Греъм Браун
Черното слънце (46)

45.

Самолетът беше „Лейк Ренигейд“ 250, едномоторен хидроплан с подобен на лодка корпус вместо плазове. Намериха го в един туристически център, Сий & Еър Турс, където за сто и петдесет долара летовниците можеха да разгледат крайбрежието от въздуха за четирийсет минути. За още няколко долара се договориха за двучасова разходка и кацане в уединено заливче, където пътниците можели да си направят романтичен пикник на необитаем плаж. Групата от НИИ нямаше време за такива екстри обаче.

След като огледа кейовете и малката сграда, в която се помещаваше Сий & Еър Турс, Хоукър реши, че това е самолетът, който им трябва.

После изчакаха почти до полунощ. Отчасти защото искаха кеят да опустее, но главната причина беше камъкът: преди да излетят с малкия самолет, трябваше да премине пикът на енергийната вълна.

Този път Даниел го закара с колата на хълмовете, намери подходящо място насред пустошта, изкопа дълбока дупка и постави вътре кутията с камъка. Не беше най-приятното занимание и докато копаеше, тя очакваше всеки момент да се появи някой полицай и да я попита какво прави. Размина се без инциденти.

След четирийсет минути изрови камъка и се върна при Хоукър, Макартър и Юрий.

— Случи ли се нещо? — попита професорът.

— Не. Даже радиото още работи.

Този факт всъщност я смущаваше. Дали при вчерашния мощен импулс камъкът не се беше повредил?

— Какво виждаш? — попита тя Юрий.

Детето се усмихна срамежливо и каза само:

— Спи.

После отидоха на брега. Хоукър се вмъкна в една подобна на навес сграда и излезе с ключовете за самолета. След малко вече седеше в кабината и им махаше да отидат при него. Даниел поведе Макартър и Юрий по кея и тримата се качиха, закопчаха предпазните колани и затвориха вертикално спускащите се врати.

След като запали двигателя и отдалечи машината от кея, Хоукър натисна дросела напред. Трийсет секунди по-късно вече летяха.

Всичко това се беше случило преди два часа и половина. Оттогава летяха по начертаната от професора тъмна линия и Хоукър продължаваше да твърди, че знае къде отива.

Даниел се огледа. Голямото предно стъкло и заоблените панорамни прозорци, предназначени да осигуряват максимално добра гледка на туристите, внушаваха усещане за просторност, особено при покритото с блещукащи звезди небе.

Докато се носеха в мрака, тя започна да се отпуска. Поне за момента нямаше от какво да се боят. Тук горе едва ли ги дебнеше опасност. Не че не беше възможно, но й се струваше крайно съмнително.

И затова остави ума си да си почине, да престане да се тревожи и планира и през повечето време просто гледаше звездите.

По някое време откъсна очи от красивата нощ и насочи вниманието си към другите пътници в самолета. Явно имаше някаква връзка между безсънието и нощните пикове на импулса. Камъкът „спеше“ — Макартър и Юрий също. По интеркома дори се чуваше похъркването на професора.

— Има ли как да изключа това нещо? — попита тя.

Хоукър натисна един ключ и ограничи връзката само до тях двамата.

— Така по-добре ли е?

— Определено.

Даниел отново зарея поглед през прозореца.

— Сега разбирам защо толкова много обичаш да летиш. — Винаги беше смятала самолетите и хеликоптерите само за транспортно средство и обикновено прекарваше времето в работа с лаптопа си.

— Тук горе е спокойно — отвърна той. — Особено нощем.

Мощният двеста и петдесет конски сили двигател бе монтиран над кабината и беше изключително шумен дори през слушалките.

— На това спокойствие ли му викаш?

— Да. Никой не те командва, направи това, обясни онова. Няма трафик, няма клаксони, няма светофари.

Усмихна се, явно доволен от аргумента си, и повтори:

— Да, за мен е спокойствие. И всичко е ясно. От точка А отиваш в точка Б и после обратно. И междувременно гледаш да не те свалят.

Даниел се засмя. Това всъщност наистина можеше да се определи като спокойствие.

— Съжалявам за онази вечер — каза тя. От разговора им на балкона избягваше да го гледа в очите. Това не беше в нейния стил.

