Греъм Браун
Черното слънце (36)

35.

Даниел влетя през вратата на спешното отделение. След нея влезе Хоукър с Юрий на ръце и извика:

— Трябва ни лекар!

— Necesitamos un medico — преведе на испански Лейдлоу и се огледа. Сумрачното помещение се осветяваше само от слънчевите лъчи, процеждащи се през затъмнените прозорци, и от две аварийни лампи в ъглите.

— Няма ток — отбеляза тя очевидното.

Шофирането до болницата беше истинска лудост. Светофарите не работеха, навсякъде имаше спрели коли. За да стигнат по-бързо, Даниел караше по ивицата между платната и по едно време дори по тротоара. Ала спирането на електричеството ги бе изпреварило. Както и множество бъдещи пациенти.

Подобно на повечето тукашни спешни отделения, и това беше претъпкано и с недостатъчен персонал. В чакалнята вече имаше повече болни, отколкото можеше да обслужат.

Приоритетни бяха най-спешните случаи: инфарктите и застрашаващите живота рани или състояния. Късметлиите с по-незначителни травми и болести щяха да чакат часове.

Даниел беше сигурна, че Юрий не разполага с толкова време.

Една медицинска сестра в отсрещния край на чакалнята се обърна към тях, видя отпуснатото тяло на момчето и моментално дотича със стетоскоп в ръка.

— Знаете ли английски? — попита Лейдлоу.

Сестрата кимна и попита:

— Какво му е? — Постави слушалката на гърдите му.

— Припадна — отвърна Даниел.

Жената забеляза стичащата се от ухото на момчето кръв, после повдигна единия му клепач и насочи фенерче към окото му. И без това загриженото й лице стана още по-мрачно.

— Едва диша — каза тя. — Елате.

Поведе ги по тъмен коридор към оградена със завеси стая, осветена от аварийни лампи, чиста, но със старо оборудване. Даниел се зачуди дали разполагат с всичко необходимо.

— Трябваше да го закараме в Щатите — каза тя на глас.

— Уверявам ви, че нашите лекари са много добри — отвърна сестрата.

Лейдлоу кимна. Не беше искала да обиди медицинския персонал, който щеше да се грижи за детето. Дори нямаше предвид конкретната ситуация, а че след Хонконг е трябвало да отведат Юрий в Щатите, вместо да дойдат направо в Мексико.

— Всичко ще се оправи — успокои я Хоукър, докато оставяше Юрий на леглото.

— Как?

— Не знам. Но ще се оправи.

Сестрата изскочи навън и след няколко секунди в стаята се появи лекарка.

— Аз съм доктор Васкес — представи се тя и се зае с прегледа. — Детето е припаднало, така ли?

— Да — потвърди Даниел.

Доктор Васкес заобиколи от другата страна на леглото и измери пулса и кръвното налягане на Юрий.

— Кога?

— Преди двайсет минути.

Лекарката я погледна.

— Когато угасна токът ли? Какво правеше детето?

Даниел се замисли, преди да отговори.

— Телевизия ли гледаше? Или е бил в стая с изкуствено осветление?

Логичен въпрос. Припадъците се предизвикваха от най-различни стимули, като един от общите фактори беше променливата светлина, например от телевизор или компютърен екран.

— Не, бяхме навън, в морето — отвърна Лейдлоу.

Доктор Васкес я изгледа, после се обърна към Хоукър.

— Край Пуерто Азул ли?

Даниел мълчеше. Предполагаше, че въпреки прекъсналото електричество вестта за странния инцидент е стигнала до болницата. Преследване с лодки в сънливото пристанище, експлозии, предизвикали срив в електрозахранването, хора, изкарали лодката си на плажа и извадили от нея ранено дете — такива неща не можеха да останат незабелязани.

Тя погледна лекарката в очите.

— Вижте, две години съм следвала медицина и видях как детето получава припадък. Сега е в безсъзнание, от ухото му тече кръв, възможно е да има мозъчен кръвоизлив. Трябва да му се направи ядрено-магнитен резонанс, томография или там с каквото разполагате, за да се уверите, че няма мозъчен оток.

Доктор Васкес очевидно се чувстваше неловко. После каза:

— Вие не сте му родители.

В този момент иззад завесата се появи висок широкоплещест санитар, явно усети напрежението и погледна лекарката.

