Греъм Браун
Черното слънце (5)

4.

Западно Конго, декември 2012

Очуканият джип криволичеше по неравния път — лента от червена глина, лъкатушеща сред тъмнозеления гъсталак на джунглата.

Колата нямаше врати и покрив, но двигателят имаше бронирано покритие и на ролбара беше монтирана петдесеткалиброва картечница. Вътре пътуваха трима души: шофьор и картечар африканци и на предната дясна седалка бял мъж, чиито маскировъчни дрехи бяха покрити с петна от кръв, пот и пушек. Загорялото му лице бе измазано със сажди и мръсотия.

Изглеждаше така, сякаш току-що е гасил пожар. Седеше отпуснат, обърнат под ъгъл навън и изпружил единия си крак върху стъпалото на джипа. В ръцете му лежеше дългоцевен автомат ЗИГ 551.

Поведението му напомняше за уморен замечтан войник, ала зад тъмните очила очите му постоянно се движеха, местеха се от един участък сред дърветата към друг, оглеждаха прашния червеникав път.

Не виждаше нищо тревожно, всъщност не беше видял по целия път. И това го смущаваше. Очакваше поне още една вълна на съпротива.

Обърна се към шофьора и попита с американски акцент:

— Още колко остава до селото?

Африканецът не откъсна очи от пътя. Напрегнатата му поза издаваше решителност.

— Два-три километра. Скоро ще стигнем, приятелю. Гарантирам ти, днес вече няма да се наложи да се биеш.

Мъжът — другите го наричаха Хоукър — се извърна от шофьора и впери поглед във виещия се път. Бяха минали през ада, за да стигнат дотук, и някакъв инстинкт дълбоко в него му подсказваше, че може и да не изпълни задачата си.

Хвърли поглед през рамо към малкия керван зад тях. На двеста метра ги следваше върволица от няколко камиона с медицински материали, зърно за посев и чували ориз. Накрая пътуваха два вана с лекари.

Смели мъже и жени, дошли тук, където не можеха да им помогнат нито техните правителства, нито ООН, в доблестен порив да лекуват осакатените и ранените в безкрайната конгоанска гражданска война.

Възхищаваше им се. Тези хора ненавиждаха войната достатъчно, за да рискуват живота си, опитваха се да спрат кръвопролитието, доколкото е по силите им. И все пак сега бяха обзети от противоречиви чувства, след като през последните няколко дни го бяха видели отблизо — не като наблюдатели или ангели на милосърдието, а като пленници, жертви и участници в боевете.

Хоукър усещаше настъпилата в тях промяна. Сега го гледаха другояче, избягваха очите му, разговорите. Може би той и неговите хора бяха част от проблема, а не от неговото решение.

Честно казано, не го интересуваше какво мислят. След няколко минути едно село, години наред живяло под обсада, щеше да получи храна, лекарства и отдих от постоянното хищничество на силните срещу слабите.

Селото се появи след един дълъг завой — куп паянтови ламаринени и тук-там кирпичени сгради.

В центъра му черният път описваше кръг, до който имаше проста дървена черква с боядисан в бяло кръст. Камбанарията и стените й бяха покрити с дупки от куршуми. Пред нея се намираше най-ценното притежание на селото — помпа, работеща със слънчева енергия, която вадеше чиста вода от триста метра дълбочина.

Хоукър очакваше около нея да са се събрали хора, но нивите и самото село изглеждаха пусти.

Джипът зави по кръга и бавно спря. Цареше тишина.

Без да гасят мотора и обърнали колата така, че да са в състояние всеки момент да напуснат селото, Хоукър и двамата му спътници се заоглеждаха за следи от движение.

— Спрете кервана — тихо нареди Хоукър по уоки-токито.

Двойно прещракване му показа, че заповедта е получена, и той отпусна радиостанцията.

Миришеше на огън, ала нямаше шум и движение. Хоукър се обърна към шофьора.

— Нали каза, че щели да ни посрещнат?

Африканецът се оглеждаше нервно.

— Брат ми е тук… някъде.

Вратата на черквата оттатък площадчето се открехна.

— Угаси двигателя — каза Хоукър.

Щом буботенето на джипа спря, вратата се отвори по-широко и отвътре излязоха двама мъже, единият в расо на англикански свещеник, а другият с широка сива риза и черен панталон.

— Девера — извика шофьорът и скочи от колата.

— Братко! — Мъжът със сивата риза се усмихна широко и двамата се хвърлиха в прегръдките си. — Доведохте ли лекарите? Имаме ранени.

— Доведохме ги — развълнувано отговори брат му.

Хоукър натисна бутона на радиостанцията и каза:

— Чисто е. Идвайте.

След малко камионите влязоха в селото, придружени от още въоръжени джипове и двата вана с червени кръстове на вратите.

— Съобщиха ни, че ви е спрял Джумбуто — каза Девера. — Повечето хора избягаха, страх ги е от репресии.

Джумбуто беше вождът на местните паравоенни сили. И им устрои засада, макар да бе обещал да ги пропусне свободно. Хората му убиха двама шофьори и един от охраната и отвлякоха лекарите с надеждата да получат откуп за тях от сравнително богатите им семейства в Европа и Америка.

Хоукър и неговите хора тръгнаха след тях, нещо, което Джумбуто изобщо не очакваше. Четирийсет и осем часа по-късно вождът беше мъртъв, разкошната му база сред хълмовете гореше и малцината оцелели от бойците му бягаха.

В ужасната кървава битка загинаха трийсет души, четирима от които — от групата на Хоукър. Трима други бяха тежко ранени, но обсадата бе прекратена.

— Наистина ни се изпречи на пътя — потвърди шофьорът. — Като змия, какъвто си е бил винаги. Но повече няма да го прави. Убихме го — възбудено заяви той. — Видях го със собствените си очи.

Девера изглеждаше развълнуван, за разлика от свещеника.

— Виждаш ли, отче, нали ти разправях за този. — Той посочи Хоукър. — Казах ти, че ще пробие обсадата.

Девера радостно се засмя и грабна американеца в мечешката си прегръдка.

Хоукър прие благодарността му, но не се усмихна. Разбираше, че проблемите на такова село ще се решат трудно. Съвсем скоро щяха да се появят нови потисници.

Свещеникът явно също го знаеше. И въпреки че на лицето му се изписа облекчение, той също не се усмихна.

— Можем само да се надяваме, че следващият дявол няма да е по-страшен от предишния.

— Уф, че си мрачен, отче — все още опиянен от радост възкликна Девера. — Бог ни е пратил избавление.

— Божието избавление не идва с куршуми и кръв — възрази свещеникът.

Хоукър се вгледа в него. Следи от изгаряния покриваха ръцете му, страховит белег от нож пресичаше челото му и изчезваше под косата, му. Ала в очите му нямаше злоба. След всичко, което бе преживял, лицето му излъчваше доброта и покой.

За миг американецът си помисли, че трябва да каже нещо, да обясни чувствата си или поне действията си, но не намери думи и само безмълвно кимна, след което се отдалечи.

Зад него се заеха да разтоварват камионите и както очакваше Девера, започна истинска веселба.