Греъм Браун
Черното слънце (31)

30.

Сякаш изневиделица в далечината се появи огромна сянка.

— Риба чук — промълви тя.

— Дано да не е онази, дето изскача от водата с човек между зъбите — отвърна Хоукър.

Откакто го познаваше, Даниел беше установила, че той обича да се шегува с опасни ситуации и с чувството си за хумор повдига настроението на хората. Не забелязваше да е сериозно обезпокоен, но една шестметрова половинтонна акула не бе за подценяване.

— Рибите чук обикновено не обръщат внимание на хората — отбеляза Лейдлоу, докато се озърташе. — Проблемът обаче е…

В същия момент от мрака се появиха още две акули със същата странна форма на главата, после трета, четвърта и пета.

— Проблемът е, че се движат на стада — довърши тя.

Акулите плуваха малко под повърхността, почти лениво. Даниел натисна ръкохватките на торпедото и потегли напред.

— Какво правиш? — попита Хоукър.

— Просто искам да видя къде отиват.

— Защо просто не ги оставим да си вървят по пътя?

Това я устройваше, само че не смяташе, че отиват някъде. Изпитваше смътното подозрение, че ще се върнат.

Продължи да се приближава. Вече ги виждаше по-ясно. Рибите чук наистина променяха курса си, само че не назад към тях с Хоукър. Завиваха наляво, на юг. Искаше й се да ги проследи, но въпреки че те плуваха бавно, нямаше как да не изостава, без да увеличи скоростта на торпедото, а това не й се струваше разумно — знаеше, че акулите усещат и най-слабите вибрации.

— Даниел — повика я Хоукър. — Може би не е зле да обърнеш.

Тя отпусна ръкохватките и завъртя торпедото към него. Към тях се приближаваха още акули. Не една-две. Двайсет, трийсет, петдесет, дълга върволица в две-три колони, като коли в пиков час по някаква подводна акулска магистрала.

Също като нея, Хоукър безшумно се насочваше към дъното. Това изглеждаше най-разумно.

Стигнаха до пясъка. Оттук акулите се различаваха по-ясно на фона на осветената от слънцето повърхност. Сега вече можеше да види какво правят — плуваха в кръг с радиус около осемстотин метра. Бавно обикаляха, завиваха и плуваха, завиваха и плуваха, като риби в кръгъл аквариум.

— Не че не предпочитам да наблюдавам това от подводница — рече Хоукър. — Ама е много яко.

— Чувала съм, че се събират на групи по няколкостотин, но никога не съм виждала такова нещо — отвърна Даниел.

— Колко са според теб?

Не можеше да ги преброи, ала докато ги гледаше, предположи, че са над сто, може би почти двеста. По-едрите плуваха сами, във външната лента, така да се каже. По-дребните, два, два и половина метрови екземпляри, се движеха плътно един до друг от вътрешната страна на кръга.

Тя плъзна поглед по дъното към центъра на кръга и видя нещо като коралов риф и скали, издигащи се над пясъка.

И изведнъж я осени. В муцуните на акулите и конкретно на рибите чук имаше сетивни органи, които засичаха електромагнитните импулси. Наричаха се „ампули на Лоренцини“ и представляваха снопове нервни влакна, реагиращи на промените в електромагнитното поле.

Ако бяха прави и в района имаше друг камък, акулите може би усещаха енергията и тя ги привличаше, също като Юрий на лодката.

Само че нещо възпираше рибите чук и те безкрайно обикаляха в кръг. Като пеперуди около пламък на свещ. Не можеха да го достигнат, но не можеха и да си тръгнат.

Бавно кръжащите над тях акули й действаха почти хипнотично. Даниел се извърна към корала, покриващ скалите срещу тях, и каза:

— Мисля, че трябва да отидем при онези корали. Ако камъкът наистина е под водата, струва ми се, че ще го открием там.

Бавно, като наблюдаваха акулите горе, двамата заплуваха към скалите. Под кораловата покривка се откроиха грамадни дялани камъни, подредени диагонално.

Даниел заплува отстрани и намери оголен ъгъл.

— Изглежда непокътнато.

Хоукър също проучваше зидарията.

— Щом постройката е запазена отвън, трябва да е запазена и отвътре.

— Точно както каза Макартър: труднодостъпен, но незагубваем.

— И отлично защитен — добави Хоукър. — Като храма в Бразилия.

Даниел забеляза релефи по стената. Нямаше йероглифи, но изображенията приличаха на други, които й беше показвал Макартър. Фигури на воини, чудовището Уиц, свързано с бога на дъжда. В този случай от устата му висяха две змии.

Обзе я възторг.

— Хайде да се опитаме да влезем вътре.

Без да изпускат акулите от очи, двамата се плъзнаха над постройката и се спуснаха от другата страна.

Лейдлоу спря пред кухина в корала и насочи лъча на фенерчето си вътре.

— Тунел.

Беше тесен и стените му бяха обрасли с назъбени корали, ала тя реши, че си струва да опитат.

Хоукър я хвана за ръката.