— Рикардо… — започна тя и понечи да натисне един алармен бутон.

Даниел светкавично запуши устата и с ръка и я долепи до стената. Рикардо се хвърли към нея, но Хоукър го изпревари, притисна го към отсрещната стена, извади пистолет и опря дулото му в главата му.

Доктор Васкес ужасено се взираше в Даниел.

— Вижте, заклевам се — заклевам се — не искаме никой да пострада, нито вие, нито вашият персонал, нито това дете — вперила очи в лекарката, каза Лейдлоу. — Вярно, не съм му майка, но не съм и някоя побъркана, която го е отвлякла и го смята за свой син. Детето е преживяло истински ад и по петите му са хора, които искат пак да го върнат там. И аз няма да допусна това.

Очите на Васкес омекнаха и тя крадешком хвърли поглед към Юрий. Лейдлоу поотпусна ръката си от устата й, но не съвсем, в случай че мексиканката се опита да извика.

— Кои сте вие?

— Работим в американските служби за сигурност — отвърна Даниел.

— Тук нямате никаква власт — заяви лекарката.

— Така е, нямаме, но началниците ни са във връзка с високопоставени представители на вашето правителство, които знаят за присъствието ни тук и са дали разрешение — излъга Лейдлоу. — В момента нямам нито време, нито възможност да се свържа с тях. Затова ви моля просто да ни помогнете. После ще си идем.

Доктор Васкес очевидно се двоумеше.

— Можем да му направим ядрено-магнитен резонанс — каза накрая. — И след това си тръгвате.

Даниел кимна. Беше готова да обещае всичко, само и само да прегледат момчето.

Професор Макартър беше на площада и се криеше в навалицата и задръстването, предизвикано от прекъснатото електрозахранване. Опитваше се да се съсредоточи върху обстановката, търсеше признаци за опасност, бореше се срещу инстинктивния си рефлекс да избяга.

В раницата си носеше новооткрития камък, който преди малко бе излъчил мощен електромагнитен импулс и който търсеха поне две въоръжени групи, готови да убиват, за да го получат. Колкото и да се страхуваше да обикаля с него без никаква защита, и двамата с Даниел разбираха, че е безотговорно да го вкарват в болницата, където можеше да наруши функционирането на безброй уреди, не на последно място сред които бяха необходимите за прегледа на Юрий.

Насреща му се издигаше бетонен фонтан. Стотици хора бяха излезли на улиците и в парка заради спрелия ток. На едно място група тийнейджъри играеха футбол. Около границите на импровизираното им игрище се навъртаха униформени полицаи — вървяха сред тълпите като хищници в стадо.

Логиката му подсказваше, че са тук, за да пазят реда, да се грижат прекъсването на електричеството да не доведе до нежелани последици. Но въпреки това не можеше да се отърси от мисълта, че търсят точно него. Че целта им всъщност е камъкът.

Даниел стоеше с доктор Васкес в контролната зала и проучваше резултатите от ядрено-магнитния резонанс. На дисплея се виждаше напречен разрез на мозъка на Юрий, оцветен в червено, оранжево и розово. Един участък беше син и изглеждаше замъглен.

— Какво е това? — попита тя.

Лекарката въведе няколко команди и накара уреда да направи ново сканиране. Напомнящото на конвейерна лента устройство, на което лежеше детето, вкара неподвижното му тяло обратно в тръбата. Разнесоха се няколко високи изщраквания — машината „заснемаше“ мозъка на Юрий.

Този път се получи по-ясен образ, но около синия участък пак имаше замъгляване.

— Може ли да е някаква повреда в скенера? — предположи Даниел.

Доктор Васкес поклати глава.

— Едва ли. Промених малко ъгъла на сканиране, за да се уверя. — Тя посочи дисплея. — Ако се дължеше на повреда, замъгленият участък щеше да се премести. А той показва същото място в мозъка на детето.

— Тогава какво е? — повтори Лейдлоу.

— Нали споменахте, че някой го е подлагал на експерименти?

— Доколкото ми е известно, да.

Лекарката тъжно кимна.

— В такъв случай предполагам, че пред нас са последиците от един от тези опити. Това е предмет, нещо електрическо, имплантирано в мозъчната му кора.

— Електрическо ли?

