при крайно тежки климатични условия. Досега ние смятахме, че това не може да стане толкова бързо, а и не е правено от Кубинската ракетна криза насам.

Той се обърна и погледна Хендърсън.

— Това е изключително показателен факт, господин президент. Руснаците приемат нещата много сериозно. И съм на мнение, че ние трябва да последваме примера им.

Тези последни събития бяха извънредно неприятни. И поставяха президента пред все по-сложна дилема според него бразилският камък вече не представляваше непосредствена опасност, стига да останеше в хранилището в Юка. Сензорите около планината не регистрираха електромагнитни емисии от комплекса. Но нито хората на НИИ, нито новопривлечените експерти на ЦРУ, нито Натаниал Ахига можеха със сигурност да кажат какво ще се случи при евентуален нов суперпик.

В сегашната обстановка на повишена готовност не можеха да си позволят още едно такова събитие.

От една страна, бяха имали ужасно лош късмет с инцидента. Настоящата ситуация се дължеше на него — унищожени шпионски сателити, ескалация на напрежението. Още един час и камъкът щеше да е на сигурно място в недрата на Юка и нищо нямаше да се случи.

Но случаят си имаше и добрата страна. Ако камъкът беше излъчил вълната си в главната квартира на НИИ във Вирджиния или още по-лошо, в началото на пътя, близо до военновъздушната база „Андрюс“, цял Вашингтон и по-голямата част от източното крайбрежие щяха да останат без електричество — включително Пентагонът, Белият дом и Конгресът, както и главната квартира на ЦРУ в Лангли и самата база „Андрюс“.

Импулсът бе унищожил почти всички електрически вериги и аварийни системи в „Грум Лейк“ и дори аварийните системи на военновъздушната база „Нелис“, на сто и трийсет километра оттам, бяха извадени от строя за близо пет часа.

Президентът беше служил в армията и вярваше в нейния професионализъм и подготовка, но се боеше от последиците, ако столицата и почти цялата източна половина на страната изведнъж потънат в пълна тъмнина.

Нямаше да е като през 2004-та, когато се стигна до срив на електропреносната мрежа, но телефоните продължиха да работят, аварийните системи се задействаха и военните комуникации не прекъснаха. Щеше да е абсолютен мрак, абсолютна тишина.

Петте часа без комуникации щяха да са непонятни за командването на западния военен окръг. Без обществена телевизия, радио и интернет, без телефони, без информация от военното и цивилното ръководство, без самолети, пристигащи от източните летища.

Всеки разумен човек и особено онези, които бяха натоварени със задачата да защитават Америка, щяха да си обяснят внезапната загуба на връзка с абсолютно всичко от Ню Йорк до Вашингтон, при това без никакво предупреждение, само като ядрен удар.

Президентът се питаше дали такъв сценарий е щял да накара командването на западния военен окръг да предприеме контраудар срещу евентуалния противник.

Затова благодареше на Господ, че импулсът е бил излъчен далеч от цивилизацията. Само че това беше довело до промяна на гледната му точка. Постепенно започваше да приема мнението на директора на Централното разузнавателно управление, а именно, че тези камъни, тези устройства с невъобразима мощ, са невероятно опасни. Щом хората, които ги бяха проучвали, не ги разбираха и дори не знаеха на какво са способни, как някой можеше да предвиди последиците от тях?

През последния месец се бе поддавал на влиянието на стария си приятел Арнолд Мор. Ала въпреки всеизвестната си прозорливост директорът на НИИ явно не усещаше опасността.

— Господин президент — каза председателят на Съвета на началник-щабовете. — В интерес на националната сигурност правя официално предложение за повишаване степента на бойна готовност от трета на втора.

— На втора? — смая се Хендърсън.

— Да, господин президент. В контекста на действията на руснаците и китайците, смятам, че се налага.

„Ескалация, единственият предвидим резултат“. Мор определено се оказваше прав. Въпреки че не забелязваше собствения си принос за нея.

