Греъм Браун
Черното слънце (29)

28.

Деветметровата рибарска лодка пореше водите на Мексиканския залив с изненадваща грация — изненадваща, защото самият съд беше очукан двайсетгодишен ветеран с олющена боя и корозирал от солената вода корпус. Дори двигателите се бяха задавили, когато Даниел ги запали, и при малък ход пуфтяха като стар трактор.

Но щом натисна дроселите напред, двата извънбордови двигателя направо запяха. И сега, докато плаваха в сравнително спокойното море и оставяха дълга пенлива диря след себе си, Даниел започваше да изпитва усещане за увереност и свобода. Същите чувства се отразяваха на лицата на поне двама от тримата й спътници.

Макартър отново приличаше на себе си, усмихнат и избръснат. Компресите и ударните дози антибиотик през последните два дни, изглежда, бяха пречупили гръбнака на инфекцията му. Хапчетата за сън му бяха помогнали донякъде и сега почти не се различаваше от човека, когото Лейдлоу си спомняше.

И Юрий изглеждаше по-щастлив, също като на товарния кораб за Филипините. Даниел си мислеше, че ако момчето наистина вижда или усеща енергийни полета, както твърдеше руският капитан, дори сънливо градче като Пуерто Азул би могло да е свръхсилен стимул за него.

Вярно, аутистите страдаха от подобно сетивно претоварване, но за Юрий беше още по-тежко. Дори в тиха тъмна стая той беше бомбардиран от електромагнитни вълни, невидими и недоловими за другите. Домакински уреди, мобилни телефони, електропроводи, всичко, свързано с електричество, генерира слабо магнитно поле. Ако човек вижда, чува или усеща тези неща, както може би можеше Юрий, за него модерният свят би трябвало да е като стая, в която всички едновременно се надвикват, надуват тромпети и удрят чинели.

Но тук нямаше много такива неща и изглеждаше, че откритото море му носи покой.

Само Хоукър не беше доволен. Стоеше на носа, ровеше в шкафовете с оборудване и с всяка следваща находка все повече се разочароваше. По някое време се пресегна към едно корозирало петно върху корпуса и отчупи голяма ръждива люспа.

— Наистина ли не можем да намерим нещо по-добро? — попита той и хвърли люспата през борда.

— Лодката е в тон с джипа ни — отвърна Даниел.

— Къде са ракетите? — продължи да мърмори Хоукър. — Автоматите и миниторпедата?

— Не можем да си позволим такива неща. Само транспорт. Поне се движим бързо. Обикновено наемат такива лодки, за да ловят уаху.

Той повдигна вежди — явно не си падаше по риболова.

— Уаху ли? Какво е това уаху, по дяволите?

— Риба — поясни Лейдлоу. — Изключително бърза риба. Тази лодка има мощни двигатели, за да я преследва.

— Е, и това е нещо — изсумтя Хоукър, вперил поглед в хоризонта.

Тя посочи един от шкафовете, в които беше ровил, и каза:

— Поне водолазната екипировка е първокласна. А точно тя ще ни трябва.

— Ако открием нещо — отвърна той. — Как се търси потънал град с риболовен сонар, а?

Прав беше. Единственото допълнително оборудване се свеждаше до навигационна система и евтин сонар. Бяха проверили изчисленията на Макартър неколкократно. Ако археологът не грешеше, Върхът на копието сочеше точка на около единайсет километра от брега в низината Кампече. Не разполагаха с подробна информация за района, но знаеха, че това е седиментна низина, сравнително плитка и равна. Ако там имаше някакви руини, нямаше начин да не ги намерят, та дори само с риболовен сонар.

— Той май се съмнява в нас — каза Лейдлоу на Макартър.

— Не се тревожи. Ще му докажем, че сме прави — отвърна професорът.

— Просто не виждам как маите може да са построили нещо под водата — изсумтя Хоукър.

— Има две възможности — обясни археологът. — Първо, да не са построили нищо под водата, а на остров, който по-късно е потънал.

Посочи с ръка наоколо и продължи:

— Заливът е изключително активна земетръсна зона. И не само това, но и повечето подводни скали са седиментни, сравнително меки. Острови може да са се появявали и потъвали за сравнително кратко време. Само за хиляда години може да са настъпвали огромни промени. Доколкото ни е известно, маите и техните предшественици са обитавали интензивно този район два, дори три пъти по-дълго.

— Не става дума за нещо като Кракатау, нали? — подметна Хоукър.

— Не — потвърди Макартър. — По-скоро като спаднал кекс или като къща, потъваща в тресавище.

Даниел с радост установи, че професорът отново си е същият.

— А втората възможност? — попита Хоукър.

— Според нас онези, които са донесли камъните тук, са помагали на индианците, които открихме в Бразилия, обучавали са ги. Така са построили онзи храм й затова се е запазил до днес. Не ми е чак толкова трудно да си представя, че може да са построили и нещо под водата. Бетонът се втвърдява при химична реакция. Ако знаеш как точно да го направиш, той може да се съхрани в морето. Особено ако съдържа и вулканична пепел.

