Греъм Браун
Черното слънце (47)

46.

Думите му не разтревожиха особено Даниел и Макартър, но докато се взираше в езерцата под тях, Хоукър започваше да усеща, че не е дооценил ситуацията.

Беше познал, че Сияйният път и Стъпките на боговете всъщност представляват виеща се из джунглата река и поредица езера. Помнеше подобни гледки от други нощни полети над отдалечени райони. Ако луната осветяваше водната повърхност под подходящ ъгъл, нейното отражение щеше да се плъзга напред заедно с тях — сребрист ориентир, водещ самолета, сякаш подканвайки го да го следва.

Стигаше му само един поглед към картата на Макартър, за да установи, че линията сочи към планините, където се сливаха множество потоци. Не бяха изобразени големи езера, ала Хоукър знаеше, че при такъв терен и климат периодично се появяват и изчезват малки водни басейни. Дъждовният сезон беше отминал само преди месец и той предполагаше, че някои от тях още не са пресъхнали, затова след като не успяха да се сдобият с хеликоптер, реши, че ги устройва и хидроплан като този.

Предположението му се оказа вярно, ала докато се взираше в езерцата на лунната светлина, пилотът все повече се опасяваше, че всички са прекалено малки.

В продължение на четирийсет минути летяха на зигзаг, оглеждайки се за по-голям воден басейн, но след като не откриха и горивото им започна да намалява, Хоукър разбра, че ще се наложи да се задоволят с езерата, които вече бяха видели.

Той се снижи и прелетя над двете най-големи — първото приблизително кръгло, второто продълговато и по-тясно. То изглеждаше по-подходящо, ала изискваше кацане при страничен вятър и когато се спусна над него с включени светлини, той видя, че тук-там от водата стърчат останки от потънали дънери.

Издигна хидроплана и се насочи обратно към първото езеро. Щяха да имат тристатина метра, за да спрат, което нямаше да е достатъчно, но поне можеха да заходят при попътен вятър.

— Добре — каза Хоукър по интеркома. — Вдигнете масичките и изправете облегалките във вертикално положение.

До него Даниел провери предпазния си колан и прибра фенерчето и авиационната карта, които държеше. Макартър събуди Юрий и провери колана му, а Хоукър издигна хидроплана още сто и петдесет метра нагоре, намали газта и свали задкрилките.

— Как сме с горивото? — попита Лейдлоу.

— На свършване е.

— Но ще стигне, ако не успеем да кацнем от първия път, нали?

Той погледна датчика. Съмняваше се, но не отговори.

— Ами ако и в това езеро има дънери?

Това щеше да е проблем, но щеше да е още по-опасно, ако се опиташе да набере височина и да заходи повторно.

— Има една стара пилотска поговорка — каза Хоукър. — Ако кацаш аварийно нощем, изчакай да се снижиш на трийсет метра и включи светлините за кацане чак тогава. Ако ти хареса онова, което видиш, хубаво. Ако не ти хареса, пак ги изключи.

— Дано да няма дънери — отвърна Даниел.

— Не се безпокой, няма да има — успокои я той. Надяваше се наистина да е така.

Бавно приближи самолета, като поддържаше носа изправен нагоре и се готвеше за заход за кацане на къса полоса. Не виждаше почти нищо над носа и завиваше надясно, за да погледне през страничния прозорец.

На височина трийсет метра се показаха върхарите на дърветата — самолетът се снижаваше по-бързо, отколкото трябваше.

Той натисна дросела напред и воят на двигателя се усили, но хидропланът продължаваше да се спуска. Бяха прекалено ниско, дърветата блокираха видимостта и пред него имаше само клони и палмови листа, отразяващи светлината.

Къде беше езерото, по дяволите?

Трябваше да се издигнат малко по-високо. Хоукър отново натисна дросела, изтегли лоста и носът се насочи още по-нагоре. В този момент двигателят се задави.

Не угасна, но не работеше равномерно.

— Хоукър? — възкликна Даниел.

Той даде пълна газ и натисна дросела с надеждата да вкара още малко гориво в цилиндрите. Сирената за рязко падане на скоростта зави, двигателят продължи да се дави и самолетът започна да се разтърсва.

Пилотът наклони носа надолу.

— Хоукър!

Заораха във върхарите — отначало само закачаха отделни клони, но бързо потъваха в гъсталака.

Изведнъж се озоваха над езерото и силно се удариха във водната повърхност. Внезапното намаляване на ускорението ги запрати напред и коланите им се изпънаха до крайност.

За миг отскочиха нагоре и отново се спуснаха. Този път самолетът се уравновеси и проряза бяла ивица по гладката като стъкло вода. Скоростта постепенно намаляваше.

— Дръжте се — предупреди Хоукър.

— Защо? — учуди се Даниел. — Нали кацнахме?

Той я погледна. Как да й обясни?

— Нямаме спирачки.

Тя погледна напред.

Хоукър последва примера й. Брегът се приближаваше светкавично, навярно с четирийсет-петдесет километра в час. Съпротивлението на водата ги забавяше, ала нямаше да успеят да спрат.

Пилотът се напрегна и в следващия момент корпусът се блъсна в сушата, плъзна се на брега и спря.

Даниел рязко се люшна напред и гъстата й кестенява коса падна върху лицето й. Тя издуха няколко кичура с уста и с ръце прехвърли останалите зад ушите си.

— Нямаме спирачки, а? — Явно изобщо не й беше смешно. — Наел си самолет без спирачки?!

— Това е хидроплан — поясни Хоукър. — Никой хидроплан няма спирачки. Може да има котва или нещо подобно, не знам. За пръв път летя с такова чудо.

— Наемаш самолет, с какъвто не си летял никога, за да ни отведеш на място, на което не си сигурен, че ще кацнем безопасно?!

Кой знае защо гневът й го развесели.

— Честно казано, всъщност бях сигурен, че ще кацнем безопасно — отвърна той. — За малко да се окаже, че съм сбъркал.

Даниел откопча колана си, отключи вратата и я вдигна нагоре.

— Да се махаме от тая шантава машина. — Взе фенерчето и скочи на полегатия бряг.

Облегалката се наклони напред и Юрий излезе след нея.

Макартър ги последва й докато минаваше покрай Хоукър, го потупа по рамото.

— Не ми е приятно да ти го кажа, обаче това с нищо не успокои страха ми от летене. Особено с теб. Но тъй като си мислех, че ще загинем, а ние кой знае как още сме живи, трябва да те поздравя. Страхотно кацане!

Хоукър остана на седалката си, за да угаси двигателя и да изключи уредите. Нямаше да могат да излетят, но акумулаторът още работеше, както и радиостанциите. Можеха да им дотрябват.

Накрая слезе от кабината и затвори вратата.

Звездите и луната сияеха и хвърляха достатъчно светлина около езерото. То се оказа още по-малко, отколкото си мислеше, може би само двеста метра, и по брега му растяха петнайсетметрови дървета. Все едно беше кацнал на писта със стени в двата края.

Такова кацане просто нямаше как да е безаварийно, но все пак бяха успели. Не знаеше дали да се потупа по гърба, или да се изненадва от късмета им.

Насочи вниманието си към гората. Видя светлина, отначало бели лъчи на фенерчета и после оранжеви пламъци. През джунглата се приближаваха хора с фенери, факли и кой знае още какво. И единствената мисъл в главата на Хоукър беше, че разгневените селяни идват да заловят Франкенщайн.