Президентът погледна снимката в разтворената пред него папка с доклада. „Зареждане на руска междуконтинентална балистична ракета“. За пръв път от десетилетия. Усети, че дланите му се покриват с пот. Положението започваше да му се изплъзва. Доскоро беше убеден, че може да направи необходимото, за да държи под контрол всеки и всичко. Сега знаеше, че това не е по силите му. Със сигурност знаеше също, че вече не може да защити нито стария си приятел, нито целия американски народ.

— Господин президент… извинете, но се налага да отговорите.

Хендърсън затвори папката, вдигна поглед и отсече:

— Не. Третата степен остава. Вземете всички необходими мерки, но не искам самолетоносачите преждевременно да излизат в морето, нито да подготвяте между континенталните балистични ракети. Ако ги подплашите с още нещо, веднага ще ви уволня, по дяволите. Ясно ли е?

Думите му прозвучаха толкова гневно, толкова неочаквано, че всички в залата се свиха на местата си. Нещо, което Хендърсън прие за добър признак. Знаеше, че взетите мерки няма да останат незабелязани, но те щяха да са минимални и това може би щеше да допринесе за нормализиране на обстановката.

— Да, господин президент — отвърна председателят на Съвета на началник-щабовете.

Хендърсън се изправи и всички го последваха.

— Искам сводки на всеки два часа — нареди той и се обърна към Байрън Стекър. — Ела с мен.

Излезе от Кризисния център и закрачи по коридора. Навъсеното му лице накара членовете на кабинета, които бяха чакали часове, за да разговарят с него, да се отдръпнат в сенките и да го оставят да мине.

Директорът на ЦРУ го настигна по средата на пътя до асансьора.

— Какво мислиш за Мор? — изсумтя Хендърсън.

Стекър се запъна. После, като се мъчеше да не изостава, отговори:

— Той си държи на своето. Иска да се наложи.

Това не беше в стила му, помисли си президентът.

Мор можеше да се инати, но не без основание. Ако фактите бяха недвусмислени, щеше да отстъпи. Имаше нещо друго.

И докато завиваше на ъгъла, зададе следващия си въпрос:

— Дали не крие нещо?

Стекър извърна очи, сякаш обмисляше тази възможност.

— От самото начало си имам проблеми с НИИ — отвърна накрая. — И особено откакто Мор стана директор. Не че не би го направил, ако смята, че постъпва правилно, обаче…

— Обаче?

— Обаче в този случай това ще е адски трудно. Ние имаме достъп до камъка, до всичко в тяхната база данни. През последните две седмици моите хора подробно го проучваха. Всичко е свързано с всичко друго. Всеки техен доклад, написан въз основа на предишна разработка. Ако имаше празноти в информацията, щяхме да ги открием. Тъй че, ако крие нещо, то трябва да е било пазено в пълна тайна още отначало.

Президентът се съмняваше в това. Мор откровено му беше съобщил, че камъкът е донесен от бъдещето, че енергийните му вълни все повече се усилват и че отчита времето до някакъв катаклизъм. Щом не криеше тези факти, какво си струваше да крие, по дяволите?

И все пак действията му в конкретния случай изглеждаха нетипични — първоначалното му нежелание да обясни какво правят хората му в Мексико, използването на наемник, за да освободи неговата приятелка, при това като частно лице. Човекът, когото някога бе познавал, щеше да понесе тази загуба стоически и със съзнание за дълга си. Въпреки болката, която щеше да му причини това.

Президентът спря на десетина метра от асансьора, пред който стоеше на пост агент от Службата за сигурност, и попита:

— Поведението на Мор струва ли ти се рационално?

Ако Стекър искаше да нанесе удар срещу Мор, Хендърсън току-що му беше дал картбланш. Но директорът на ЦРУ действаше по-деликатно.

— Щом питате, господин президент…

Трябваше да попита. Обзе го гняв, че Мор изобщо го поставя в такова положение.

— Искам да се върнеш в Юка — каза Хендърсън. — И да държиш Мор под око. Лично.

— Господин президент…

— Той е прекалено замесен в тази история, за да го отстраним точно сега. Познава камъка и проучванията по-добре от всеки друг. Но съм на път да реша, че се налага да унищожим това проклето нещо, и в случай, че Мор намери това за неприемливо, трябва да му попречиш да се намеси.

Замълча за миг, после прибави:

— С всички възможни средства.