— Излъчва електромагнитен импулс — поясни доктор Васкес. — Слаб, естествено, но синьото оцветяване означава точно това.

На Даниел й се пригади, стомахът й се надигна. После чу звук, който я накара да потрепери. Юрий идваше на себе си — и отново започна да крещи.

Макартър се насочваше към края на парка. Спря при един уличен продавач и като се престори, че разглежда стоката му, хвърли поглед назад към групата полицаи.

„Идват за камъка“.

Глас ли чуваше, или само си го мислеше?

„Бягай“. Беше подкана, а не реален звук. „Бягай!“

Професорът вече не можеше да се владее. Пусна дрънкулката, която бе взел от сергията, и отпраши към улицата.

Юрий дойде на себе си с крясъци, но се успокои веднага щом изключиха скенера. Докато доктор Васкес му правеше други тестове, детето остана вкопчено в Даниел.

— Няма следи от мозъчен оток — заключи лекарката. — Неврологичните му реакции са в норма.

— А кръвта от ухото му?

— Изглежда, в ушния му канал е имало киста, която се е спукала по време на припадъка. Но сега чува добре и следователно не е получил увреждане.

Мексиканката се усмихна.

— Има късмет — каза тя, после се поправи: — В известен смисъл.

Даниел прегърна детето през раменете.

— Какво ще правите с него? — попита доктор Васкес.

— Ще се опитам да го отведа на безопасно място, където ще се погрижат за него.

— Можете да го оставите при нас.

Лейдлоу се поколеба. Тази идея наистина, не беше за пренебрегване. Ала не можеше да е сигурна, че Кан или руснаците няма да го намерят.

Тя поклати глава.

— Търсят го хора, от които няма да сте в състояние да го защитите. Ако го намерят, ще убият и вас, и всеки, който им се изпречи на пътя.

— Защо?

— Дълга история. Когато си тръгнем, се обадете в полицията. В случай че тези хора дойдат тук.

Лекарката кимна нервно и хвърли поглед към Хоукър, който продължаваше да държи пистолета.

— Ще ви дам пет минути и после ще се обадя. Не се връщайте тук.

Даниел изведе Юрий от кабинета и Хоукър я последва.

— Да повикам ли охраната? — попита Рикардо.

— Не — отвърна доктор Васкес.

— И ще ги оставите да си отидат?!

— Да. Струва ми се, че така е най-добре. Ако са такива, каквито твърдят, няма нужда да се намесваме.

— Ами ако не са?

— По-добре да са далеч оттук, когато полицията ги открие.

Санитарят неохотно кимна и погледна малкото устройство до вратата. Яркозеленият дисплей бързо премигваше.

— Онова нещо, което е имплантирано в главата на детето, радиоактивно ли е? — попита той.

— Едва ли. Защо?

Рикардо посочи дисплея.

— Алармата за радиоактивност. Някой от тях е облъчен.

Макартър се опитваше да тича целенасочено, ала знаеше, че изглежда зле. Кракът го болеше и мислите му бяха объркани. Струваше му се, че прилича на участник в състезание за инвалиди, въпреки че бягаше сам.

Пресече улицата. Трябваше да се измъкне — от полицията, от хората, които го преследваха, от Хоукър и Даниел.

Последната мисъл го сепна. Та те му бяха приятели, защитаваха го. Дали подсъзнанието му не се опитваше да му каже нещо?

Пред болницата имаше спирка и по улицата се приближаваше автобус. Археологът закуцука натам и се нареди на опашката. Рейсът спря и спирачките му изхвърлиха мощни струи въздух.

— Професоре?

Обърна се и видя, че Даниел и Хоукър излизат от болницата. Юрий вървеше с тях. Слава Богу!

— Какво правиш? — подозрително попита Лейдлоу.

— Амиии… — заекна Макартър. — Крия се. Опитвам се да не бия на очи. — И посочи полицаите в парка и на уличния ъгъл.

— Полицията не ни преследва — отбеляза Даниел.

— Не бива да разчитаме на това — възрази Макартър.

Даниел погледна Хоукър и кимна към автобуса.

— Какво мислиш?

— Да, време е да зарежем стария джип — съгласи се той.

— Ще се качваме ли? — изненада се Макартър.

— Да — отвърна Лейдлоу. — Хайде.