Греъм Браун
Черното слънце (35)

34.

Автомобилният керван пътуваше по занемарен път в планинската пустиня на Западна Невада. В средата се движеше камион, боядисан в камуфлажен цвят, охраняван отпред и отзад от бронирани коли с картечници. На шейсет метра над тях летяха два въоръжени с ракети хеликоптера „Блекхок“.

След осемдесетина километра щяха да стигнат до хвостохранилището в планината Юка, чието строителство беше зарязано от близо трийсет години.

Първоначално бяха възнамерявали да използват това място за складиране на ядрени отпадъци от цялата страна. Еколозите обаче още отначало саботираха проекта и в резултат на проточилите се години съдебни процеси и оценки на въздействието върху околната среда, както и на променливите политически ветрове, планината пустееше. Голямата част от радиоактивните отпадъци си оставаха където си бяха: при сто и седемте различни реактора, повечето от които почти неохраняеми или разположени в близост до най-големите селищни центрове в Щатите. Онези, които се бореха срещу проекта, очевидно смятаха тази алтернатива за по-безопасна.

Затова и Юка щеше да е подходяща за целите на НИИ. Хората да Мор бяха извадили бразилския камък от подземието на Вирджиния Индъстриъл Комплекс и се бяха отправили на дълго пътуване през страната.

Подробностите бяха разчетени с максимална прецизност. Според плана операцията трябваше да започне по време на най-слабата му активност и да приключи преди следващия му пик. Между енергийните пикове имаше интервали от по седемнайсет часа и трийсет и седем минути.

Самото пренасяне беше най-опасната част, но засега нещата вървяха нормално. Както се очертаваше, щяха да поставят камъка в планинския бункер седем часа преди следващия импулс.

От кабината на тира Арнолд Мор чу рев и погледна нагоре. Единият блекхок прелетя над тях, за да заеме позиция пред кервана. Престараването на охраняващите ги сили донякъде го забавляваше.

Намираха се в сърцето на контролирана от военните територия и пътуваха по безименен път, който пресичаше авиополигона „Нелис“. За да ги нападне, евентуалният им противник трябваше да прекоси сто и петдесет километра гола пустиня и да проникне в най-строго охраняваната военна база в Съединените щати. В небето патрулираха въоръжени с ракети хеликоптери и изтребители Ф-22 Раптор. Камери и инфрачервени сензори следяха всеки квадратен сантиметър и още преди пристигането на Мор охраната имаше заповед да стреля на месо срещу всеки нарушител. С всичко това беше свързана и злополучно известната Зона 51.

Мор погледна през прозореца. Мрачен пейзаж, осеян с кратери, изпитателни обекти и планини от натрупана пръст. Тук бяха изпитвали хиляди видове експлозиви, от касетни до вакуумни бомби, дори ядрени бойни глави.

Сухата пустинна земя беше покрита с белези и нямаше нито намек за живот, който да притъпи грозотата. Не се виждаше нито стръкче трева, кактус или дори нискорасъл пустинен храст. Приличаше на луната или на някоя планета. Навярно тъкмо затова НЛО маниаците бяха убедени, че в базата са изследвали извънземни — може би зелените човечета щяха да се чувстват там като у дома си.

Вратата към задната част на камиона се отвори и един от учените подаде глава в кабината.

— Имаме проблем, господин директор.

Сърцето на Мор се сви.

— Какво се е случило?

— Неочаквано усилване на енергийния импулс — отвърна ученият. — И нивото му бързо се покачва.

Даниел наблюдаваше приближаващите се лодки.

— Опитват се да ни пресекат пътя — отбеляза Макартър.

— Нали ти казвах, трябваше да вземем ракети — изсумтя Хоукър.

— Другия път непременно — не само на шега му обеща тя.

Разстоянието между двете преследващи ги лодки се увеличаваше и Лейдлоу видя в това неочаквана възможност. Избута професора от руля и леко намали скоростта, после още повече. Преследвачите им бързо скъсяваха дистанцията.

След миг Даниел отново натисна дроселите, зави на деветдесет градуса и даде пълен напред.

Лодката им се понесе като стрела и Лейдлоу трябваше да се приведе, за да избегне шибащите палубата вятър и пръски. Насочваха се към пространството между преследващите ги съдове, нещо, което хората в тях явно бяха разбрали, тъй като се опитваха да им попречат.

Даниел местеше поглед от едната лодка към другата. Нямаше да е лесно.

