Греъм Браун
Черното слънце (33)

32.

Хоукър изплува в тъмната кухина, пълна с въздух от бутилките на Лейдлоу, вдигна маската си и извика:

— Даниел!

Бутилките бълбукаха като повредено джакузи. От Даниел нямаше и следа.

Той включи светодиодното си фенерче. Приблизително кръглата кухина беше широка не повече от метър и половина. Таванът над него се заобляше като купол. Хоукър се плъзна покрай стената и откри отвор.

Приличаше на отточна система на басейн — водата преливаше през ръба и се стичаше нанякъде.

А от другата страна беше сухо.

На слабата светлина видя на дъното човешко тяло. Прехвърли се през стената и се спусна надолу. Даниел лежеше на една страна, кашляше вода и бавно идваше на себе си.

— Какво ти става, по дяволите? — извика Хоукър. Гласът му отекна в затвореното пространство. — Да не си се побъркала?

С огромно усилие тя се надигна и седна.

— Може пък наистина да съм се побъркала.

— Какво имаш предвид?

— Азотна наркоза. Или по-скоро кислородна наркоза, понеже използваме висококислородна смес. Веднъж ми се случи, само че при по-продължително гмуркане на по-голяма дълбочина.

Той седна до нея, все още бесен от безразсъдната й постъпка, ала облекчен, че е жива.

— Ти си гмуркачката и някогашна студентка по морска биология.

— Една от многото дисциплини, които започнах и зарязах — въздъхна Даниел. — Както и да е, съжалявам. Изобщо не съзнавах какво правя. Просто реших да вляза. Беше ни точно под носа.

Заразтрива слепоочията си.

— Проблемът при този вид наркоза е, че не разбираш какво става. Просто се чувстваш страхотно. Като в четвъртата степен на опиянение с текила, само че без гадния й вкус.

Колкото и да беше ядосан, Хоукър не можа да не се засмее.

Откакто бяха видели акулите, тя като че ли бе започнала да се държи малко лекомислено. Хоукър погледна нагоре към отвора и попита:

— Спомняш ли си изобщо какво се случи?

— Спомням си как си помислих, че не искам да се порежа и че ме е страх и ти да не се заклещиш. И после, докато се отскубвах от теб, издишах и видях, че мехурчетата се пукат. Това ми напомни за гмуркането в една подводна пещера преди години. Тогава мехурчетата от маската ми оставаха под тавана като идеално кръгли сребристи перли. Само че сега мехурчетата се пукаха и разбрах, че горе има въздух. Затова започнах да те ритам. Не можех да се върна, трябваше да продължа напред. После не помня.

Хоукър отметна мократа коса от лицето й.

— Знам какво е кислородна наркоза, но защо си я получила?

— Случва се.

— При толкова кратко гмуркане? На толкова малка дълбочина?!

Усещаше, че има още нещо, което Даниел не иска да му каже. Зачака.

— Напоследък не спя добре — каза тя. — А и в Китай ме тъпчеха с опиати. Не знам с какво точно, може би серум на истината, наркотици, барбитурати. Постоянно ме държаха упоена. Ти каза, че съм била там десет дни. Аз си спомням само четирийсет и осем часа от тях.

— Значи в организма ти са останали опиати — заключи Хоукър.

— Най-вероятно. Не съм мислила за това. Не съм искала да мисля, предполагам. Но е трябвало: такива неща могат да ти окажат влияние при гмуркане, особено с нитрокс.

— Радвам се, че си добре — каза той. Плъзна лъча на фенерчето наоколо и попита: — Всъщност къде сме? В заешката дупка на Алиса?

Намираха се в центъра на някакъв храм, находчиво изолиран от водата. Тунелът, който се спускаше надолу и после се издигаше нагоре, играеше ролята на въздушен шлюз. Стига таванът да не пропускаше, водата не можеше да преодолее въздушното налягане. Не можеше да проникне вътре.

Таванът на камерата беше заоблен и гладък като купол на ротонда. Сглобките между каменните блокове бяха почти незабележими. Вътре не капеше и не се процеждаше вода. Невероятно строително постижение.