— Имаш предвид, че ме заряза, за да приказваш по телефона с Арнолд Мор ли?

— Да. Това и… — Не можеше да намери подходящите думи. Реши да говори директно, какъвто бе стилът й. — Искаше ми се да те целуна. Отдавна не съм чувствала някого толкова близък и ми се искаше да те целуна. Просто… в живота ми вече има друг. Чака ме. Поне така мисля.

Хоукър не отговори. Може би целият този разговор му изглеждаше прекалено нелеп. Опитваха се да ги убият, задаваше се някакъв катаклизъм, а тя приказваше за набедения си годеник, който може би вече дори не й беше гадже. Точно затова мразеше връзките — някак си винаги я караха да се чувства глупаво.

И тогава се зачуди дали на него всъщност не му е все едно. Може би приемаше тяхната почти целувка просто като начин да убие малко време. Като гледането на бурята и пиенето на ром. Неговият свят ужасно много се различаваше от нейния. Не беше ли глупаво да говори така на човек, който няма представа къде ще е след седмица, месец или година? Тя се тревожеше за вкъщи. Той нямаше дом.

— По принцип в момента би трябвало да съм сгодена — поясни Даниел. — Би трябвало да съм си у дома и да се готвя за сватба, да съжалявам, че баща ми го няма, за да ме предаде на младоженеца.

— Навярно би трябвало — най-после отвърна Хоукър. В думите му се долавяше болка. Искреност.

— Навярно.

— Той знае ли с какво се занимаваш?

— Той е първият ми партньор — каза Даниел.

Хоукър повдигна вежди.

— Две години след постъпването ми в НИИ ме прехвърлиха на оперативна работа. С Маркъс. Няколко години по-възрастен, много по-опитен и също толкова амбициозен.

— Явно е било мигновено привличане — отбеляза той.

— Запазихме служебни отношения около осем месеца — защити се Лейдлоу.

Хоукър се усмихна.

— Няма нужда да ми обясняваш.

Но тя искаше да му обясни. Мислеше си, че така ще изчисти недоразуменията, поне за себе си.

— Винаги ти казват, че е опасно да смесваш работата с удоволствието, че това притъпява вниманието ти или те прави небрежен. Но не беше така. Изпитвахме възторг от работата, от връзката си, от партньорството. Това ни правеше по-решителни, правеше ме непобедима.

— Пак ли четвъртата степен на опиянение с текила?

— Още по-хубаво.

— И какво стана?

— Аз бях свръхамбициозна, както винаги. И понеже и той беше като мен, нямаше кой да ни вразуми. Провалихме една операция. Него го раниха в бъбрека и крака. Възстановява се почти цяла година и когато оздравя и можеше да се върне, реши да напусне.

— А ти?

— Разминах се без драскотина.

— Вечната късметлийка.

— Явно — въздъхна Даниел. — Взех си отпуска, за да се грижа за него. Но само го ядосвах. Нещо като угризенията на оцелелия, обърнати наопаки. Накрая ме помоли да си отида. Просто да си отида и да го оставя на мира. И аз си отидох.

Хоукър мълчеше. Слушаше и следеше уредите.

— И когато си напуснала НИИ, двамата отново сте се намерили, така ли?

— Връщането към цивилния живот беше… как да ти обясня — прекалено обикновено ежедневие, прекалено малко неща, за които да се тревожа. Беше добре да има с кого да си говоря за това. И нещата се развиха нататък.

— Тогава защо да не те чака? Тъй де, да не е луд?

Тя се засмя.

— Струва ми се, че провалих всичко, като се върнах на работа. Започнахме да се караме, нещата излязоха от контрол и аз се държах много грубо. Маркъс не го заслужаваше. Даниел разбираше възраженията на Маркъс. Тя правеше скок, на какъвто той не беше способен. И все пак се нуждаеше от подкрепата му, и след като не я получи, реагира остро.

— Изпитвам угризения, че заминах — продължи тя. — Но в същото време ми е пределно ясно, че избягвах всички възможности да се върна. Можех да го направя след като ти ме освободи, можех да го направя и след като намерихме Макартър, можех да му сложа белезници и да го замъкна в Щатите.

— Обаче не си искала.

— Веднъж ти ми каза, че няма да ми хареса „нормалният живот“, спомняш ли си?