— Не е зле да залегнеш — каза Хоукър на професора и внимателно накара Юрий да легне на палубата. Даниел се наведе колкото можеше по-ниско над руля.

Лодките се носеха една срещу друга с обща скорост седемдесет-осемдесет възела.

След секунди Лейдлоу приклекна на палубата, без да изпуска руля.

И успя да мине между двете лодки. Курсовете на преследвачите им се пресякоха зад тях, над главите им засвириха куршуми — насочени не към нея, а към квадратните очертания на извънбордовите двигатели.

Едва ли щяха да улучат, тъй като противниците им стреляха от подскачащите палуби на лодките си и нямаха време да се прицелят. „Хиляда към едно“, помисли Даниел, заслушана в рева на двигателите, после хвърли поглед назад. Шансът беше на тяхна страна. Бяха минали невредими.

Но трябваше да се надбягват до брега и Лейдлоу не можеше да е сигурна, че ще спечели.

Арнолд Мор се вторачи в очите на учения.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Мощен енергиен пик — повтори мъжът. — Може би десет пъти по-голям от обикновено.

Мор се опита да се изправи, но предпазният колан го върна на седалката.

— Невъзможно — каза той и докато се откопчаваше, осъзна, че всъщност няма представа какви са възможностите на камъка.

В задната част на камиона двама от неговите хора следяха поведението на светещия камък в импровизирана версия на лабораторията във Вирджиния. Мор погледна компютърния екран и видя енергийния пик, четири пъти по-мощен от обикновено пасивното му състояние. И се усилваше.

— Кога започна?

— Преди пет минути. Първо забелязахме промяна в разпространението на енергията — по-високи енергийни нива и по-слаб фонов шум. После се промени и отброяващият сигнал, бързо стана по-сложен и все по-произволен.

— И какво означава това? — попита Мор, усетил, че мъжът крие някакво заключение, до което вече е стигнал.

— Не знам. Нещо се е променило и сега сигналът е хаотичен. Сякаш се е побъркал и се опитва да се върне в предишното си състояние.

Мор прокара пръсти през сивата си коса и погледна кривата линия на енергийния сигнал. Пиковете се усилваха с все по-голяма честота, както обикновено точно преди импулс, но фоновото равнище едва се регистрираше.

Компютърът високо запиука — предупредителен сигнал за достигане на праговото равнище. Екранът се замъгли и всичко се сля, сякаш се размагнетизираше. Радиостанциите наоколо и в кабината на камиона запищяха от статични смущения.

— Има ли бункери наблизо? — извика Мор на шофьора.

Сержантът от военновъздушните сили, който седеше зад волана, се смути.

— Господин Мор?

— Къде може да скрием това нещо?

— Никъде — отвърна военният. — Наоколо е само гола пустош.

Залегнал на палубата, Хоукър здраво държеше Юрий и го прикриваше. Даниел продължаваше да управлява бясно носещата се по вълните лодка и завиваше ту надясно, ту наляво, за да не ги улучат преследвачите им.

Доколкото Хоукър можеше да прецени, лодките развиваха приблизително еднаква скорост, ала всеки завой скъсяваше дистанцията помежду им. Противниците им бяха само на петдесетина метра зад тях, разгръщаха се и стреляха наслуки.

След пет минути вече щяха да видят пристанището и той се надяваше, че това ще задържи преследвачите им на разстояние, макар да не беше сигурен, че изобщо ще стигнат дотам. Ако успееха да улучат дори само единия извънбордов двигател, с тях щеше да е свършено.

В палубата на няколко метра зад него се заби куршум, друг изсвири над главата му.

Даниел се приведе и извика:

— Сега е моментът да направим нещо!

Още докато го произнасяше, Юрий започна да мърмори нещо непонятно и да се, дърпа от ръцете на Хоукър. Посочи шкафа и се ококори, сякаш току-що е открил нещо ново.

— Две — изведнъж каза момчето и погледна пилота. — Две.

Хоукър повика Макартър, който запълзя към тях.

— Какво му е?

— Не знам — отвърна Хоукър. — Дръж го.

Професорът хвана момчето, а Хоукър отиде на кърмата, бръкна под седалките и измъкна котвата. Бързо се приближаваха към брега, но за да успеят, щяха да се нуждаят от помощ.

— Дръж този курс — извика той и преряза въжето с ножа си.

Лодката се понесе напред по права линия, а Хоукър завъртя тринайсеткилограмовата котва като ласо и я хвърли във въздуха.

Тя полетя към преследвачите им, ала падна във водата много преди да достигне целта си.

