Греъм Браун
Черното слънце (49)

48.

Водени от въоръжените мъже, Хоукър, Даниел, Макартър и Юрий вървяха през гората. Приличаше на джунгла, но дърветата и храстите растяха по-нарядко и бяха по-ниски, заради надморската височина. Към края на трикилометровия преход теренът постепенно се изравни и стигнаха до разорана земя, ниви и пасища.

Зад нивите видяха градче с варосани или ярко боядисани къщи. По непавираните улици играеха дечурлига, в оградените дворове имаше животни, главно кокошки и кози.

Даниел очакваше нещо съвсем различно. Определено не приличаше на бандитско скривалище. Но останаха под въоръжена охрана и докато техните похитители ги водеха по главната улица, животът в градчето изведнъж спря и се засъбираха зяпачи.

Брадатият, който вървеше пръв, махна на една красива трийсетинагодишна жена, облечена в обикновени дрехи, и след кратък разговор кимна към Даниел и към спрелия до нея Юрий.

Лейдлоу се досети какво ще се случи и здраво стисна ръката на момчето.

— Не се бойте — успокои я брадатият. — Мария ще се грижи за него, докато ние разговаряме.

Жената поведе русначето към малка кирпичена къща.

Даниел отново се обърна напред, готова да възрази, но възрастният мъж вече влизаше в близката черква. Надписът до входа съобщаваше, че храмът е посветен на Санто Игнасио, основател на йезуитския орден и покровител на католическите воини.

Въведоха ги вътре и затвориха вратата. След като коленичи и се прекръсти със светена вода, брадатият смъкна пончото си, закачи го на един гвоздей и се обърна към тях.

Носеше католическо черно расо с бяла якичка.

— Добре дошли в Сан Игнасио. Аз съм отец Доминго.

— Вие сте свещеник?! — изненада се Даниел.

— Si — потвърди възрастният мъж. — Имам чувството, че вече сте на друго мнение за лъжите, които ми казахте.

Той явно се забавляваше, но Лейдлоу не споделяше доброто му настроение.

— Да не би Църквата да е възприела нова роля? Да не е започнала да отвлича хора?

Стоящият до нея Макартър се олюля и Хоукър се приближи, за да му помогне, после го заведе при една пейка до стената. Отец Доминго го проследи с поглед.

— Не се безпокойте, и без това си имам достатъчно неприятности, за да си навличам още — каза пилотът.

Свещеникът отново се обърна към Даниел.

— Действията ми са наложени от необходимостта да защитя жителите на този град.

Тя кипна от гняв. Да им откажат помощ — при това точно представител на духовенството!

— Помолих ви да ни помогнете. Това прилича ли ви на заплаха?

— Не се държахме като добри самаряни, обаче за това си има причини — отвърна брадатият.

— Какви по-точно?

— Наркотрафиканти.

— Ние не сме наркотрафиканти.

— Да — съгласи се отец Доминго. — Изглежда, че не сте, но трябваше да се уверим. Преди няколко години тук дойдоха хора, които се опитаха да купят мълчанието ни с пари. Разчистиха място за самолетна писта в гората и взеха плодородна земя, за да отглеждат дрога.

— Още щом се установиха, хубавите приказки и парите секнаха и те се превърнаха в тирани. Обаче тукашните хора имат силен дух. Решихме да ги прогоним, но не беше лесно. Заплашваха ни, някои пострадаха… — Той я погледна в очите. — И двете страни проляха кръв. Заклехме се да не допуснем да се върнат — винаги е по-лесно да отблъснеш хищника, отколкото да се бориш с него, след като си го пуснал в двора си.

Възрастният мъж кимна към прозореца, през който се виждаше синьото небе.

— Вашият самолет цял час кръжа наоколо посред нощ и после кацна в езерото. Това ни се стори много подозрително. Трябваше да се уверим. Даже свети Игнасио е бил воин, преди да стане свещеник. Понякога трябва да сме и воини.

Даниел омекна и се почувства глупаво, че преждевременно бе осъдила тези хора. Обстоятелствата напълно обясняваха поведението им.

— Напълно ви разбирам — каза тя.

— Аз пък разбирам защо ни излъгахте, знам как трябва да ви е изглеждало. Само че все още не ми е ясно какво правите тук. Ще ми разкажете ли?

Лейдлоу отпусна скръстените на гърдите си ръце и седна.

— Сигурно няма да ми повярвате.

— Опитайте — отвърна отец Доминго. — Нали работата ми е да вярвам?

— Търсим един древен маянски обект, Храма на ягуара. Според нас се намира някъде наблизо. И нашият подозрителен… — тя хвърли поглед към Хоукър — и донякъде безразсъден полет имаше за цел да открием това място.

— Защо не се върнахте?

— Когато установихме къде трябва да отидем, горивото ни вече свършваше, затова кацнахме в най-голямото езеро, което видяхме.

— Разбирам. А защо смятате за необходимо да пазите търсенето си в тайна?

Даниел се поколеба. Не й се искаше пак да лъже свещеника, ала не биваше и да му разкрие истината. Отец Доминго я изпревари.

— Може би защото носите със себе си нещо, което не разбирате, и се боите както да го използвате, така и да не го използвате. Но най-много ви е страх от това какво ще направят други сили, ако попадне в техни ръце.