— Не можеш да се провреш с бутилките.

Във възбудата си за малко да забрави. Двете бутилки на гърба й бяха обемисти и напречното им сечение надхвърляше широчината на ханша й. Тя ги смъкна от гърба си.

— Недей — каза Хоукър.

— Само ще хвърля един поглед.

Откачи шланга, пусна бутилките на дъното и заплува напред. След пет метра тунелът започна да се стеснява още повече. Тя се върна, съедини шланга и си пое въздух.

Хоукър я гледаше все едно се е побъркала.

— Спокойно — каза Лейдлоу. — Слаба съм, ще се промуша.

Няколко пъти дълбоко си пое дъх за да насити организма си с кислород. Можеше да издържи три-четири минути без въздух. Поемаше риск, ала бе сигурна, че онова, което търсят, е съвсем наблизо. Преводът и изчисленията на Макартър, реакцията на Юрий, акулите — всичко си заставаше на мястото. Вторият камък бе тук, вътре. И тя щеше да го намери.

Откачи шланга, вмъкна се в тунела и заплува към стеснението. От едната страна стърчаха корали, но тя се провря покрай тях.

— Внимавай — предупреди я Хоукър.

Не можеше да му отговори, защото щеше да изразходва въздуха си, но се зачуди кога ли е станал такъв досадник.

А после коралът опря в ребрата й. Опита се да се промуши, ала нямаше достатъчно място. Беше време да се връща.

Оттласна се с ръце, но острите корали, които я бяха пропуснали напред, се забиха в гърба й. Не можеше да се извърти, нито да се върне заднишком. Сърцето й туптеше бясно.

— Дръж се — каза Хоукър.

Даниел чу внезапно свистене на мехурчета. Хоукър беше свалил бутилките си и се приближаваше. Хвана я за крака и я задърпа, но коралите се впиваха в тялото й и деряха кожата й.

— Чакай? — изпъшка тя.

Виеше й се свят. Искаше й се Хоукър да я издърпа, но коралите със сигурност щяха да я порежат, а кръвта във водата щеше да е краят и на двамата.

Извъртя се и погледна нагоре. Имаше чувството, че нещо притиска гърдите й отвън и в същото време, че ще експлодират отвътре.

Хоукър я дръпна пак.

Тя издиша малко въздух, за да освободи напрежението, и мехурчетата се издигнаха нагоре… после се пукнаха.

Хоукър я затегли и тя се хлъзна около метър назад.

— Пусни ме? — едва успя да произнесе думите Даниел.

— Не!

— Моля те, пусни ме? — Нямаше повече въздух, Хоукър почти я беше измъкнал от тунела, ала в този момент тя осъзна нещо — спасението бе напред, а не назад.

Ритна Хоукър, после пак и усети, че го улучва в гърдите. Отскубна се от ръцете му и се оттласна нагоре, където се бяха спукали мехурчетата. Ала преди да успее да стигне дотам, й причерня и светът потъна в мрак.

Хоукър политна назад, стиснал единия плавник на Даниел. Пусна го и се опита да се придвижи напред, но баластният му колан се закачи за нещо. Успя да се освободи, ала не можа да продължи — белите му дробове горяха. Той протегна ръце в сумрака и заопипва.

Не напипа нищо. Измъкна се от кухината, взе бутилките на Лейдлоу и прикачи шланга към маската си. Няколко пъти бързо си пое дъх и отново заплува по тунела, като буташе бутилките пред себе си. Те се удариха в нещо и той ги дръпна назад, после гневно ги тласна навътре — използваше ги като таран и отчупваше големи късове корал и от двете страни.

— Даниел? — извика по радиостанцията. — Чуваш ли ме?

Дълбоко си пое дъх, откачи ножа от крака си и преряза шланга. Избухна взрив от мехурчета и той запрати бутилките напред. Те бавно потънаха на дъното — мехурчетата продължаваха да клокочат нагоре към тавана на тунела, където беше изчезнала Лейдлоу.

Сигурно беше изгубила съзнание. Костюмът й щеше да я издигне нагоре и тя щеше да се преобърне по гръб като корабокрушенец със спасителна жилетка. И щеше да се удари в тавана на пещерата, колкото и да е висок.

Не се надяваше бързо да стигне до нея, а и в безсъзнание Даниел не можеше сама да закачи шланга си, но ако имаше късмет, въздухът от прерязания маркуч щеше да се събере в най-високата точка на тунела и да образува въздушен джоб, в който тя да може да диша, докато Хоукър не я намери.

Той отново се измъкна от тунела, вдигна бутилките си, обърна се и заплува обратно, като атакуваше корала с ножа си.

Успя да се провре през най-ниската част на тунела — след нея дъното отново започваше да се издига.

Стигна до бутилките на Даниел. От прерязания шланг продължаваше да изтича дихателна смес. Подмина ги и заплува нагоре, опипваше наоколо в мрака. Накрая стигна до въздушния джоб и отчаяно заразмахва ръце към тавана и стените.

Невъзможно. Даниел я нямаше…