Греъм Браун
Черното слънце (27)

26.

Хоукър седеше на предната дясна седалка на раздрънкания ръждясал джип. Даниел шофираше, Юрий се возеше отзад. Тримата пътуваха под мексиканското слънце от часове — желана промяна след студения дъжд в Хонконг и Южнокитайско море.

Докато се носеха по крайбрежния път за Пуерто Азул, Хоукър разсеяно гледаше слънчевите отблясъци по водата. Кой знае защо, имаше чувството, че са на почивка. С Даниел бяха като семейна двойка, а закопчаното им с предпазен колан на задната седалка осиновено дете носеше сомбреро и грамадни пластмасови слънчеви очила.

Юрий обикновено мълчеше и дори когато му говореха на руски, рядко отговаряше. Иначе беше дете за пример, макар да обръщаше много по-голямо внимание на дребните неща, отколкото на цялостния пейзаж.

В момента като че ли повече се интересуваше от щракането на рамките на очилата и не проявяваше особено желание да ги носи. Непрекъснато си ги сваляше и ги разтваряше и затваряше по седем-осем пъти близо до дясното си ухо, преди Хоукър отново да му ги сложи.

След десетия път Хоукър попита Даниел:

— Според тебе какво му е?

Тя хвърли поглед към огледалото.

— Не знам. Като че ли живее в собствен свят. Малко ми прилича на аутист, но не съм сигурна. Животът му не е започнал особено радостно.

Лицето й изразяваше тъга, разочарование. Бяха избавили Юрий от един затвор, но бъдещето му готвеше друг. Хоукър бе наясно със ситуацията.

Правилата често са слепи за фактите и въпреки че двамата с Даниел можеха известно време да задържат момчето при себе си и определено нямаше да го върнат на Кан, дипломатическите отношения с Русия щяха да са по-сложни. Юрий беше руски гражданин и за него се грижеше държавата. Когато настъпеше моментът и руснаците си го поискаха, нямаше да имат законни основания да не им го върнат.

— Може да го задържим — пошегува се Хоукър.

— Той не е изгубено кученце — Възрази Лейдлоу. — Само че не можем пак да го пратим там.

Тя отново насочи вниманието си към шосето й пътните знаци. Пътуването беше дълго. Девет часа, скрити от слънцето само от брезентовото платнище. Пот, прах и мръсотия покриваха телата им и те трудно устояваха на желанието да спрат, да вземат душ и да поспят. Ала не разполагаха с време, затова продължаваха почти без почивки.

И все пак Даниел изглеждаше страхотно — беше още по-красива, отколкото си я спомняше. В Бразилия, подложена на невероятен натиск от страна на началниците си да изпълни неизпълнима задача за невероятно кратки срокове, тя се държеше прекалено официално и сковано. Тук обаче, докато управляваше стария джип по дънки, тениска и със смачкана каубойска шапка, с почервеняла от слънчевите лъчи кожа, Даниел бе по-естествена, по-спокойна.

— Знаеш ли, може да си намерим кола с климатик — каза Хоукър.

Тя се засмя.

— Имаме климатик модел две и сто.

— Моля?

— Два отворени прозореца и сто километра в час — поясни Даниел.

— Страхотно. — Хоукър за кой ли път избърса потта от лицето си. — Басирам се, че Джеймс Бонд не е имал такъв климатик. Другия път може да наемем „Астън Мартин“.

— Тази кола ти подхожда повече — отвърна тя. — Напомня ми за твоя хеликоптер.

— Да, има известна прилика.

Пътят ги изведе в рибарско градче. На брега лежаха няколко лодки с пъстроцветни, но избелели корпуси. Приличаха на тюлени, греещи се на слънце. Малко по-нататък бяха скупчени няколко ниски постройки.

— Тук е — каза Даниел. — Ако още е в Мексико и иска да го намерим, Макартър трябва да е тук.

— Защо си толкова сигурна?

— Когато пристигнахме, установихме базата си на осемдесет километра навътре, в страната, близо до руините на маянския град Ек Балам, Черния ягуар. Обаче Макартър все говореше, че иска да посети това място. Предполагам, че с жена му са прекарали тук известно време. Денем работел, нощем се любели. Според него така и не мигнал.

— Звучи чудесно — отбеляза Хоукър. — Освен работата… и недоспиването.

— Адски си романтичен!

След час вече бяха обиколили всички мотели в градчето. На брега имало два по-малки пансиона, но един човек, когото попитаха, ги насочи към кооперация на няколко преки навътре в сушата.

Даниел спря пред нея.

— Мой ред е — каза Хоукър, скочи от колата и влезе в пансиона.

— Moses Negro — каза портиерът, след като Хоукър описа кого търси. — Este es loco.

Хоукър си спомняше професора като спокоен и уравновесен човек. Не можеше да си го представи като луд, както казваше мексиканецът. А и по нищо не приличаше на Мойсей.

Мъжът посочи нагоре по стълбището.

— Trece, nueve. — Третият етаж, девета стая.

Хоукър се качи по паянтовото стълбище и тръгна по късия коридор.

Отвън пансионът изглеждаше порутен, стара тухлена сграда с изронена мазилка, но вътре беше добре поддържан.

Дъските на дюшемето бяха надраскани и избелели, но безупречно изметени. На площадката в горния край на стълбището имаше масичка със саксия с някакво увивно растение с тъмнозелени листа и яркочервени цветове. През прозореца се виждаше вътрешният двор, в чийто център ромолеше фонтан. Птички бяха накацали по ръбовете на старото каменно корито и по бугенвилиите, които пълзяха по решетките край стените.

Пансионът определено си имаше чар.

Хоукър стигна до девета стая и се заслуша.

Нищо.