Лъчът на фенерчето заподскача по гладките каменни стени и спря върху покрито с йероглифи стълбище.

— На Макартър би му харесало тук.

— Ако успее да преодолее страха си от акулите — отбеляза Даниел.

— Самият аз едва успях да преодолея страха си от тях — призна Хоукър и светна с фенерчето нагоре по стълбището. В горния край имаше олтар, върху който лежеше нещо. Приличаше на мумифицирано тяло.

Хоукър подаде ръка на Лейдлоу и се заизкачваха по стълбището.

Макартър седеше в лодката. Странно, но параноята му се беше върнала в момента, в който Даниел и Хоукър се бяха гмурнали.

На всеки трийсет секунди поглеждаше дисплея на навигационната система, за да се увери, че вятърът и течението не са го отнесли, после оглеждаше хоризонта с бинокъл — боеше се, че може да ги изненадат някакви злодеи. Досега не беше забелязал нищо, което обаче не означаваше, че няма да се случи.

Освен това трябваше да наглежда Юрий и нервите му се опъваха до скъсване всеки път щом момчето помръднеше. За всеки случай стегна здраво всички ремъци на спасителната му жилетка и постави на гърба му втори буй.

— Мислиш ли, че ще се ядосат, ако видят, че съм те вързал за нещо, когато се върнат?

Юрий не му отговори и Макартър сам се засмя на думите си.

— Преди бях нормален — каза на момчето. — А я ме виж сега! Привижда ми се какво ли не. И ми се причува. — Юрий не му обръщаше внимание и си играеше със слънчевите очила. — Ох, говоря на дете, за което пластмасовите очила са по-интересни от високообразован събеседник като мен.

За пореден път вдигна бинокъла и огледа спокойните води на Мексиканския залив. Следобедното слънце сияеше от кобалтовосиньото небе. На изток започваха да се трупат големи купести облаци. Все още бяха много далеч, ала като че ли се приближаваха. Най-малко искаше да е в морето, ако се разрази буря.

— Хайде, не се бавете цял ден — измърмори Макартър.

Вдигна се слаб бриз и тихо прошумоля край ушите му.

„Защо си разсеян днес?“

Той рязко се завъртя в търсене на източника на думите. Нямаше никого, естествено.

„Защо си разсеян днес?“

Думи на жена му. Произнасяни нежно в дните, когато той разсъждаваше над някакъв проблем и не я слушаше.

Погледна Юрий. Момчето го наблюдаваше, сякаш също беше чуло нещо.

— Изобщо няма да питам — каза Макартър.

Долови друг звук, далечен тътен на гръмотевица от изток. Буреносните облаци все още бяха на много километри, ала се разширяваха на юг. Той проследи линията им с бинокъла, като се чудеше дали ще имат проблем с връщането на брега. А после зърна нещо друго: две лодки бързо пореха вълните към тях. Бяха на седем-осем километра, но се насочваха точно към него.

— Мамка му — изруга професорът и отпусна бинокъла.

Погледна Юрий и добави:

— Само да не вземеш първо да научиш точно тези английски думи.

Момчето не реагира и Макартър отново насочи вниманието си към лодките с надеждата да види зад тях хора на водни ски.

Не видя обаче. И въпреки че лодките можеше да са всякакви, изведнъж го обзе ужасяващо подозрение, свързано с това какви са и каква е целта им.

Дръпна Юрий до себе си, закопча му предпазния колан и запали двигателите.

Тялото лежеше в саркофаг, завито с обикновен тънък плат. Ковчегът не беше нищо особено, просто дърво с издълбани отстрани жлебове, сигурно за по-удобно носене.

Даниел отметна савана. Черепът далечно приличаше на човешки. Миниатюрни пори покриваха гладката кост. От празните очни кухини излизаше по една тънка жичка и потъваше в черепната кутия. Деформирани ребра, огромни очни орбити — същите аномалии, каквито бяха видели на скелета в Бразилия. Втори човешки потомък, умрял няколко хиляди години преди да се роди.

И двамата мълчаха. Почтително.

