Греъм Браун
Черното слънце (43)

42.

Хоукър затръшна телефонната слушалка и изсъска:

— Вземете детето и камъка.

Скочи, отвори гардероба и извади отвътре пушка.

Макартър грабна Юрий, а Даниел измъкна раницата си от шкафа в кухненския бокс.

Хоукър отиде при вратата и я открехна. В коридора имаше мъже, облечени като туристи, но определено не, бяха туристи. Дори не бяха почернели от слънцето. Явно не бяха обиколили забележителностите. Двама стояха до отсрещното стълбище, други трима бяха спрели пред съседната врата — стаята, която първоначално беше наел Хоукър.

„Бог да поживи оня хлапак на рецепцията“, помисли си той. Ако някак си успееха да се спасят, човекът напълно щеше да си е заслужил наградата.

Първият от тримата влезе в съседната стая. И в този момент третият се обърна. И погледна право към Хоукър.

Пилотът затръшна вратата и викна:

— Залегнете!

И се хвърли настрани. От вратата се разхвърчаха трески.

Хоукър също откри огън, проби дупка в стената отляво на входа, после се обърна към стената между двете стаи и в тънката мазилка зейнаха четири отвора. Още първият му изстрел беше последван от рев и тежко тупване на пода и той предположи, че е улучил поне един от главорезите.

— Накъде? — извика приклекналата зад плота Даниел.

Отговори й доразбитата от нечие рамо врата. Хоукър стреля по човека на прага, докато Лейдлоу отвеждаше Макартър и Юрий към балкона. Единствената им надежда беше да скочат на пясъка долу — от шест метра височина.

Преди пилотът да успее да заеме нова позиция, град от куршуми проби стената, през която беше стрелял, и пръсна прозорците и стъклената врата на балкона. Хоукър отговори на стрелбата и побърза да се претърколи настрани. По време на краткото затишие видя, че Даниел прескача парапета: носеше Юрий. Макартър обаче спря и се заозърта за друг път за бягство.

— Скачай? — извика Хоукър и в същия миг отново затракаха автомати. Във въздуха като конфети полетяха парчета мазилка и трески. Хоукър запълзя по корем към балкона.

— Скачай!

Професорът — бе прехвърлил единия си крак през парапета — се беше вцепенил като елен пред автомобилни фарове. Ако някой от нападателите им излезеше на съседния балкон, с него беше свършено.

Разсеян от Макартър, Хоукър със закъснение забеляза мъжа, който разби с крак останките от стената и стреля.

Обсипан от куршуми, един от които го одраска по ръката, Хоукър се завъртя и стреля.

Нападателят — едър и тъмнокос — отскочи настрани. Останал без патрони, Хоукър замахна с пушката като с тояга и изби автомата от ръцете му. Оръжието изтрака на пода и пилотът се хвърли към него, ала здравенякът го сграбчи през кръста и го прикова към земята.

Хоукър се опита да се откопчи от него, но не успя.

Междувременно онзи посягаше към презраменния си кобур.

Пилотът заопипва с ръка, отчаяно търсеше нещо, което да използва за оръжие. Напипа дълго парче стъкло от вратата, стисна го, замахна и го заби в шията на противника си.

Мъжът политна назад и се хвана за гърлото. Хоукър скочи и се втурна към балкона, плонжира и направо отнесе със себе си колебаещия се от външната страна на парапета професор.

Паднаха на пясъка, Хоукър върху археолога.

— Добре ли си? — попита пилотът.

— Ще се оправя — изпъшка Макартър. — Стига да станеш от мен.

— Внимавайте? — извика Даниел.

Хоукър се претърколи и в същия момент тя стреля с пистолета си към балкона. Някой горе изкрещя от болка.

Настъпи кратко затишие.

Пилотът помогна на Макартър да се изправи, забеляза кръвта по дрехите му и го погледна въпросително.

— От теб е — отговори професорът на незададения въпрос и кимна към ръката му.

Хукнаха покрай стената и Хоукър погледна дланта си. Беше се порязал на парчето стъкло.

След петдесетина метра стигнаха до проход под сградата, който водеше към улицата, и завиха по него, като пътьом се отбиха в едно складово помещение.

Когато излязоха от отсрещната страна, Хоукър беше увил дланта си с хавлиена кърпа и тримата бяха облечени с работнически гащеризони.

Полицейските сирени се приближаваха.

След минута четиримата пътуваха с открадната кола на фирма за автомобили под наем.

— Всички добре ли са? — попита пилотът.

— Освен теб — отвърна Макартър.

— Как е Юрий?

— Изглежда наред — каза Даниел, която бе прегърнала момчето.

Юрий наистина изглеждаше наред. Очите му бяха спокойни, като че ли никога не е имал пристъпи на лудост.

— Това не бяха хората на Кан — отбеляза Лейдлоу.

— Руснаци — отвърна Хоукър. — Знаех, че рано или късно ще се срещнем с тях. Но определено се надявах да е късно.

— Как са ни открили, по дяволите? — попита тя.

Същия въпрос беше задал и той за китайците в морето. Не знаеше отговора. Четиримата бяха странна компания — бяла двойка с ранен чернокож мъж и русначе. Лесно се забелязваха, но пък не се бяха задържали задълго на едно място.

Хоукър се обърна към Макартър, който се возеше на предната дясна седалка, и изсумтя:

— Откога те е страх от високо, по дяволите?

— Откакто преди две години пътувах с оная твоя таратайка, дето й викаше хеликоптер.

Пилотът се засмя. Надяваше се, че Макартър се шегува, защото следващият им ход отново щеше да ги отведе във въздуха.

Иван Саравич мина през опустошения апартамент и тръгна към балкона, през който бяха избягали американците с детето. Под обувките му хрущеше стъкло. Чуваше ясно воя на приближаващите се полицейски сирени.

Двама от хората му лежаха мъртви, единият с дълго парче стъкло, забито в шията. Други двама бяха тежко ранени, а и по хълбока на Саравич се стичаше кървава струйка.

Докато хората му помагаха на ранените си другари, той излезе на балкона. Единият убит бе трябвало да попречи на американците да се измъкнат оттам, ала беше повален още от първите изстрели и пътят за бягство бе останал свободен. За съжаление.

— Пренесете ги в буса — без да поглежда назад, нареди той.

— Ами другите?

Саравич поклати глава.

— Оставете ги. Не могат да ги свържат с нас.

Огледа балкона. На масичката имаше чаша ром, кой знае как останала невредима. Той я помириса и я вдигна в наздравица към избягалия си противник.

„На два пъти вадиш късмет. Третия път късметът ще е на моя страна“.

Изпи рома на една глътка и се върна вътре.

Нещо привлече вниманието му. На пода до преобърнатата маса лежеше голяма разгъната карта. Той клекна до нея и за своя изненада видя няколко оградени места, както и черна линия.

Вдигна картата и се усмихна. Късметът може би вече го спохождаше.