Почука на вратата.

— Професор Макартър?

Никакъв отговор. Рецепционистът не бил виждал археолога да излиза днес, но това не означаваше, че е тук. Хоукър извади ключа, който беше купил за сто долара, отключи и влезе.

Озова се в разтребена, ала празна стая. Одеялото върху оправеното легло бе малко смачкано. Това изглеждаше малко странно в сравнение с педантичния ред, който цареше в помещението. Явно някой бе седял или лежал на леглото. Чекмеджето на нощното шкафче не беше затворено докрай.

Имаше нещо нередно, макар че Хоукър не можеше да проумее точно какво.

Вниманието му привлякоха тънките завеси на прозореца, които се раздвижиха от повея на вятъра. Той пристъпи към тях и в същия момент нещо тежко го удари между раменете. Хоукър политна към перваза.

Зад главата му някой вдигна ударника на револвер.

— Кой си ти? — извика груб глас.

Познат глас. Макартър.

Хоукър понечи да се обърне.

— Не мърдай? — нареди гласът.

— Нали искаш да видиш кой съм — колкото можа по-спокойно отвърна Хоукър.

— Да — потвърди мъжът зад него. — Добре, само че бавно.

Хоукър се обърна колкото можеше по-бавно.

Моментално разбра защо рецепционистът смята професора за loco. Наистина приличаше на побъркан. Чорлава брада, несресана коса, около очите — повече бръчки от линиите по пътната карта на Пенсилвания.

— Помниш ли ме? — попита Хоукър. — Прекарахме си страхотно в Бразилия.

Лицето на Макартър омекна, сякаш позна бившия пилот. После обаче отново се напрегна.

— Истински ли си?

— Моля?

— Истински ли си? — повтори ученият.

Хоукър не знаеше как да разбира въпроса. Портиерът май наистина имаше основания да смята Макартър за loco.

— Истински съм — колкото можа по-спокойно отвърна Хоукър. — Въпреки че ако не бях, сигурно щях да те излъжа и пак да те убеждавам, че съм истински.

Археологът се поотпусна и отпусна револвера няколко сантиметра надолу.

— Прав си — призна той. — Това едва ли е най-добрият начин да прецениш дали нещо е реално.

Хоукър протегна ръка и хладнокръвно отмести оръжието.

— Каквото и решение да вземеш, предпочитам да не ме застреляш, за да провериш.

Макартър свали ударника, остави револвера на масичката до леглото, после отново погледна Хоукър.

— С капси е — въздъхна тъжно. — Не успях да намеря друг.

— С капси. — Хоукър се засмя.

— Просто… — започна професорът. — Понякога виждам… или чувам разни неща… които всъщност не съществуват. А ти не си човек, на когото има вероятност да се натъкна… Искам да кажа… не те очаквах… — Не намираше нужните думи. — Какво правиш тук, по дяволите?

Хоукър се огледа, разтри удареното и се опита да установи как го е изненадал Макартър.

— Явно съм се подвел от стария номер с криенето зад вратата.

— Още една причина да реша, че не си истински — бързо отвърна археологът. — Кой би се хванал?

Хоукър кимна.

— Започвам да губя тренинг.

Макартър се усмихна. И това щастливо изражение му придаде още по-безумен вид. Весел луд.

— Все пак се радвам да те видя — каза той. — Извинявай, че те ударих. Знаеш, че не обичам да причинявам болка на никого. Общо взето съм пацифист.

Преди Хоукър да успее да отговори, в коридора се чуха стъпки и в стаята надникна Даниел. Водеше Юрий.

— Не ни се чакаше в джипа.

Колкото и да беше объркан от ненадейната поява на Хоукър, Макартър още повече се слиса от пристигането на Даниел, при това с дете.

— Дълга история — рече пилотът.

Докато си разказваха какво се е случило, Лейдлоу прегледа раната на крака на Макартър. Явно инфекцията не минаваше.

— Въпреки най-добрите грижи на лицензиран шаман и собствените ми опити за самолечение имам халюцинации и кошмари — въздъхна той. — И страдам от необяснима параноя.

— Може да се дължи на треската и безсънието — отвърна Даниел. — Посттравматично стресово разстройство, плюс инфекцията. Трябва да постъпиш в болница.

Погледна шишенцето с хапчета, които пиеше професорът, и добави:

— Това не е достатъчно силно, за да се пребори с проблема. Сигурно просто правиш инфекцията устойчива. Ще ти намеря истински антибиотик и после те пращам вкъщи.

— Никъде няма да ме пращаш — грубо заяви Макартър. После, сякаш усетил резкостта си, прибави: — Тъй де, аз започнах всичко това, забрави ли? Няма да се прибера в Щатите, докато не приключим.

— Ще става още по-опасно — опита се да го разубеди Лейдлоу.

Той дълбоко си пое дъх.

— Можете да си тръгнете, ако искате. Или да останете и да ми помогнете: още не съм свършил.

Хоукър се разсмя.

— Точно в твой стил.

— Знам, мислите си, че съм станал някакъв фанатик, обаче не съм — отговори професорът. — Не ми пука за НИИ, но знам, че трябва да открием тези камъни, преди да го е направил някой друг.

Даниел въздъхна.

— Просто реших, че съм длъжна да ти предложа. Но щом ти оставаш, оставам и аз. Заради всичко онова, за което започнахме търсенето си.

Макартър се обърна към Хоукър.

— А ти?

— Абсолютно съм сигурен, че тази история ще свърши с някаква катастрофа. Но колкото и шантаво да звучи, нямам по-добър избор.

Ученият погледна през прозореца. Океанският бриз отново развяваше завесите и носеше солен мирис.

— Може и да имаш — каза замислено. — Може би всички имаме.