Греъм Браун
Черното слънце (24)

23.

Хоукър усещаше, че нещата се раздвижват. Не само във физически смисъл, въпреки че и корабът напредваше към, открито море, а в по-личен план. Даниел беше приключила разговора с Мор и след като прибра телефона в чантата си, се насочи към него с решително изражение: отново на мисия.

— Как сте, момчета? — попита бодро.

— Страхотно — отвърна Хоукър. — Уча малкия да лети.

И отново разпери ръце като криле и Юрий повтори движенията му.

— Аз… — започна Лейдлоу.

— Даже няма нужда да го казваш.

— Трябва да се върна — продължи тя. — Макартър още е там и няма да се откаже.

Хоукър не вярваше на ушите си.

— Сигурна ли си, че говорим за един и същи човек?

— Хората се променят.

Хоукър не можеше да си представи, че Макартър се е променил толкова много, но явно онова, което търсеха, неудържимо го привличаше.

И двамата сте се побъркали по това нещо, съзнаваш го, нали?

— Да — отвърна Даниел. — Какво ще кажеш да се повозиш с нас на влакчето на ужасите?

— Искаш да дойда с тебе ли?

Тя погледна към морето. Колебаеше се, сякаш не знаеше точно какво иска.

— Няма да те лъжа — рече накрая. — Тази мисия е не по-малко странна от предишната. Може би даже по-странна. Не знам накъде отиват нещата, обаче знам, че Макартър е в беда.

— И се чувстваш отговорна за него.

Тя кимна.

— Освен това съм му длъжница. Тъй че хайде без извиване на ръце.

Хоукър въздъхна. За пръв път от десет години имаше шанс за нов живот: парите на Мор бяха в швейцарската му банкова сметка. Можеше да изчезне, да се превърне в някой друг и да напусне мрака на досегашния си свят. Представяше си плаж в Сен Тропе с прохладна напитка, топъл пясък и красавици наоколо. В най-безумните му фантазии с него идваше Даниел. Двамата можеха да обиколят света за сметка на Мор. Даже да ги прахосваха, парите щяха да стигнат за години.

Ала фантазията щеше да се превърне в изпълнен с угризения кошмар, ако Макартър останеше в неизвестност или го убиеха. Или ако Даниел отидеше да го търси и с двамата се случеше нещо лошо.

Познаваше се достатъчно добре. Щеше да посвети остатъка от живота си и всички пари на Мор, за да накаже Кан или Саравич за онова, което са направили. Не му се щеше да се стига дотам обаче.

— И двамата с професора сте луди — рече той. — Това нещо с апокалипсиса, С Пророчеството за края на света, не е за моя ум. Казвам ти: ако човечеството загине бързо и чисто заради всичките ни грехове, това ще е прекалено леко наказание.

— Разбирам — отвърна Лейдлоу, сякаш очакваше от него „не“.

— Обаче не мога да те пусна сама — прибави Хоукър. — Когато дойде при мене в Бразилия, ти обещах да ти помагам до самия край. Мислех, че този край ще е завръщането ни в Манауш, но явно всички сме се заблуждавали.

Тя се усмихна. Харесваше му тази усмивка. Харесваше му и това, че Даниел няма да зареже Макартър, въпреки че веднъж вече едва не беше загинала, опитвайки се да го защити.

— Ще дойда с теб — продължи той. — Ще направя каквото мога, за да ти помогна да намериш Макартър и да те пазя от неприятности. Това ще е моята мисия, докато вие се занимавате с ония камъни и всичко останало. Както го виждам аз, те или са някакъв майтап от космически мащаб, или нещо като кутията на Пандора, която изобщо не е трябвало да докосваме. Но след като вие двамата сте толкова шантави, че продължавате да ги търсите, ще се опитам да ти осигуря безопасност.

— Значи тъкмо ти ще си гласът на разума, така ли? — попита Лейдлоу, май едва се сдържаше да не избухне в смях.

Хоукър постави ръка върху рамото на Юрий.

— Ние с малкия. Ще ви държим на къса каишка.

Русначето вдигна поглед. Не каза нищо, но очите му блестяха. Явно му харесваше да му обръщат внимание.

Даниел изглеждаше изненадана, но доволна.

— Все едно да молиш лисицата да пази курника. Но… ти благодаря.

Искрящият й поглед не му убягна.

— Само запомни: когато всичко това свърши и ако светът не е отишъл по дяволите, направо си измивам ръцете. Ако двамата решите да тръгнете на поредния кръстоносен поход, вървете, аз ще си намеря някой хубав плаж.

По устните й плъзна дяволита усмивка.

— Да не излизаш в пенсия?

— Именно. Наскоро открих ползата от това да имаш няколкостотин бона. Не че са точно мои де.

Тя го изгледа подозрително, но Хоукър реши да не навлиза в подробности.

— Хмм… — шеговито изсумтя Лейдлоу. — Предполагам, че ставаме двама.

— За какво говориш?

— Когато всичко това свърши и ако светът не е отишъл по дяволите, самата аз ще скъсам с НИИ.

Говореше по-високо от обикновено, сякаш играеше роля. И в същото време приличаше на състезание. Кой ще напусне пръв или най-драматично. А ако Хоукър изобщо знаеше нещо за нея, това беше, че тя обича да печели.

— Ако щеш вярвай, известно време живях нормално — каза Даниел. — И ми хареса.

— Сериозно? — попита той изненадано.

— Какво? Мислиш, че не мога да живея нормално ли?

— Да печеш курабийки и да домакинстваш, така ли?

— Я се опитай да лобираш за милиони долари и да мислиш някой ден да се кандидатираш за Конгреса — рязко отвърна тя.

Възмущението й го разсмя.

— Първо, това не е нормален живот — заяви Хоукър.

— И второ, не че не вярвам, че не можеш да живееш така, просто не те виждам да издържиш дълго.

Даниел също се засмя и поклати глава, сякаш е страшно разочарована от него, ала усмивката й изчезна малко по-бързо, отколкото би трябвало, и той се зачуди дали е искрена.