Греъм Браун
Черното слънце (25)

24.

Докато вървеше към пясъка, Макартър си мислеше за начина, по който е стигнал до плажа. Навремето с Оливия често пътуваха с кола и сред удоволствията им бяха безбройните случаи, когато се изгубваха заради него и накрая тя намираше пътя.

Не беше сигурен, че трябва да го отдаде на някаква свръхестествена намеса, но ако някой знаеше, че той за нищо на света няма да спре, за да пита за посоката, това бе жена му.

— Ако си била ти, благодаря — каза професорът.

Пясъкът в горния край на плажа беше мек и рохкав и докато вървеше по него, Макартър се препъваше. Накрая спря точно извън обсега на вълните, където инерцията на водата се изчерпваше и тя отново се отдръпваше към Мексиканския залив.

Там пясъкът бе твърд и Макартър почна да чертае по него с бастуна си.

Започна с онова, което знаеше от отмъкнатия под носа им релеф. Неговите автори бяха сред най-древните маянски скулптори в района и той ги беше свързал с племето, преселило се в него от Бразилия. Йероглифите го бяха объркали — повечето бяха числа, дълги серии, които навремето му се струваха безсмислени.

Естествено, маите бяха вманиачени на тема числа и техните календари бяха само най-видимият резултат от този факт. Освен това бяха едно от първите общества, открили и разбрали значението на нулата. Бяха използвали математиката при проектирането на градовете и построяването на пирамидите си. И някои записани върху камъни изчисления като че ли имаха една-единствена цел: да докажат, че са можели да го направят. Древен вариант на търсенето на най-големите прости числа или изчисляването на числото пи до все по-малък десетичен знак.

Един негов приятел математик веднъж беше предположил, че маите са били нумеролози и че техният елит наистина е боготворил числата сами по себе си. Макартър не стигаше чак дотам, но знаеше, че отговорът на настоящия му въпрос се крие в някакво изчисление.

Обичаше да работи по проблема нощем, когато не спеше. Досега бе проверил различни теории, само за да ги отхвърли. Числата, изглежда, не означаваха конкретно място или име. Нито пък години, месеци или друг вариант на техните календари. Бяха просто числа, дълги серии без запетаи.

Една безсънна нощ отиде в банята, за да намаже раната си с антисептичен лосион. Лекарството беше концентрат и трябваше да се смеси с вода. Заради упоритата инфекция Макартър реши да направи концентрацията по-силна и прочете инструкциите на шишенцето.

И видя серии числа, означаващи определени концентрации — за лечение на очни инфекции, за прилагане върху кожа или открити рани.

Бяха дадени конкретните съотношения на вода към лекарство — 50:1 за очи, 30:1 за кожа и 10:1 за рани.

Професорът смеси лосиона в съотношение 2:1, заля гнойната рана и сгърчи лице от парещата болка. Накрая проми вдигащата пяна смес с няколко чаши вода и болката премина. И тогава изведнъж го осени.

Числата от релефа бяха написани по същия начин.

Това бяха съотношения и второто число винаги беше едно и също: 90. И докато размишляваше над новото си хрумване, внезапно разбра какво са се опитвали да му разкрият.

Първата серия числа означаваше демаркационната линия изток-запад. Другите две бяха ъгли от нея, които можеха да се начертаят от конкретни руини и места, смятани за свети от маите. Ако превеждаше надписа вярно, линиите можеха да се срещнат във формата на стрелка. Върхът на копието, който щеше да ги отведе при Храма на воина.

И сега, застанал на плажа с разпечатките в ръка и с числата, запечатани в ума му, Макартър само трябваше да открие от кои от десетките руини в района да прокара линии.

Продължи да проучва изображенията и да скицира по пясъка. Колкото можеше по-точно начерта линията изток-запад и се зае да запълва околността. Използва камъчета и черупки от миди за по-големите обекти, които се виждаха с просто око, после загреба шепи пясък за останките, които бяха скрити под джунглата и се различаваха само на инфрачервените фотографии.

Работи така около час: куцукаше около чертежа, понякога пълзеше на четири крака, за да прави промени. Покрай него мина двойка и хвърли презрителен поглед на шедьовъра му. Не го интересуваше — той не строеше пясъчни замъци.

Нарисува река и промени разположението на някои от ориентирите, докато не се увери, че всичко е точно където трябва и в съответния мащаб.

Отстъпи назад, погледна схемата и се усмихна. Страничните наблюдатели като онази двойка щяха да я вземат за драсканици на побъркан, но за него тя не се различаваше от сателитна снимка. Нещо повече, след като я беше начертал, лесно можеше да я изтрие.

Огледа се и щом видя, че още е сам на плажа, пристъпи към следващия етап от проекта си: да определи от кои руини да прокара линии.

Първата трябваше да започва от Големия град при кладенеца. Знаеше, че това е Чичен Ица на юкатекски — езика на маите на Юкатан.

Намери мястото на пясъчната карта и се опита да прецени ъгъла. Искаше му се да има транспортир, но след като на два пъти изтрива линията, остана доволен от резултата. Линията сочеше на север към залива и неговите пенливи вълни.

С втората изходна точка беше по-трудно. Според превода на надписа това трябваше да е Храмът на изгрева, само че на Юкатан може би имаше пет-десет обекта, свързани с изгряващото слънце. Тъй че указанието не ограничаваше възможностите за избор.

Храмът също се наричаше Мястото на Звездата на осата, Шуш Ек, друго име на Венера. Когато се замисли за тази връзка, първо се сети за крайбрежните руини на Тулум.

Не можеше да е сигурен, но нямаше какво да губи. Откри няколкото черупки от миди, които обозначаваха този обект, и изчисли ъгъла. После взе бастуна си и прокара линия на северозапад през полуостров Юкатан. Както се надяваше, новата черта беше наклонена към първата и накрая се пресичаха.

Имаше само един проблем. В близост до точката на пресичане на импровизираната му карта нямаше нищо. Нито камъчета, нито купчинки пясък.

Разочарован, Макартър седна и провери изчисленията си и ъглите, после за пореден път проучи разпечатаните снимки. В района на точката на пресичане нямаше руини, инфрачервено излъчване от варовик, нищо — нито петънце, което да загатва, че нещо може да е било построено там. Гъста джунгла покриваше бреговата ивица.

Професорът въздъхна ядосано. Вдигна ръка, за да избърше потта от челото си, и само успя да напълни косата си с пясък.

Раздразнен и обезсърчен, Макартър плъзна поглед по полегатия плаж. Минаваше обед. Топлото слънце огряваше гърба му и тихият плисък на вълните, които галеха пясъка, постепенно успокои ума му.

Докато се чудеше какво се опитва да докаже, като продължава да стои в Мексико, откъм кея на около осемстотин метра от него се зададе скутер и бързо се приближи, носеше се на трийсетина метра успоредно на брега.

Вдигнатите от него вълни стигнаха до брега, сляха се с по-малките, естествени вълнички и заляха точката, в която се пресичаха двете линии. Водата за миг се завихри, после се отдръпна и остави след себе си само гладка пясъчна повърхност там, където допреди малко се намираше Върхът на копието.

— Морето изтри черната ми дъска — измърмори Макартър. — Може би трябва да започна отначало?

Той уморено се изправи и установи, че всичко останало на картата му е непокътнато. Хрумна му нещо и отново погледна разпечатките.

Оказваше се, че не е начертал бреговата линия, но при избрания от него мащаб по-силната вълна от скутера я изобразяваше сравнително точно.

Погледна искрящите води на Залива, към които сочеше Върхът на копието. Храмът на воина се намираше някъде там, скрит под вълните.