Хоукър насочи лъча на фенерчето зад саркофага. В нишата там се извисяваше релеф на маянски цар в церемониални одежди. Приличаше на изображението от Забуления остров, но детайлите бяха различни. Царят протягаше ръце напред, сякаш пълнеше шепи от падаща вода. И в шепите му — продължавайки навътре в гърдите му — лежеше гладък стъкловиден предмет. По строеж камъкът като че ли не се отличаваше от бразилския, ала имаше друга форма и беше по-малък, приблизително колкото грейпфрут.

Даниел се пресегна и угаси фенерчето. В мрака камъкът излъчваше призрачнобяло сияние.

Хоукър протегна ръка към него.

— Недей — спря го Лейдлоу.

Той отдръпна ръката си и я погледна.

— Дай ми една секунда. — Даниел се заозърта, като че ли можеше да има някакъв капан.

Накрая измъкна камъка от гнездото му. Беше тежък, невероятно гладък и топъл. Пръстите й леко изтръпнаха, вълна от енергия пробяга по тялото й. Обзе я странен възторг от самия факт, че го държи в ръце.

— Добре ли си? — Попита Хоукър.

Гласът му я върна в настоящето.

— Да. Просто не мога да повярвам, че наистина го открихме.

Лейдлоу предпазливо прибра камъка в торбичка с цип и я закачи за колана си. После извади стар лентов фотоапарат и започна да снима.

— И това ли върви с цялостния ни ретро стил? — обади се Хоукър. — В тон с джипа и лодката?

— В Бразилия всичките ни електронни уреди се повредиха, забрави ли?

— Не.

— Така че реших, че е по-добре да използвам нещо, което няма да се повлияе от камъка.

Превъртя лентата, помоли Хоукър да освети повърхността, която искаше да заснеме, после натисна копчето. След като снима релефа, стълбището и йероглифите по него, продължи с тавана и стените с избелели стенописи. Накрая насочи обектива към скелета на олтара, но отпусна апарата, без да го фотографира.

Хоукър явно се съгласи с решението й, защото каза:

— Да, нека оставим клетника на мира.

Лейдлоу, прибра апарата. Помисли си дали да не унищожат релефите, както бяха направили с Макартър на Забуления остров, само че наоколо нямаше камъни и не носеха никакви тежки инструменти. Ножовете, които им бяха свършили работа за крехкия корал, щяха да са безполезни срещу здравите каменни блокове на храма.

А и без това нямаха много време, трябваше да изплуват, на повърхността до двайсет минути, иначе щеше да се наложи да спират за декомпресия, не особено вълнуваща перспектива, като се имаше предвид, че районът гъмжеше от акули.

Междувременно Хоукър се беше върнал в тунела, за да донесе кислородните бутилки, и я чакаше на рампата. Даниел се покатери до него и погледът й попадна върху бутилките с прерязан шланг.

— Твоите са — осведоми я той.

— Адски си небрежен с екипировката.

— Всъщност се опитвах да те спася.

Нямаше какво да му възрази. Приклекна до бутилките и провери налягането. Беше се задействала аварийната система. За да не се изразходва целият въздух при инцидент, вътрешната клапа се затваряше и в бутилките оставаше малка част от сместа, която можеше да се използва само ако водолазът ръчно превключи на резервен режим. Тя откачи прерязания шланг и настрои клапата така, че резервният въздух да тече само по здравия маркуч.

— Би трябвало да ми стигне за петнайсетина минути. Предостатъчно.

— При необходимост можем да се редуваме да дишаме от моите бутилки — отвърна Хоукър. — Добре, стига сме си губили времето.

Даниел се съгласи, прескочи стената и заплува по тунела.

Както беше постъпил Хоукър, тя буташе бутилките пред себе си. Когато след няколко секунди излезе от тунела, изпита невероятна радост, че отново е окъпана от бистрата синя светлина.

Еуфорията й продължи съвсем кратко. Радиостанцията й изпращя и в ухото й се разнесе гласът на Макартър:

— … приближават към нас от югозапад. Чувате ли ме? Две лодки се насочват право към нас с висока скорост.