Той извърна очи.

— Просто си приказвах. Това не означаваше нищо.

— Струва ми се обаче, че в известен смисъл беше прав.

— Виж, не обичам да убеждавам никого за нищо. Но ако допуснем, че светът не отиде по дяволите, мисията ще приключи след няколко дни и тогава, ако бях на твое място, щях да се разкарам от тази лудница.

— На негова страна ли заставаш? — изненада се Даниел.

Хоукър поклати глава.

— Не говоря за твоя приятел. Не ми пука за него. Говоря за тебе. Ако имаш възможност да направиш нещо хубаво в този живот, нещо, за което си струва да се прибираш вкъщи било заради него, заради някой друг или просто за да си в безопасност у дома, заобиколена от приятели, — непременно трябва да се възползваш.

Тя смаяно впери очи в него.

— Не казвам да печеш курабии — поясни той. — Кандидатирай се за Конгреса, Сритай нечий задник на Капитолия. Човек като теб със сигурност ще е от полза.

— Май се опитваш да кажеш, че би трябвало да се задоволя с обикновен живот. — Не се опитваше да го предизвика, но определено прозвуча така.

Той дълбоко си пое дъх.

— Искам да кажа, че аз бих се задоволил с половината от това, стига никой да не се опитва да ме убие.

— А ако изобщо не искам да се задоволя с това?

— В такъв случай може би изпитваш угризения, задето не си го напуснала — отвърна Хоукър. — Може би още тогава си искала да го напуснеш.

Думите му улучиха почти в десетката, по-точно, отколкото би могла да го направи самата тя. Преди Мор да я помоли за помощ тя нямаше повод да ходи никъде, ала в известен смисъл вече започваше да се чувства като в капан. Дали не се беше върнала в НИИ просто за да избяга от Маркъс? Подведена от селективната си памет за прекрасния живот в Института? Може би Хоукър имаше право, може би тя отхвърляше шанса за щастие, било с Маркъс, било с някой друг. Отново я обзе смут и изведнъж вече не й се говореше за това.

— А ти? — смени темата Даниел. — Някъде не те ли чака някоя въоръжена до зъби наемничка?

— Цял отбор — отвърна той. — По една във всяко пристанище.

Тя се засмя. Почти се надяваше да е вярно. Това решение изглеждаше по-просто.

— Браво — също толкова искрено, колкото по-рано и той, каза Даниел. — А сега би ли ми обяснил къде отиваме?

— Погледни през прозореца.

Младата жена се обърна към заобленото стъкло. Под тях нямаше нищо друго, освен мрак — безкрайните тъмни простори на джунглата, напълно непроходими райони.

После за миг зърна сребрист проблясък, сякаш някой е преобърнал гигантско огледало.

Не знаеше какво е това. Всъщност никога не беше виждала такова нещо! Като че ли идваше измежду дърветата.

Продължи да се взира в чернотата и накрая го видя пак. Този път се движеше, пълзеше в тъмнината като змия, изчезваше и отново се появяваше, напредваше с прецизна решителност, която отговаряше точно на полета на самолета.

Трябваше да го види пак, за да разбере какво е. Погледна нагоре. Пълната луна сияеше почти точно над тях и светлината й се отразяваше в тясна река долу.

— Ти си го виждал и преди — каза Даниел.

— Не тук обаче. В един от онези дълги спокойни полети, за които говорихме.

— Тогава ли те свалиха?

— Не, друг път.

— Може би е добър признак.

Хоукър се засмя.

— По-добре събуди нашата спяща красавица отзад. Не бива да изпусне тази гледка.

Лейдлоу събуди Макартър и му показа откритието на Хоукър. Летяха над река, която напълно съвпадаше с начертаната от професора линия и се провираше през джунглата към няколко езерца, разположени зигзагообразно на течението й. Едното се падаше от лявата им страна, следващото отдясно, последващото пак отляво.

Бяха поне дванайсет. Лунната светлина се отразяваше във водната повърхност и от въздуха наистина приличаха на божествени стъпки.

— Невероятно — ахна археологът.

— Не е зле — съгласи се Хоукър. — И ако успеем да намерим някое достатъчно голямо езеро, в което да кацнем, ще избегнем неприятните последици от катастрофа в джунглата.