Греъм Браун
Черното слънце (30)

29.

Даниел натисна няколко клавиша на водолазния компютър, за да пресметне с колко време ще разполагат под водата. Системата отчиташе разхода на въздух, вида смес и спирането за декомпресия. През това време Хоукър си свали ризата и започна да облича водолазния екип.

Лейдлоу го погледна. Широки рамене, тънък кръст. Мускулите му се напрегнаха, докато нарамваше тежките бутилки.

Почернялата му кожа беше осеяна с белези: стара рана от нож, спускаща се от едната му лопатка, охлузване от падане от мотор или белези от шрапнели отдясно и два малки кръгли белега, най-вероятно от куршуми. Колкото и ужасно да беше, му подхождаха, също като очукания стар хеликоптер и ръждивия джип.

— Не се разсейвай — скастри я Макартър и тя се изчерви.

— Спокойно де — прибави професорът. — Преди малко и той те зяпаше. За малко да падне през борда.

Даниел се подсмихна скришом, после отново насочи вниманието си към компютъра. Ако можеше да се вярва на сонара, равното пясъчно дъно беше на двайсет и пет метра дълбочина, но на онова място, на което Юрий бе започнал да крещи, уредът бе регистрирал последователни пикове между петнайсет и двайсет метра. Там долу нещо се издигаше над седимента — риф, останки от остров… или сграда.

Тя отиде на носа и облече водолазния си екип — тънък плътно прилепващ към тялото костюм от ликра, подобен на неопрен, но предназначен за по-топли води. Не жулеше кожата и не се пълнеше с въздух, както понякога неопрените.

Накрая пристегна на прасеца си ножница с десетсантиметров нож от титан и се върна на кърмата, където екипираният по плувки и тениска от ликра Хоукър проверяваше маските им.

Във водолазните маски бяха вградени радиостанции и миниатюрни дисплеи, на които се изписваше дълбочината, часът и посоката — също като на модерен шлем на пилот изтребител.

Струваха по хиляда долара и ако към тях се прибавеха двете водолазни торпеда и двойните алуминиеви бутилки, сметката възлизаше на поне двайсет бона.

— Виждам къде е отишъл бюджетът ни — отбеляза Хоукър.

— Докараха ги вчера — отвърна Даниел. — А лодката… е, трябваше да се задоволя с малкото налични.

Той нагласи бутилките на гърба й и отбеляза:

— Виждам, че ще използваме нитрокс.

Тази специална смес от кислород и азот позволяваше на водолазите да се гмуркат по-надълбоко и да остават под вода по-дълго.

— Четирийсет процента.

За гмуркане на двайсет и пет метра всъщност не им трябваше нитрокс, но пък Лейдлоу не беше знаела на каква дълбочина ще е обектът.

— С нитрокс можем да изкараме час и десет минути без декомпресия — обясни тя. — Максималният престой на дъното е два часа, което ни спестява трийсет и две минути декомпресия при изплуване.

Докато Хоукър настройваше часовника си, Даниел се обърна към Макартър.

— Въведох в навигацията междинна точка. Не я изтривай. Известно време лодката ще дрейфува и няма да е закотвена. Ще трябва да стигнеш до тази точка, ако се наложи да ни прибереш.

— Нали имате радиостанции в маските?

— Имаме, обаче предавателите им не са толкова мощни, колкото на бордовата радиостанция. Ще се чуваме един друг, както и теб, но щом достигнем десет метра дълбочина, ти няма да ни чуваш.

Макартър кимна. Даниел си сложи маската, скочи от борда и потъна в топлите карибски води.

Хоукър я последва и след миг двамата вече проверяваха водолазните си торпеда — устройства с къси криле и ръкохватки като на мотоциклети.

Водата на Залива беше бистра като джин. Даниел включи дисплея на маската си. На стъклото се появиха яркозелени знаци, нещо като видеоигра с висока резолюция.

Дълбочина: 1,2 м; посока: NNW (323): температура: 31 °С; изминало време: 1:17.

— Накъде? — попита Хоукър.

— Трябва да минем под лодката и да следваме посока сто и седем.

И зави наляво като отделящ се от стадото делфин. Хоукър я последва. Насочиха се към все още незабележимото издигане на дъното на около осемстотин метра от тях.

Докато плуваше, Даниел чу гласа му по радиостанцията. Неуспешно се опитваше да имитира френския акцент на Жак-Ив Кусто.

— И те се гмуркат в тъмните дълбини в търсене на гигантския октопод. Не беше толкова тъмно, колкото очакваха, а и всъщност не се гмуркаха толкова надълбоко.

Даниел се усмихна. Морската вода бързо поглъща и разсейва светлината, но вече бяха на дванайсет метра и тя още бе прозрачна и девствено синя. Като се имаше предвид светлото дъно, на дълбочина двайсет и пет метра нямаше да е много по-тъмно.

С периферното си зрение забеляза, че Хоукър спира и се обръща.

Лейдлоу намали скоростта и двамата увиснаха във водата.

Какво има? — попита тя.

Хоукър посочи напред.

— Акули.