Греъм Браун
Черното слънце (44)

43.

На половин час път от хотела, вече е нова, законно взета под наем кола, Даниел, Хоукър, Макартър и Юрий пътуваха на север, обратно към по-оживените части на крайбрежието около Канкун. Към летището.

Лейдлоу седеше отзад и се опитваше да разговаря с детето на руски. То отново беше напрегнато и поради близостта на камъка не можеше да се успокои.

— Отиваме на друго място, Юрий — каза тя. — Всичко ще бъде наред.

Момчето я погледна и пак се вторачи в раницата с камъка.

— По-ярко — каза на руски. — По-ярко. — И покри очите си с длан.

Предполагаха, че енергийната вълна на този камък е същата като на бразилския. Ами ако не беше? Даниел се зачуди дали наближава пикът на импулса.

— Какво виждаш? — попита го на родния му език.

Юрий протегна длан и описа извити линии.

— Жълто.

— Причинява ли ти болка?

Той не отговори.

— Пари ли ти очите? Боли ли те глава от блясъка? — Даниел докосна слепоочието си.

Момчето поклати глава.

— Жълтото е добре. Синьото не е добре, по-тъмното боли.

Отговорът му я зарадва. Беше забелязала, че от предишната нощ Юрий постепенно свиква с близостта на камъка, но предполагаше, че това ще се промени, когато вълната започне да се усилва.

Предполагаха, че следващият пик ще бъде достигнат след около пет часа и че импулсът ще е „нормален“, а не като излъчената на лодката енергийна вълна. И все пак трябваше внимателно да планират действията си.

Тя погали Юрий по косата и момчето се отпусна и се облегна на рамото й. Професор Макартър се возеше до Хоукър и кракът явно отново го болеше, защото докосваше кожата около превръзката и предпазливо опипваше мускула си.

— Добре ли си? — попита Лейдлоу.

— Или съм се натъртил при падането, или инфекцията пак се засилва.

— Ще ти дам още една доза антибиотици.

— Не сега, нещо ми се гади. Нека първо се настаним някъде.

Даниел хвърли поглед към Хоукър. Пътуваха за местното летище по тесен двулентов път. Имаше много трафик. Доскоро се бяха движили равномерно, но сега ту спираха, ту пак тръгваха.

— Как е възможно в такова малко градче да има такова движение? — измърмори пилотът.

— Не виждаш ли всичките тези хотели покрай брега?

Той не отговори, а включи радиото, прехвърли няколко испаноезични канала и откри предаване на английски. Водещият беше британец и Даниел предположи, че станцията е Би Би Си Уърлдуайд.

— … хиляди идват тук, за да почетат това събитие. Сериозни учени, любопитни пътешественици и нова вълна окултисти, търсещи нещо, което наричат „въртоп“. И най-вече десетки хиляди летовници, главно американци и европейци, очакващи парти, което би трябвало да е кръстоска между карнавала в Рио и Нова година, при много по-хубаво време. Доскоро се случваше тъкмо това. Всички се забавляваха и с нетърпение очакваха онзи върховен момент, в който календарът на маите достига края си и започва отначало. Повечето само се усмихват и се смеят, когато се повдигне въпрос за някакъв катаклизъм. Поне така беше до вчера на обед, когато необяснима ударна вълна хвърли половината страна в мрак.

Хоукър усили звука.

— Според официалните източници проблемът с електрозахранването е предизвикан от претоварване на американската електропреносна мрежа след инцидент в строго секретната военновъздушна база „Грум Лейк“. Но мнозина твърдят, че е била усетена ударна вълна, която е била особено силна по крайбрежието. Това, наред с евентуалния терористичен атентат в един от хотелите по-рано днес и неочакваното изостряне на напрежението в световен мащаб, стана причина огромното мнозинство от туристи отчаяно да се опитат да се приберат в родината си. Не знам дали настъпва краят на света, но повечето туристи, с които разговарях, не са в настроение да останат тук, за да разберат.

Хоукър изключи радиото и Даниел впери поглед в колите пред тях. Бяха на километър и половина от входа на летището. Около портала имаше части на мексиканската армия и полицейски подразделения за борба с масовите безредици, които проверяваха всеки влизащ автомобил.

— Може да имат описанието ни — каза тя. — Не ми се ще да рискуваме с охраната.

— Нямах намерение да си купуваме билети — отвърна Хоукър. — А да вземем назаем хеликоптер.

— Да откраднем, искаш да кажеш — поправи го тя.

— Ако го върнем, няма да е кражба.

Тя се засмя. Логиката му си я биваше.

— Тук обаче е прекалено опасно — прибави Хоукър. — Има прекалено много хора. И охрана.

Това явно зарадва Макартър.

— Не бих казал, че съм особено разочарован.

— Аз също — присъедини се към него Даниел.

Хоукър се ухили.

— Сигурни ли сте? Защото още не сте видели план Б.

И с тези думи отби в една бензиностанция, изчака малко, после спокойно излезе на улицата и потегли в обратната посока.