— Трябваше да я хвърлиш по-силно — извика Даниел.

— Много ти благодаря, вече разбрах.

След това хвърли едно от веслата. То падна пред първата лодка и килът й просто го разсече по средата.

Мъжете в лодките отговориха с нов дъжд от куршуми и Лейдлоу рязко зави надясно. В морето около тях се надигнаха фонтанчета.

Хоукър залегна и изведнъж забеляза сигналния пистолет.

Хрумна му нова идея: Той закрепи буй за един от резервните комплекти кислородни бутилки и извика:

— Давай пак направо!

Постепенно следата зад тях се изправи. Хоукър отвори клапите и пусна бутилките през борда. Те потънаха, но мехурчетата и буят му позволяваха да ги вижда.

Той изчака, после натисна спусъка.

Алената ракета се понесе към мехурчетата и от водата изригна огнена вълна от възпламенената четирийсетпроцентова кислородна смес.

Първата лодка на преследвачите им зави прекалено късно и взривът я вдигна на трийсетина сантиметра във въздуха. Тя падна във водата с малко извъртян настрани нос и се запремята като състезателна кола, спукала гума. Разхвърчаха се отломки. Накрая лодката полегна върху левия си борд и спря.

— Страхотен изстрел — извика Макартър.

Хоукър се надяваше, че онези във втората лодка ще спрат, за да помогнат на другарите си, но те ги заобиколиха и продължиха преследването.

И когато се приближиха достатъчно, откриха огън без никакви задръжки. Корпусът им беше надупчен и от обикновени, и от трасиращи куршуми.

Хоукър се хвърли на палубата, докато Даниел насочваше лодката в пристанището, маневрирайки около закотвени платноходки и други съдове. Зад него Юрий закрещя, отскубна се от Макартър и се хвърли към шкафа, в който беше камъкът.

— Две? — изпищя момчето и заблъска с ръце по вратата. — Две! Две! Две!

Арнолд Мор трябваше да крещи, за да надвика непоносимо острия писък на радиостанциите.

— Свали хеликоптерите!

— Защо? — попита сержантът.

— Веднага ги накарай да кацнат!

Старши сержантът грабна радиото и, се опита да предаде заповедта на Мор. Компютрите в задната част на камиона се претоварваха. От отворите на единия захвърчаха искри и свързаният със системата осцилоскоп експлодира.

— Затворете го? — изкрещя на хората си Мор и се хвърли към тежкия оловен капак на кутията, в която държаха камъка. — Затворете го!

Радиостанциите в кабината завиха, после заизбухваха една след друга. Вторият компютър даде на късо. Мор и ученият вдигнаха тежкия капак и понечиха да го спуснат върху кутията, ала от камъка се излъчи ослепителен проблясък. Последвалата ударна вълна помете вътрешността на камиона и се понесе напред в голата пустиня.

— Две, две, две — викаше Юрий. После очите му се разшириха. — Едно.

Лодката се разтърси от мощен взрив.

Хоукър едва не падна през борда, а Даниел се претърколи през пулта за управление и се просна на палубата. Двигателите избухнаха. От сонара и навигационната система захвърчаха искри.

Хоукър нямаше представа какво се е случило. Имаше чувството, че го е ударила стъклена плоскост. Дишаше тежко, главата му кънтеше, видя, че Макартър се е привел над Юрий. В предния край Даниел се връщаше на руля.

От двата извънбордови двигателя се вдигаше черен дим. Преследващата ги лодка се отклоняваше настрани и от моторното й отделение бълваха пламъци. Няколко от съдовете в пристанището имаха подобни проблеми.

Лейдлоу хвана руля и изведе лодката на плажа само с останалото им ускорение. Килът се заби в пясъка и те спряха.

— Какво беше това, по дяволите? — попита тя.

— Не знам — отвърна Хоукър и се обърна към Макартър.

Професорът държеше Юрий като спящо дете, подпрял тила и главата му върху свивката на лакътя си. Измъкна изпод него дясната си ръка — цялата беше мокра от кръвта, течаща от ухото на момчето.

— Господи? — ахна Даниел.

— Да се махаме оттук — каза Хоукър. — Аз ще го нося.

Взе детето от Макартър, а Лейдлоу извади чантата с новия камък от шкафа и скочи на пясъка.

Даниел помогна на професора да изкуцука нагоре по плажа. Докато тичаше с Юрий на ръце, Хоукър си помисли, че са намерили и взели втория камък, ала на каква цена?