Погледна Лейдлоу и обясни какво има предвид:

— Посещението ни на Забуления остров показа, че тези хора са пътували до вулканичните райони. Разстоянието е голямо и поне аз не бих го изминал без важна причина. Смятахме, че целта му е била построяване на храм за новия камък, и в известен смисъл може да е било така, само че ние най-вероятно сме го извървели отзад напред. Свързано е с осигуряване на хранилище за камъка, обаче не са отишли там, за да го оставят, а за да осигурят материала за строежа тук под водата.

Обяснението звучеше логично. Даниел си представи керваните натоварени с вулканична пепел магарета, спускащи се по склоновете на Пулимундо. Погледна дисплея на навигационната система и каза:

— След малко ще разберем. Почти стигнахме.

Изтегли дроселите назад и лодката намали ход.

Планът им беше прост. Да отидат на мястото, час-два да обикалят по координатната мрежа, после да се гмурнат, за да проверят всички обещаващи места.

След двайсет минути не бяха открили нищо, но дълбочината почти не се променяше.

— Това е добър признак — отбеляза Даниел.

— Мислех си какво точно търсим всъщност — каза Макартър. — Бразилският камък беше скрит в доста видим паметник. И го охраняваха. Сякаш хората, които са го оставили там, са искали да бъде защитен, но и да е известно къде се намира.

— Труднодостъпен, но лесно откриваем — обобщи — Даниел.

— Не непременно лесно откриваем — възрази професорът. — В края на краищата той беше в сърцето на Амазония. Но ако определението „лесно откриваем“ не е вярно, какво ще кажете за „незагубваем“?

Това вече изглеждаше точно.

— Да, онези зверове защитаваха храма в Бразилия като собственото си леговище — каза Хоукър.

Даниел разбра идеята му.

— Незагубваем, но отлично защитен. Искаш да кажеш, че и тук ще е същото. Построй храм в морето и той ще е още по-недостъпен.

— Неслучайно са върнали тези неща в миналото — съгласи се Макартър. — Дали са легенда на хората, които са заварили тук, легенда, обясняваща за какво служат, обаче не са искали никой да ги пипа.

— Тогава защо се занимаваме с тях? — попита Хоукър.

Археологът и Лейдлоу се спогледаха. Понякога всичко това им се струваше прекалено мащабно, за да го осмислят. Странни светещи камъни, които всъщност бяха механизми, някакви устройства, пратени от бъдещето. Някой беше намерил за нужно да се подложи на истински ад, за да ги върне в миналото, а сега те отброяваха времето до нещо и ако легендите бяха верни, дори само в основата си, това можеше да означава катастрофална промяна за всички на света. Просто не можеха да ги оставят там, където бяха, без да се опитат да разберат какво е предназначението им.

— Имаме основателна причина — отвърна Даниел. — Трябва да разберем какво ще направят, когато броенето стигне до нула.

Впери очи в лицето на Хоукър в очакване на реакция. Усещаше, че не е напълно убеден.

Но преди Хоукър да успее да каже нещо, Юрий внезапно се изправи и погледна вляво от лодката. Отиде до парапета и се вторачи в някаква точка.

Даниел намали скоростта и започна да обръща лодката. Сонарът запиука и Юрий стана още по-неспокоен — наведе се над перилата, сякаш се опитваше да види нещо под водата.

А после изведнъж се втурна към десния борд, вкопчи се в парапета, пак се втренчи във водата и завика:

— Сирена! Сирена, сирена, сирена!

И пак се втурна към левия борд и се наведе опасно през перилата. Хоукър изтича и го хвана.

— Успокой се!

— Сирена, сирена, сирена!

Сонарът пиукаше все по-високо — минаваха над по-плитък участък.

Юрий се гърчеше в ръцете на Хоукър, мъчеше се да се отскубне, дори понечи да го ухапе.

— Сирена? — не спираше да вика момчето. — Сирена!

— Да се махаме оттук? — изсумтя Хоукър.

Даниел рязко натисна дроселите и лодката полетя напред.

Юрий не откъсваше поглед от пенливата диря след тях.

— Сирена — прошепна с копнеж. — Сирена.

Накрая се успокои.

Лейдлоу намали скоростта и когато Хоукър пусна Юрий, той изтича при нея и се вкопчи в крака й.

— Какво му става, по дяволите? — попита Хоукър.

— Не знам — отвърна тя, галеше детето по косата. После го погледна в очите.

— Какво означава „сирена“, миличък?

Юрий я гледаше, без да казва нищо. Не я разбираше.

— Успокой се — каза Даниел, без да спира да го гали. — Успокой се. Няма страшно.

Той я погледна измъчено, а после се отскубна от нея и пак започна да щрака с рамките на очилата до ухото си.

— Какво му е? — попита Макартър.

Тя го погледна тъжно.

— Не знам. Но мисля, че открихме Върха на копието.